Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (27)

Шеста глава
Танците започват. Едно кебапче за раздяла. Някой остана на потъващия кораб

Останал сам в пустата лодка, Туфо се замисли за разговора си с папагала и дълго не можа да затвори очи. Вече се унасяше в първа дрямка, когато дочу, че вятърът отвън се засилва. Разнесе се страшно фучене, което се превърна в кучешки вой, проехтя тъмен грохот и Туфо усети, че се отмества надолу. Затъркаля се към другия край на лодката, без да може да се хване за нещо. Нов тласък го върна обратно и тъкмо се вкопчи в една от седалките, брезентът изплющя като камшик и Туфо се намери на дъното, сред локвата дъждовна вода. Голямата лодка започна да се движи нагоре-надолу, също като люлките в почивната станция, и ужасеният котарак разбра, че без да иска, се върти в някакъв странен танц. Чак сега му стана ясно за какви танци говореше Белмондо снощи.

Та лудите танци бяха започнали, но вместо оркестър, отвън свиреше и гърмеше океанската буря. Нейните звуци прииждаха отвсякъде, растяха заплашително и се стоварваха с все сила върху кораба. Горната палуба се люлееше като махало на огромен часовник. И заедно с нея се издигаше и пропадаше бордовата лодка, в която се намираше нашият риж пътешественик. Въпреки ужасното си положение, Туфо реши да не напуска лодката. Беше убеден, че съветът на мъдрия Белмондо е правилен — тъй както правилно беше предвидил той и идването на бурята.

Само едно нещо не беше познал папагалът — бурята не свърши до сутринта, а продължи цели две денонощия. Старият „Ахилес“ се мяташе между ревящите вълни, сякаш не беше многотонен кораб, а обикновен дървен сал. Стените му скърцаха зловещо и не се разпадаха само защото капитанът беше сложил на главата си оранжевата фуражка и смело командваше: „Пет градуса вдясно! Пуснете помпите в трюма! Пълен напред!“

В грохота на бурята моряците невинаги разбираха командите на своя капитан, но нито за миг не спираха да правят това, което могат. Машините на „Ахилес“ работеха на пълни обороти. Корабът героично виреше нос срещу вълните, въпреки че в трюма му беше влязла доста океанска вода. От време на време сирената просвирваше тревожно, по разлюлените палуби притичваха моряци, а в кухнята готвачът смело печеше кебапчета за вечеря. От голямото вълнение кебапчетата подскачаха като пеперуди и готвачът ловко ги ловеше с черпака във въздуха.

На третия ден бурята внезапно спря. Изморен от блъскането, огладнял и премръзнал, Туфо най-после показа муцуната си изпод брезента. Нямаше сили дори да измяучи. Изпъна лапите си и замижа под милувката на кроткото слънце. Водата беше гладка като огромна синя пързалка, а на кораба витаеше необикновена тишина.

— Ей, стига си спал! — отекна над него гласът на Белмондо. — Ставай! Нося ти кебапче!

Туфо подскочи изненадан:

— Здравей, приятелю! Така се радвам, че дойде! Каква буря беше, а?

— Да, бурята си я биваше — промени мрачно Белмондо. — Но ти първо изяж кебапчето — два дни не си хапвал нищо.

Туфо погледна приятеля си с благодарност. Когато кебапчето изчезна, Белмондо въздъхна и рече:

— Днес за последен път ядем корабна храна. Скоро ще се разделим с нашия „Ахилес“ — главният двигател отказва да работи, а водата в трюма достигна половин метър. Капитанът взе решение да напуснем кораба.

— Как така да напуснем? А къде ще отидем? — промълви Туфо и огледа страхливо безкрайната водна шир.

— Трудно ми е да ти отговоря — рече замислен папагалът. — Моряците ще се качат на спасителните лодки, а мен капитанът ще ме вземе със себе си. Единствената ми грижа си ти — никой тук не предполага, че съществуваш. А щом не съществуваш, не си предвиден в плановете за спасение.

— Но аз съществувам! — извика Туфо. — Ето ме, цял-целеничък, напълно жив котарак на четири крака!

— Вярно е, че съществуваш и имаш четири крака. Обаче те няма записан в корабните документи. Хората са такива — щом те няма записан в документите, значи те няма. Едва ли ще те вземат в лодката…

— В тази същата лодка? — осведоми се невярващият Туфо.

— И в тази. И в другите две. Да не говорим за капитанската. Слушай — завъртя кривата си човка Белмондо, — досетих се нещо.

— Какво нещо? — умърлушено запита Туфо.

— На долната палуба се търкаля голяма пластмасова вана. Съвсем прилича на лодка — капитанът се къпеше в нея и му беше широка. Влез в нея и чакай!

— Да чакам ли? Какво да чакам? — наостри уши Туфо.

— Потъването на кораба — отвърна тихо Белмондо. — „Ахилес“ след половин час ще потъне.

— А ваната няма ли да потъне? — трепна уплашено Туфо.

— Няма. Важното е да успееш да се задържиш в нея. А сега да бягаме оттук — скоро ще дойдат за лодката. Довиждане, котарако! Пожелавам ти щастие!

Туфо искаше да попита какво е това „щастие“, ала нямаше време за повече въпроси.

— Довиждане, приятелю! Благодаря ти за всичко! — извика той и проследи с поглед хвърчащия папагал. После бързо се спусна по желязната стълба.

След малко от кораба „Ахилес“ се отделиха четири лодки, препълнени с хора, и бавно потеглиха към трептящия хоризонт.

В една от тях стоеше изправен брадатият капитан без никаква фуражка на главата и триеше с ръкав просълзените си очи. На рамото му беше кацнал шареният корабен папагал, който непрекъснато крещеше:

— Адиос! Адиос! Адиос!

А Туфо, подал глава от червената пластмасова вана, мислено пожела на всички добър път сред безкрайното синьо пространство.