Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (69)

Петнадесета глава
В търсене на една рижа опашка. Дали душата на Туфо лети в небето? По-лесно е да се разкаже, отколкото да се случи

В тези мрачни дни, когато рижият котарак чуваше различни варианти за своята предстояща гибел (одиране с нож, давене в блато, изяждане от лъв), на неговата улица „Незабравка“ също не беше спокойно. Разреваният Гошко, дотичал у Косьови с кутия дъвки в ръце, объркано обясняваше целия този тъмен случай — от срещата си с котарака до магнитната въдица и от купуването на дъвките до тайнственото изчезване на велосипеда. В края на краищата Гошковите думи изясниха две неща — че Косьо няма вече колело и че рижият котарак е изчезнал безследно в големия град.

Този път двете момчета решиха да търсят Туфо не само по съседните улици и по алеите на парка, а в широкото пространство от блока до самия център на града. За откраднатия велосипед почти не говореха — той беше толкова изпожулен и раздрънкан, че Косьо справедливо се надяваше да получи нов по случай рождения си ден.

А за рижия котарак разпитваха кажи-речи всеки срещнат. Няколко дни подред те влизаха в подлези, прекосяваха градинки, обикаляха край месарници и рибарски магазини. Даже в уличните кофи за смет надничаха — понякога оттам изскачаха мърляви котараци, но нито един от тях нямаше благородната физиономия на Туфо.

Ще напомним, че в подобна кофа рижият котарак беше влизал само веднъж, и то само за маскировка…

Най-често момчетата се въртяха около централния градски площад. Веднъж, почти в края на деня, когато доближиха малкия летен ресторант сред розовата градина, край ушите им достигна откъслечен разговор:

— Пак ли шунка, уважаеми професоре? Като онази, дето я излапа рижият котарак…

— О, да! Напомняте ми за онзи фамозен котарак, който падна от небето…

Момчетата се спогледаха обнадеждени. Все пак това беше някаква следа! Риж котарак от небето? Свърнаха бързо по алеята и пристъпиха към бялата масичка, където седеше човек в тъмен костюм и с рогови очила на лицето.

— Извинявайте, че ви безпокоим — покашля се притеснено Гошко. — Преди малко случайно чухме да разговаряте със сервитьора за някакъв риж котарак. Бихте ли ни казали нещо повече за него?

Професор Каракалпаков вдигна очи изненадан, после поклати глава:

— Нещичко знам. Но малко знам за вашия котарак, момчета. Единственото, което мога да кажа със сигурност, че преди време открих риж котарак в чинията си.

— Как така — в чинията! — извика Косьо.

— Падна според мен от голям син балон. Съжалявам, че не разполагам с повече данни за котарака ви. Той беше действително рядък екземпляр…

— Мисля, че беше рядък нахалник! — злъчно подхвърли дошлият сервитьор и сложи салфетка на масата. — Първо ви излапа шунката, а след като си отидохте, за благодарност свлече покривката на земята. Счупи една чиния от немски порцелан и разпиля куп монети — тези, които ми оставихте, уважаеми професоре!

— Добре, добре — примирително вдигна длан професорът. — Щетите ще заплатя аз.

— Няма нужда, професоре. Котаракът сам си плати за всичко — още по-злорадо процеди сервитьорът. — Аз го подгоних към храстите, а той кривна към светофара. Доколкото чух — май го прегази една кола.

— Така ли? Жалко. Много жалко — поклати глава професор Каракалпаков. Този котарак имаше… как да кажа… летателни способности! Долетя от въздуха като пеперуда!

— Сега душата му лети в небето — приключи разговора сервитьорът и след почтителен поклон се отдалечи от масата.

Двете момчета пак се спогледаха. Гошко се покашля виновно, а в погледа на Косьо блесна сълза.

Ако при тях беше Косьовият баща, щеше да им се усмихне ободряващо: „По-лесно е нещо да се разкаже, отколкото действително да се случи“.