Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (37)

Седма глава
Когато имаш приятел талисман. Напред, към балкона!

Най-после двамата излязоха на улица „Планински ручей“. И спряха за момент до една оранжева пейка, обърнала гръб на гората. Подскокнаха един след друг и се разположиха върху широката седалка, за да си починат.

— Виждаш ли онази триетажна къща? Хе там, зад червената кола! — вдигна лапа Мастиления котарак.

— Виждам — завъртя глава Туфо. — Значи в такива къщи живеят професорите…

— За другите професори не знам. Но Ричард Каракалпаков живее там. Най-отдолу.

— Къде най-отдолу? — не разбра рижият котарак. — В мазето?

— В мазето живея аз. А квартирата на нашия професор се намира на първия етаж. Нали вече ти казах?

— Да, каза ми. И за някакъв балкон спомена.

— Балконът е по-встрани — рече Масти, като си ближеше разцепеното ухо. — Скрит е от храста. Ако отидеш малко по-надолу, ще го зърнеш веднага.

Туфо се надигна любопитно, слезе от пейката и направи десетина крачки. Когато отмина храста, съгледа ниския балкон. Ала тъкмо се канеше да съобщи това на своя приятел, дочу от долния край на улицата силна врява.

Нещо като песен. Нещо като есенна вихрушка. Нещо като индиански вик преди атака.

Миг след това отгоре се появи голяма група от викащи момчета, всички облечени в бели фланелки, обути в бели маратонки и с бели шапки на главите. Момчетата размахваха буйно ръце, клатеха в такт глави и непрекъснато повтаряха:

— Белите ще победят! Шала-шала-ла! Те света ще удивят! Шала-шала-ла!

Нямаше време за губене. Туфо веднага се пъхна в храста и впери поглед в приближаващата група, без да мига.

— Ето го и котарака! Ето го и нашия талисман! — извика възторжено едно момче и Туфо усети, че го полазват ледени мравки…

Но момчето се втурна към оранжевата пейка, където се беше сгушил сребърнобелият котарак. Масти се огледа за миг, поиска да извика нещо на своя приятел, но не му остана време. Грабнаха го няколко ръце едновременно и той се разлюля във въздуха…

Всичко стана толкова бързо, че даже и обръщането на пейката нагоре с краката не наруши бойния припев:

— Белите са шампиони, шалала-ла, шампи-шампи-шампиони, ла!

Шумната група продължи към края на улицата, като размахваше енергично белия котарак над себе си.

Туфо изгледа с тъжен трепет своя приятел, подскачащ като топка във въздуха, но не посмя да подаде глава от храста. Все пак Масти не беше изпаднал в някаква страшна беда, а отиваше на мач. Нали беше талисман на белия футболен отбор! Освен това Туфо беше сигурен, че ако беше се показал, ако беше изръмжал заплашително, момчетата щяха да понесат и него към стадиона.

А от стадиона той имаше твърде лоши спомени…

— Довиждане, Масти! — прошепна той. — Виждаш ли колко зависим от господарите на природата! Правим това, което не ни се прави, и не правим това, което желаем. Друго щеше да бъде, ако имахме образование!

Въздъхна, примигва с влажни очи и затича сам към професорския балкон.