Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (16)

Седма глава
Може ли снегът да кудкудяка? Когато тичаш срещу вятъра

Туфо наистина тичаше в неизвестна посока — не знаеше нито от коя страна е дошъл, нито накъде отива. Но усетил под лапите си твърда земя, той с всички сили припкаше към хоризонта. Само че не повдигаше глава към небето, защото там заплашително бръмчеше бялата птица. Ами ако тя се спусне отново на земята и го грабне за врата, ей така, както си тича през полето? Туфо потрепера от тази неприятна мисъл. Сви се до едно дърво и когато бялата птица изчезна зад хълмовете, хукна в обратна посока.

Вече едва пъхтеше от умора, когато внезапно пред него се появи тесният коларски път, водещ към селото. По този път Туфо беше минавал веднъж с дядовата каруца, но как да си спомни това — нали тогава го возеха в картонена кутия? Той се повъртя около крайпътните храсти, после вдигна муцуна и помириса вятъра.

Влажният му нос усети далечен мирис на пушещ комин и селски двор и това му помогна да избере посоката. Остави тесния път и тръгна направо през нивите, като внимаваше да върви само срещу вятъра. Да вървиш срещу вятъра не е особено приятно, но Туфо тъкмо от насрещния вятър разбираше, че е на прав път. По някое време познатият мирис се засили и котаракът съзря червена тухлена постройка и огромен двор, покрит целия с дебел сняг.

Когато доближи съвсем, Туфо забеляза, че снегът мърда, подскача и даже кудкудяка…

И удивен разбра, че това не беше сняг, а множество бели кокошки, които изпълваха широкия двор като зимна пряспа.

Той беше стигнал до голямата птицеферма, която се намираше недалеч от селото. Пред вратата на червената постройка се движеха някакви хора и Туфо зарадван затича към тях.