Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (18)

Девета глава
Посрещане с овации. Героят яде луканка. Жаждата за слава се превръща в обикновена жажда

Туфо се завърна в селото като истински герой. Докара го ловецът на своя мотоциклет с кош. Мотоциклетът спря пред тяхната къща и Туфо важен-важен, с превързана опашка, тръгна към портата. Така се завръщат у дома спортистите, получили златен медал на световно първенство.

Дядото, който майстореше нещо в двора, изпусна теслата от почуда: „Бре, дойде си този скитник!…“ А Косьо, съзрял отдалече своя приятел, дотича от улицата и щастлив го грабна в прегръдките си. Туфо мигаше скромно: „Каквото можах, направих!“

Хората се трупаха отвън и надничаха през стобора, за да видят този чуден котарак, хванал лисица. Всички повтаряха думите на ловеца: „Котарак с лъвско сърце“ и удивено го сочеха с пръст.

Естествено, най-горди бяха Косьо и Косьовият дядо, които, нека си кажем, не бяха очаквали от Туфо добри дела. Напротив, след като видяха, че е избягал от килера, те го бяха търсили по цялото село, наричайки го с доста неласкави имена…

Но всяка работа е добра, ако свърши добре. Невероятният подвиг на котарака засенчи всичките му бели и той сега се радваше на всеобщо уважение. Всички го галеха и му говореха ласкаво, даже едно дете му донесе отнякъде жива мишка, която накара Туфо да настръхне. Веднага й обърна гръб — никак не му се искаше всичко, което се случи днес, да се повтори отначало.

А Косьовият дядо прояви неочаквана щедрост — свали от тавана цяла свинска луканка, позапече я на огнището и още топла-топла я сложи на плочите пред славния котарак.

Чак тогава Туфо усети страшен глад. От вчера той не беше сложил нищо в устата си и сега зачервената, миришеща на хубаво луканка, идваше съвсем навреме. Едва ли можем да си представим по-достойна награда за един котарак, извършил подвиг.

Когато лапна и последното парченце, Туфо вдигна глава, облиза се и радостно огледа двора: отсреща кравата беше обърнала глава към него и го наблюдаваше, без да дъвче; гъската премина мълчаливо и почтително се поклони; а кучето, което проследи изяждането на луканката със свито сърце, се мушна умърлушено в колибката…

Ясно беше, че от днес нататък Туфо ставаше най-важната фигура в селския двор и всички щяха да се съобразяват с него. Котаракът естествено се зарадва на тази промяна.

Но той не изпитваше в момента никаква жажда за слава, а само най-обикновена жажда — просто след солената луканка му се пиеше вода.

Навири гордо опашка и тръгна бавно към чешмата.