Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (13)

Четвърта глава
Затворът. Когато следваш своя вътрешен глас. Хиляди поздрави на вашите

Ключът изщрака и той остана сам в тъмното. Завъртя се наоколо, за да опознае обстановката. Нищо особено, килер като килер. Даже и прозорче има, но какво се вижда през него — ще разбере чак утре, когато съмне. Ето и някакъв сандък в ъгъла. Ще се катери по него колкото си иска, напук на всички!

Интересно, а как ще дават храната?

Три пъти на ден или един път на три дни?

Туфо предпочиташе три пъти на ден. Веднъж му бяха оставили храна и вода за три дни на балкона. Заключиха вратата и заминаха. Парчето салам свърши на втория ден и трябваше да лови мухи, за да залъже глада си.

Виж, три пъти на ден е друго — хем дават различни работи за ядене, хем вратата се отваря три пъти.

Туфо беше сигурен, че Косьо няма да го остави гладен.

Ала със спането ще бъде наистина зле — нито чердженце, нито кутия, нито някакви други удобства. Селска работа, каза си Туфо и примирен се сгуши до сандъка. Сега да спи, пък утре може да му се случат и приятни неща.

През своя кратък живот Туфо беше разбрал една важна истина — когато се свърши лошото, започва доброто. А на него толкова лошотии му се случиха днес, че май не остана лошо за другите дни…

Така си мислеше Туфо и заспа почти щастлив.

Засънува най-обикновен котарашки сън, пълен с чуруликане на врабци, с разлюлени дървета, пухкави облаци и протегнати човешки ръце. Сънят му беше приятен, но кратък — събуди го тънко „Църрр! Църрр!“, идващо някъде изпод земята.

Всеки селски котарак би се досетил светкавично, че това е малката, страхлива и много вкусна мишка, която, кой знае защо, се навира винаги там, където има котараци. Ала Туфо беше израснал в големия град, на шестнадесетия етаж, където мишките не можеха да достигнат, дори да искат.

Затова Туфо помисли, че слуша в ранната утрин своя вътрешен глас.

Изправи се бързо на краката си и започна да души въздуха.

„Църрр!“ — обади се неговият вътрешен глас, но този път някъде по-близо до слуха му. Котаракът подскочи радостно и се спря в ъгъла — там имаше почти незабележима дупка, затулена в сянката на дългите дъски.

От дупката неочаквано се показа малка муцунка с черни лъскави очички, след това се размърдаха тънки крачета, последвани от опашка, прилична на парче връв.

Изненадан, Туфо се дръпна назад. Той неведнъж бе слушал своя вътрешен глас, но сега за пръв път го виждаше пред себе си жив. Даже изпита мъничко страх, но изведнъж се досети, че неговият вътрешен глас му идва на помощ, иска да му покаже пътя към свободата.

И той бързо последва своя опашат вътрешен глас, който необяснимо защо хукна нагоре по дъските — към малкото прозорче, огряно от ранобудно слънце.

Вътрешният глас скочи на рамката на прозорчето и се измъкна навън.

Туфо, без да се колебае, направи същото, като се стараеше да не пропуска от погледа си тънката опашка.

И така неусетно и бързо той се намери на свобода. Точно до прозорчето на килера минаваха жилавите клони на старата лозница и гоненицата продължи там.

Малката мишка ужасено цвърчеше и тичаше към стобора, а Туфо скачаше след нея, като непрекъснато се подхлъзваше по мокрите клони. По едно време хлътна и увисна на лозницата като голям кехлибарен грозд.

Огледа се — долу имаше разкопана леха, омекнала от снощния дъжд. Туфо не се подвоуми даже за секунда и скочи на влажната пръст. Сега вече му беше по-лесно — преследването продължи по равната земя. Мишката се промуши под вратата навън и побягна по селската улица, а Туфо мина през една от дупките на стобора и подгони отново своя вътрешен глас.

Малката мишка си обясняваше това лудо преследване само по един начин — котаракът е гладен и иска да закуси с нея.

А Туфо тичаше подире й, за да й благодари — нали тя му посочи пътя към свободата?

Но откъде една глупава мишка може да разбере за какво я гонят — да й благодарят или да я изядат?

Досега не й се беше случвало да я гонят с благородни намерения.

Именно затова тя бягаше с най-високата си миша скорост по улицата, която беше гладко асфалтирана и извеждаше извън село, при големите складове.

А Туфо упорито припкаше след нея, без да я изпуска от погледа си, като все повече се отдалечаваше от своя домашен затвор…

И все повече приближаваше към голямата сграда, пред чиито врати беше спрял зелен камион.

Хората изнасяха от склада издути чували и ги товареха на камиона, който вече беше почти пълен. Моторът му бръмчеше равно и след малко камионът щеше да потегли в утринта.

Мишката стигна до камиона, покатери се на каросерията, шмугна се между чувалите и изчезна. Туфо спря за миг, погледна нерешително камиона, но събра смелост и направи пиратски скок към каросерията.

И точно когато тупна на един мек чувал, камионът изръмжа дрезгаво и тръгна.

А мишката, която беше слязла от другата страна на земята, изцвърча весело:

— На добър път! Хиляди поздрави на вашите!

И изпрати на отминаващия камион една въздушна целувка.

Туфо дочу това мило приветствие, но докато се досети каква е работата, камионът вече летеше към хоризонта. За скачане беше късно — той се вкопчи в разлюшкания чувал, като плахо поглеждаше прелитащите дървета от двете страни на пътя. В ушите му фучеше хладен вятър, а носът му, забит в чувала, долови някаква особена миризма…