Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (49)

Десета глава
Докъде води лакомията, или скок в безкрая. Звездният час на Рем

От няколко дни космическият кораб летеше в обратна посока, но Туфо не знаеше това. Тъй като и поставката на радиото беше отдавна изядена, самото радио плуваше по ъглите на кабината, като издаваше непонятни звуци. Спокойно можем да кажем, че рижият котарак, заслушан в зова на корема си, вече не чуваше Земята.

Но Земята го чуваше, но Земята го следеше с тревожен трепет. Малкият микрофон на гърдите му не бе преставал да работи денонощно през целия път. Точно от този микрофон идеха неспирните обезпокоителни звуци „Хрус-хрус! Хрус-хрус!“, които създаваха неповторимо напрежение в космическия център.

В момента Туфо пак беше подал лакомата си муцуна и гризеше дебелата дръжка на капака. Още преди час беше започнал тази работа, ала, кой знае защо, все не можеше да се справи. Изглежда, че за направата на дръжката и на целия капак беше използвано брашно от най-костеливи риби — каракуди, костеливки и бодливки, чиито остри гръбнаци сигурно бяха изтъркали не един мелничен камък. Нали мелницата беше направила от тях рибно брашно?!

С огромни усилия Туфо най-сетне довърши дръжката и реши да си почине. Пък и идваше часът, определен за сън: той натисна копчето на скафандъра, пролуката отпред се затвори и котаракът потъна в тиха и сита прозявка.

Точно тогава кабината се завъртя, направи нещо като лупинг по своя шеметен път и Туфо изгуби всякаква опора — люшна се напред и без да ще, блъсна с главата си капака.

Капакът, останал без своята вярна дръжка, се открехна със злобно скърцане, после зейна широко, сякаш искаше да каже: „Щом толкова настоявате, моля, минете!“ — и котаракът се гмурна в дълбокия космос…

— Помощ! Потъвам! Пом! Пам — мяташе се ужасено Туфо, но в безмълвния здрач го гледаха само безразличните звезди.

Въпреки всички изчисления, въпреки всички предположения, беше станало нещо невероятно — вече не котаракът летеше в кабината, а почти цялата кабина, излапана на порции, сега летеше вътре в него.

Този път в космическия център нямаше спорове — беше ясно като бял ден, че рижият котарак, увлечен от лакомията си, е паднал зад борда. Доказателство за това бяха последните му викове, долетели до центъра: „Помощ! Потъвам!…“

Целият институт и пространството около него вибрираше от възбуда. Учените свеждаха пламнали глави над множество възможни варианти за помощ…

Десетки електронни машини святкаха и пиукаха, за да уловят в паметта си единственото правилно решение.

На бетонната площадка светеха разноцветни прожектори и готовата за полет ракета проблясваше във всички цветове на дъгата като спасителен остров.

За броени часове нужните изчисления бяха направени, ракетните двигатели най-подир — включени и в тревожната привечер прозвуча решителният глас на академик Галактионов:

— Старт!

Спасителната ракета се издигна към смръщения небосклон и скоро нейното сияние се скри зад тъмните облаци.

— Приборите работят нормално. Поемам по набелязания курс! — изръмжа в микрофона кучето Рем и впери безстрашен поглед в синия екран.

Ето че съдбата му поднесе мрачна шега — той наистина излетя в космоса, но не за да избяга от досадници, а за да спаси живота на един досадник с рижа козина и горделива опашка.