Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (74)

Двадесета глава
Още един изпращач. Никой не е виждал летяща бутилка

Седнал до прозореца на пристанищната кръчма „Последен цент“, Жан Стефенсон изпрати с поглед минаващия през залива бляскав кораб. Разбира се, колоездачът не чу прощалния крясък на Белмондо, нито можеше да допусне, че папагалът е избягал завинаги от живота му. И все пак, когато празничните светлини на „Холидей“ потънаха зад хоризонта, внезапно чувство за самота опари младото му сърце.

— Пътуват хората насам-натам. Не мислят за слава, а зяпат широкия свят и весело разговарят — въздъхна унило той. — Пък аз, прославеният Жан Стефенсон, нямам с кого едно „наздраве“ да си кажа!

И надигна отново чашата, ала тя, уви, вече беше празна.

— Вие си казахте десетина пъти „наздраве“, уважаеми господине! — обади се зад гърба му изнервеният сервитьор. — Не мислите ли, че предостатъчно си пийнахте за една вечер? Впрочем вечерта се превърна в нощ и отдавна е време да оправим сметката…

Жан изви глава и огледа изненадан заведението — край другите маси вече нямаше хора.

— Да, прав сте — време е — отвърна намусен той. — Чувал съм да казват, че пиенето не може да удави грижите, а само ги мокри. Но ето — плащам си за това.

Бръкна дълбоко в джоба на панталона и извади последните си монети.

Когато излезе на пустия тротоар, Жан по стар навик вдигна очи към звездното небе. Така беше правил и в африканската савана, и в азиатската пустиня. Потърси къде е Голямата мечка — снощи забеляза, че тя изгрява точно над купола на цирка. И в този непознат град можеше да му покаже най-прекия маршрут към леглото.

Ала тъкмо бе съгледал своя небесен ориентир, от другия тротоар прозвуча плътен мъжки глас:

— Хей, приятелче, ела да видиш нещо! Ама побързай, защото ще изчезне!

Жан извърна очи и различи отсреща човек в моряшки дрехи, който протягаше ръка към звездите. Само че ръката му сочеше нещо в противоположния край на небето.

Жан Стефенсон се поколеба за момент, но любопитството му надви — пресече с несигурни стъпки улицата и приближи до моряка. Явно, че и онзи се беше почерпил някъде, защото леко се полюшваше.

— Гледай! Гледай! — извика още по-силно морякът. — Там, над залива — летяща чиния!

— Този човек май е изпил повече бира от мен — промърмори Жан, но все пак вдигна очи по посока на протегнатата ръка.

В началото видя само кръглата луна, но после забеляза под нея ярък синьо-зелен диск. Дискът се поклащаше ту на едната, ту на другата си страна и бавно се спускаше от морския хоризонт към сушата.

— Ами нищо особено. Сигурно е някой самолет — обади се безучастно Жан.

— Бъркаш, приятелче! — отвърна морякът и се разкрачи още по-широко, за да не падне. — В този град… В този град няма летище!

— Летището може да се намира в съседния град. Пък и да ти кажа — мен летящите чинии не ме интересуват. Всеки ден за тях пишат вестниците.

— За какви вестници ми говориш? — сопна му се морякът. — Тук с очите си виждаш летяща чиния!

— Може и да имаш право. Но повече щях да се радвам, ако това е летяща бутилка — махна с ръка колоездачът и продължи по пътя, който му сочеше Голямата мечка — към бежовия цирков фургон…

Такъв щеше да бъде пътят на Жан Стефенсон още много време — и тази нощ, и утре, и в следващата година. Чак до внезапната му женитба за една млада дресьорка на диви коне, решила да промени самотния му живот.

А странният диск отиваше точно в обратна посока.

В голямата обратна посока, за която мечтаеше рижият котарак Туфо.