Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (40)

Първа глава
Туфо пак е направил грешка. Една лапа назад, две напред. Капакът хлътва.

Да, рижият котарак се намираше на много километри от стаята с препарираните пеперуди и не можеше да чуе похвалните думи за себе си. В щръкналите му уши гърмяха невидими колела, дървеният под скърцаше и играеше насам-натам и Туфо уплашено се притискаше в ъгъла — единственото празно местенце във вагона, препълнен с чували и кутии. Близо до котарака се полюшваше огромен кашон — ха назад, ха напред — и на всеки завой го настъпваше ту по крака, ту по опашката.

— Ох, нахалнико мръсен! — крещеше от болка нашият приятел, подскачаше на задни лапи и протягаше муцуна нагоре, за да поеме глътка въздух. Това съседство беше ужасно.

„Какъв глупак съм — укоряваше се гневно той. — Кой дявол ме накара да пресека гарата и да си пъхна носа в този проклет влак? Уж исках да стигна по най-прекия път за дома…“

Наистина беше направил непростима грешка — тръгна през релсите, видя пред себе си спрял влак и се втурна презглава в зейналата врата на вагона…

Ах, тези врати! Те бяха за Туфо коварни капани, мълчаливи създатели на нови беди. Ако той живееше на голо поле, където не се отварят и затварят врати, едва ли щеше да попада от едно премеждие в друго…

Вратата на вагона се беше затворила с трясък, отпред беше изпищяла злобна свирка и влакът внезапно беше тръгнал. Кой можеше да предположи, че някъде в последния вагон, сред другите товари, има един котарак в повече?

Минутите летяха, километрите — трака-трак, трака-трак — се увеличаваха и Туфо с цялото си същество предусещаше, че прекият път за вкъщи ще се окаже безкрайно дълъг.

На всичко отгоре — и този нахален кашон, който се поклащаше застрашително над него…

— Стига бе, гадняр! — извика пак ядосаният котарак, вирна настъпената си опашка и заби нокти в омразния си съсед.

Огромният кашон даже не му обърна внимание — продължаваше да се полюшва тромаво и да притиска бедния Туфо в ъгъла.

— Май нямам друг изход: ще се изкатеря отгоре му, преди да ми е паднал на главата! — реши котаракът и енергично запълзя по грапавия картон.

Не беше никак лесно — на няколко пъти грамадният кашон подскачаше най-неочаквано. Често се накланяше ту на едната, ту на другата страна и Туфо увисваше във въздуха само на предни нокти. Но рижият котарак беше свикнал на такива танцувални изненади — какви люшканици беше преживял той някога на кораба „Ахилес“!

Една лапа назад, две — напред. Само подходяща музика липсваше. Ако някой ги гледаше отстрани, би си казал, че и двамата се поклащат в нежно танго, но всъщност това беше мълчалива битка на Туфо за оцеляване.

Впрочем в живота често се случва това: попаднал си в трудно положение, пълзиш с последни сили по стръмното, а някой случаен зяпач те поглежда с любопитни очи и казва завистливо: „Щастливо си живее онзи там! Какви весели танци танцува!…“

Та би трябвало, значи, да разпознаваме танците в живота.

Когато най-сетне стъпи на широкия капак, котаракът въздъхна доволен:

— Край! Вече съм горе! Който може — да ме настъпи.

Протегна се с примижали очи и разкърши гърбина. После се намести удобно и започна да ближе уморените си лапи. Внимателно прегледа ноктите си и забеляза, че един от тях, на предната лява лапа, е отчупен.

Подаде глава от ръба на капака и хвърли поглед към пътя, който току-що бе изминал.

По големия кашон криволичеше ясна диря, оставена от пъргавите му лапи. И точно по средата, където личаха черни букви, стърчеше самотно и неговият героичен нокът. Ако беше ходил редовно на училище, Туфо щеше да разчете, макар и гледащ наопаки, удивителен надпис: „За космическия институт“.

Дирята минаваше през думата „космически“ и нокътят проблясваше върху нея като звезден диамант.

Ала Туфо, въпреки че познаваше някои букви, не прояви особен интерес към странния надпис. Повече го вълнуваше загубеният нокът.

Дръпна се навътре и промърмори:

— Някой път и от загубата има полза. Това хубаво местенце си струва един откъртен нокът!

Завъртя се върху новото си убежище и пак се протегна доволно.

Но в този миг влакът влезе в завой, кашонът отново подскочи нагоре и Туфо усети, че капакът под него хлътва…

Картонът под лапите му се беше пропукал и котаракът потъна в черна дупка.

Малко отклонение за черните дупки и дървените въглища

Астрономите, както знаем, са хора, които наблюдават небето над нас и се стремят да разгадаят неговите тайни. Техният работен ден започва след залез-слънце, когато нощта е ясна и по небето мигат безброй звезди. Но през своите телескопи астрономите са забелязали, че по небесния свод, освен звездният безброй, съществуват и загадъчни тъмни петна: все още никой не знае със сигурност какво има в тях, какво има зад тях, откъде започват и къде свършват.

Тези странни петна астрономите са нарекли черни дупки.

Но черната дупка, в която преди малко беше попаднал Туфо, нямаше небесен произход и нейното съдържание не беше чак толкова загадъчно. Черното пространство беше вътре в кашона, защото целият кашон беше пълен с дървени въглища.

Най-обикновени дървени въглища, с които едно време хората по селските дворове разпалваха жарава, за да пекат чушки или парчета месо.

А който от вас не е виждал дървени въглища, ще се опитам да обясня: това са въглени от изтляло на бавен огън дърво. Сухи и леки, те и в малко количество могат да направят нов огън и да свършат добра работа.

Освен за разпалване на огън, те служат и за други различни неща: от тях се получават някои лекарства, с такъв въглен художникът може да нарисува картина, от дървени въглища в древността е получен първият барут. А напоследък учените доказаха, че върху прах от дървени въглища могат да поникнат и някои растения: грах, зеле, моркови, даже картофи.

На пръв поглед между дървените въглища и безкрайния космос няма никаква връзка — за какво ще послужи парче черен въглен в огромното звездно небе?…

Но големият кашон, пълен с дървени въглища, неслучайно пътуваше сега към космическия институт.

Там вече месеци наред правеха различни опити с тях. Учените се надяваха, че един ден ще могат да използват дървените въглища за отглеждане на растения в космическия кораб, поел към далечни планети. Въглищният прах, както е известно, е много по-лек от обикновената почва и няма да увеличи чак толкова товара на междузвездния кораб…

Ето каква космическа загадка се криеше зад спукания капак на големия кашон, натоварен тази сутрин в последния вагон на товарния влак.

Да си спомним и това, че там, между черните парчета въглища, се криеше и нашият риж приятел.

Само че той в момента вече не беше риж.