Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (68)

Четиринадесета глава
Да те поканят на вечеря като любимо меню. Колко много зъби! Приятели ям само в краен случай

— Ето го и цирка! — рече високо човекът отпред и зазвъня продължително със звънчето. Колелото заобиколи на бавен ход голямата циркова шатра и спря.

— Това, което не може да се купи, трябва да се открадне. Но това, което се открадне, може да се продаде. Нали така, скъпи котарако? — подвикна ухилен крадльото.

Туфо се разшава в мръсния чувал, ала не поиска да отговори на такъв коварен въпрос. Радостните нотки в гласа на крадеца му се сториха отвратителни — този човек не носеше в чувала зелка или пакет захар, а искаше да прави търговия с неговия живот.

Затова не се обади нито веднъж и по време на самата продажба. Макар че много внимателно проследи краткия разговор:

— Какво е това?

— Котарак.

— Върши работа.

— Искам десетарка за котарака и още за чувала.

— Съгласен. Ето парите.

И Туфо усети, че чувалът преминава в други ръце. Някакъв непознат мъж надникна за миг и поклати глава одобрително:

— Аха, доста е едричък. Ще стигне на стария лъв за една вечеря.

После отново стана тъмно и Туфо разбра, че вече го носят към мястото на вечерята…

Какъв ужас! Предстоеше му да пристигне там не като желан гост, а като желано меню. „Най-лошите неща обикновено се случват по вечерно време“ — обичаше да казва Косьовият баща.

Отдолу тупаха забързани човешки стъпки, но сърцето на Туфо тупаше по-бързо от тях. „Изглежда, че тук ще ми е краят — си каза отчаяният котарак. — И то какъв несправедлив край! Носят ме за храна на някакъв стар лъв, а самият аз отдавна не съм вечерял. Колко е грозно да умреш гладен!“

Мрачните му мисли бяха потвърдени от нетърпелив лъвски рев. Издрънчаха ключове, щракна желязна врата и Туфо почувства как се изсипва от чувала и как пада върху купчина миризлива слама…

По всичко личеше, че царят на животните пишкаше там, където спи. Навярно и вечерята щеше да стане на същото това място.

Зад него врата щракна отново и Туфо видя пред себе си зинала лъвска паст.

„Ле-ле! Колко много зъби!“ — си рече, вледенен от страх, котаракът и затвори безпомощно очи. Този път наистина нямаше спасителен изход…

Единственият възможен път водеше към корема на лъва. Хам-хам, хрус-хрус! И край! Имаше Туфо, няма Туфо!…

Но жестокият миг, кой знае защо, все още не идваше. Туфо усещаше съвсем близо мощния лъвски дъх, но страшните зъби нещо се бавеха. Туфо открехна едното си око и с удивление забеляза, че зиналата уста постепенно се притвори и накрая се превърна в дружелюбна лъвска усмивка:

— Хе-хе-хе! Кого са ми поднесли за вечеря! Ти ли бе, рижльо морски? Нали знаеш, че приятели ям само в краен случай!

Тези думи вдъхнаха смелост на Туфо и той отвори и другото си око. Едва не падна по гръб от изумление! Пред него стоеше единственият познат лъв в живота му — лъвът от океанския кораб „Мусала“.

Същият онзи лъв, с когото заедно се люшкаха отзад на кърмата, пиеха вода с разтворени в нея витамини и похапваха корабни кюфтета. А понякога погаждаха такива номера на моряците, че на тях косите им се изправяха…

Туфо си спомни и това, че неговият страховит приятел по погрешка пътуваше за зоологическата градина. Той можеше чудесно да танцува валс и полка и сигурно по тази причина го бяха върнали отново в цирка…

И все пак — каква фантастична среща! Само преди минута той беше донесен тук като вечерно ястие на лъва, а се оказа, че среща най-добър приятел. Къде е онзи крадльо да види с кого Туфо има познанство, та да му затреперят мустаците от страх!

— Здравей, незабравими друже! — измяука щастливият котарак. — Да знаеш колко вълнуваща е за мен тази среща! Цялата ми душа пее! Искаш ли да чуеш и ти песента?

И без да чака покана, Туфо извиси глас. Над лъвската клетка, над тъмните фургони и даже над цирковия купол полетя мелодично мяукане, което точно повтаряше старата моряшка песен „Няма рози без бодли, няма щастие без болка…“

Край клетката бързо се събраха удивени хора, които слушаха песента и даже се опитваха да му пригласят.

Когато неочакваното изпълнение завърши, най-дебелият от човеците възторжено извика:

— Брей! Чувате ли? Това ще бъде стра-хо-тен номер! Никой не е виждал под купола на цирка котарак поп звезда!

За вечеря на двамата приятели донесоха половинметров салам, от който Туфо успя да хапне мъничко парченце.