Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (71)

Седемнадесета глава
Кой е измислил парашута? Страшната полицейска кашлица. Да задигнеш собствения си велосипед

Известно е, че хората се делят на два вида — оптимисти и песимисти.

Първите вярват, че всяка започнала случка в живота им, колкото и нерадостна да е тя, ще завърши накрая с облекчителна усмивка.

Вторите пък напротив — дори по време на празнично веселие или на педя от успеха, все очакват да се случи някаква фатална неприятност.

Трудно е да се прецени кой вид хора са повече на този свят. Казват например че оптимистът е създал самолета, а песимистът е измислил парашута. На оптимиста му стига и единствен слънчев лъч, за да твърди, че времето е прекрасно. А песимистът и в най-силния пек излиза на улицата с чадър. При това често се оказва, че и двамата са прави!

Но споменаваме тази стара истина така, между другото.

Да се върнем при двете момчета. Въпреки че добре чуха злокобните думи на сервитьора, те продължиха да търсят своя риж приятел. Защото онези думи — „май го прегази една кола“ — не бяха съвсем точни и тяхната неточност криеше надежда. Е, след случката в лятното ресторантче Косьо никак не приличаше на оптимист — колкото повече улици изминаваха, толкова повече провесваше нос. А Гошко беше убеден, че всяка направена крачка ги приближава към успеха.

— Абе не разбираш ли, че скоро ще го открием?! — тупна с крак дребничкият Гошко. — Този котарак не може да потъне вдън земя! Не е ли така?…

И прибави към своя оптимизъм ситна кашлица — тя му беше допълнителна печалба от събирането на мокри стотинки в езерото.

— Казва ли ти някой къде е потънал — отвърна печално русият Косьо. — Колко пъти е бягал, без да пита и колко пъти се е връщал, без да го чакаме! А сега просто е откраднат. Или кой знае какво друго са го направили. Сигурно са го препарирали за някой глупав музей.

— Музеи има всякакви, но самият Туфо не е глупав! — не се предаваше Гошко. — Той може да се оправи и в най-голямата неразбория. Помниш ли как се показа по телевизията? Тогава…

И Гошко пак се закашля. Иначе щеше да припомни онзи случай, когато търсеха Туфо навсякъде, а той се появи важен-важен на екрана. И как тръгнаха да си го получат в студиото, пък той вече ги чакаше пред входа на кулата…

За всеки случай момчетата минаха и покрай телевизионната кула, за да се уверят, че някогашният случай не се е повторил. Трябваше да продължат търсенето. За днес им остана да обиколят и пространството пред големите складове — място, предпочитано от бездомни котараци. По улицата често профучаваха камиони, пълни догоре с различни товари.

— Я виж! — изшептя неочаквано Косьо. — Виж онова колело, подпряно на ъгъла на първия склад! Не ти ли прилича на моето?

— Аха, виждам го. Не само прилича, но е твоето! — трепна радостно Гошко. — Хайде! Отиваме, грабваме го и готово!

— Ами Туфо? Щом колелото ми е тук, значи и той е някъде наблизо. Да отидем зад ъгъла и да надникнем оттам.

— Щом мислиш, че така е по-добре, да отидем — съгласи се Гошко. — Но сигурно и крадецът е наблизо.

Двете момчета притичаха до ъгъла на дългата сграда и подадоха глави.

— Твоето колело! Само дето кошничето го няма отзад. Там беше — рече Гошко и отново се закашля. — Там беше скрит Туфо.

— Стига си бухал! Не ми харесва тази твоя кашлица! — ядоса се Косьо.

— Нямам друга.

— Добре. Оттук нататък кашляй само наум! Ето идва някакъв човек. Навярно това е крадецът. Ти стой тук!

И преди приятелят му да отвърне нещо, Косьо се втурна към мустакатия човек.

— Ей, чичо! Да си виждал един риж котарак?

Мустакатият мъж мигом скри зад гърба си двете си ръце, във всяка от които имаше по един пакет захар.

— Какъв котарак? — рече сепнато той. — А ти самичък ли си?

— Това не е толкова важно — каза колебливо Косьо и погледна към ъгъла. Оттам се чу силно „буха-буха!“.

— Дойдох тук с брат си. Той работи в полицията! — съобразително допълни той.

— А, не знам. За никакви котараци не знам! Аз просто си минавам. Отивам на автобусната спирка! — забърбори уплашено мъжът и необяснимо защо, остави двата пакета на земята. Хвърли поглед към подпрения на стената велосипед, но от ъгъла се дочу отново страшната полицейска кашлица.

Крадецът завъртя очи във всички посоки и изведнъж побягна към близкия хълм, където не вървяха никакви автобуси.

— Ей, почакай! Искам да те питам за велосипеда! — подвикна след него русият Косьо.

— Нямам велосипеед! Нищо нямаам! Аз съм от провинциятааа! — му отговори, без да се обръща, бягащият мъж.

След малко двете момчета — Косьо на седлото, а бухащият Гошко на багажника — се отправиха с колелото към дома.

Бяха наполовина радостни, че намериха изчезналото колело. И наполовина тъжни — защото пак не откриха Туфо.