Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (61)

Седма глава
Захвърленото съкровище. Да ти вържат магнит на опашката. Будката на булеварда е отворена

— Ей, Туфо! Къде се губиш цял ден? — извика отдалече малчуганът и натисна контрата. Изтърканата гума изпърпори по кафеникавия пясък и спря до самия нос на котарака.

Зарадваният Туфо, вместо да дава дълги обяснения, тутакси се метна на велосипедната рамка.

— Здравей, пирате рижав! Да знаеш какво голямо търсене падна! — укорително разбърка ушите му Гошко. — Нашият Косьо чак на покрива се качи заради теб! А на мен ми даде колелото, за да те диря из парка. Сега, значи, всичко е наред.

— Всичко е наред, щом съм седнал отпред! — измяука гордо Туфо, забравил предишните вълнения.

— Аха, пак си на своето любимо място. Само че преди да те закарам вкъщи, трябва да свършим с теб една работа.

— Каква работа? — озадачен изви глава Туфо.

— Специална — тайнствено продума Гошко. — Ще отидем да приберем едно захвърлено съкровище. Още не съм казал на Косьо за това, но мисля, че сега е моментът. Тъкмо залязва слънцето.

Туфо погледна към потъмнелите върхове на дърветата, където потрепваше самотен лъч, и кимна мълчаливо.

Беше чувал да казват, че истинският пират не бива да задава излишни въпроси. Както и да се вълнува излишно.

Ала колкото по-бързо се въртяха прашните спици под него, толкова повече растеше вълнението му. „Хм, съкровище. При това — захвърлено — разсъждаваше той. — От кого е захвърлено? И щом е захвърлено, дали е съкровище? И защо трябва да го прибираме по залез-слънце?…“

По едно време спирачките на велосипеда скръцнаха и стъпилият на земята Гошко рече с още по-тайнствен глас:

— Хайде, слизай! Пристигнахме! Сега ще извадя и въдицата…

Докато момчето бъркаше в джобчето на ризата си, Туфо напрегна поглед и различи познатия дъговиден бряг.

„Езерото! — трепна той. — Същото онова малко езеро. Значи златни рибки сме дошли да ловим!“

— Няма да ловим риба — сякаш отгатна мислите му Гошко. — Още миналата година златните рибки изчезнаха оттук. Сега и водата е съвсем изтъняла — не е повече от един пръст. А нашето съкровище, пирате рижав, лежи на дъното. И ще го извадиш ти — с ей тази магнитна въдица.

И момчето полюшна пред Туфо извито железце, вързано за къс канап.

— Гледай какво може да прави магнитът — продължи шепнешком момчето. — Ето: вадя стотинка от джоба, приближавам я до магнита и — хоп — тя се лепва за него. После, естествено, я отлепвам.

Смаяният Туфо помириса странното железце, после направи няколко плахи крачки към брега. Заби поглед надолу и видя безброй монети, проблясващи по тъмното дъно.

Започна да се досеща какво е това захвърлено съкровище. Беше виждал как хората хвърлят стотинки край пеещия фонтан: при всяко хвърляне те се усмихваха и изричаха някакви думи.

Сега фонтанът нито пееше, нито танцуваше. Изобщо не даваше признаци на живот. Ала хвърлените монети продължаваха да блещукат по дъното като дребни звезди в ясна нощ. Значи такава била специалната работа — ще спуснат магнитната въдица и ще наловят колкото си искат стотинки! Хитро измислено!

— Така. Май че ти стана ясно — обади се пак Гошко. — Сега дай опашката, ако обичаш.

— Каква опашка? — сепна се котаракът.

— Твоята опашка. Ще вържа магнита за нея и ще те пусна да тичаш по дъното…

— Да тичам в тази широка вода? — ококори се Туфо.

— Не се плаши — казах ти вече, че водата е плитка един пръст. Лично съм проверил.

— Как си държал пръста — изправен или легнал? — осведоми се за всеки случай Туфо.

— Сам ще разбереш — сопна му се Гошко и бързо направи възела. — Хайде, влизай, но без да вдигаш много шум.

Туфо въздъхна мрачно, затвори очи и направи кълбо напред. Когато стъпи на гладкото дъно, установи, че водата е по-плитка от една лапа.

„Да, може да се тича тук — си каза той. — И най-добре е да обикалям повече край фонтана — там най-често падаха стотинките…“

И така — кръг след кръг — захвърленото съкровище започна да излиза на брега. Туфо припкаше около фонтана, а на ниския бряг го посрещаше Гошко. Легнал по корем на цимента, хлапакът хващаше вирнатата опашка и прибираше от магнита мокрите монети. По едно време котаракът го чу да казва:

— Стига толкова. Напълних си всичките джобове — и на панталона, и на ризата. Просто се чудя какво да правя с толкова много стотинки! Хайде, измъквай се! И да тръгваме с колелото — будката на булеварда е още отворена!

И в синкавата привечер отново звънна нетърпеливо велосипедно звънче.