Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (53)

Четиринадесета глава
Туфо с радост влиза в мрежата. Розовата мечта на котарака. Една отнета награда и едно спечелено приятелство

— Хей, ти там! Накъде си тръгнал?

Туфо трепна и жално измяука. Пред очите му се въртяха жълти кръгове и черни квадрати — колкото и да примигва, все не можеше да различи кой го заговаря сред проблясващите вълни.

— Я, че то било котарак! — обади се по-наблизо и някак по-весело гласът на човека. — Не знаех, че и котараци плават по тези ширини!

Туфо с последни сили повдигна глава, втренчи поглед и най-после съзря лодката — голяма и широка, с триъгълно платно на дългата мачта и с кратко име на борда: „КОМ“.

В нея се беше изправил висок и брадат човек, който, ухилен до ушите, му подаваше едно весло.

Туфо помръдна лапа, после другата, но пак му се завъртя свят и той се отпусна върху дървеното кормило.

— Брей! Че ти много си закъсал бе, юнако морски! — развълнува се не на шега брадатият, бързо прибра веслото и грабна от дъното на платнохода рибарски сак с дълга дръжка.

— Ха да видим сега как се ловят котараци в океана! — рече той, а ръката му направи умело, навярно много пъти повтаряно движение.

Туфо с радост усети, че влиза в мрежата.

Беше летял неведнъж през живота си — и в самолет, и в хеликоптер, да не говорим за космическата кабина. Ала краткият му полет в мрежестия сак щеше да остави най-щастливата диря в паметта му. Беше спасен — точно когато не се виждаше никаква надежда за оцеляване.

След миг Туфо седеше на дървената пейка и мигаше безмълвно срещу удивеното лице на своя спасител.

— И така — добра среща в открития океан! Приятно ми е да се запознаем: аз съм Зорко Зорев! Самотен мореплавател! — каза тържествено брадатият младеж и протегна десница.

Туфо се размърда, помириса протегнатата мазолеста длан, близна я с грапав език и като не откри в нея нещо по-особено, отвърна тихичко:

— Мяу!

— О, скъпи гостенино, моля за извинение! Трябваше сам да се досетя: кой знае откога не си слагал нищо в устата. Чакай, чакай. Сега ще ти поднеса една изненада!…

Новият му приятел се обърна и започна да рови припряно в омачкана брезентова торба.

— Тук беше някъде — мърмореше възбудено той, като вадеше и слагаше на коленете си разни макари, коркови тапи, мокри парчета плат. — Бях я оставил за специален случай. Дали не е избягала по време на вчерашната буря? А, ето я!

И брадатият размаха кръгла металическа кутийка с шарен етикет.

— Това е изненадата! Супа от средиземноморски раци! Розовата мечта на всеки котарак — чудесен аромат и безброй витамини! Един момент, сервира се студено!

Извади ножа от кожения калъф на кръста и бързо отвори консервата:

— Моля, заповядай! Добър апетит!

Туфо завъртя нос към приятната миризма и в очите му просветна най-искрена благодарност.

Но нямаше време да поблагодари гласно на своя нов приятел — забоде глава във вълшебната кутийка и бързо замляска.

А брадатият момък, хванал отново кормилото, го поглеждаше с разбираща усмивка.

Като си хапна добре (е, можеше да си поиска и нещо допълнително, но реши да не прекалява), Туфо се протегна доволно на пейката и любопитно се огледа. Голямата лодка, която той бе зърнал само отстрани, сега му се стори още по-голяма: с дълги извити стени, по които изпъкваха здрави ребра, с още една мачта, на която сивееше прибрано платно, с тънки и дебели въжета, изпънати в разни посоки, и с малка каюта отпред, чиято врата беше отворена.

„Значи и стаичка имало тук. Ето къде ще подремна малко след вкусната гощавка!“ — помисли си Туфо и бавно се отправи към отворената врата.

Но щом влезе в полутъмната кабина, котаракът усети, че подът се накланя на една страна, после на друга, опита се да запази равновесие, ала ново поклащане го търкулна напред. Гърбът му се удари в някакъв металически шкаф с много копчета, пред очите му се мярна дълга разлюляна жица и Туфо заплете лапи в нея.

И в този момент радиото засвири.

Засвири бодра и весела мелодия, пълна с китарен звън и нестроен хор от млади гласове: „Лариджумба-леро! Лариджумба-ла!“

Туфо се огледа озадачен.

Кабината стоеше пак в равновесно положение — внезапната вълна беше отминала в безкрая, — но бодрата мелодия продължаваше да блика от металическия шкаф.

Неочаквано някъде отгоре, като прибавка към песента, отекна и гласът на Зорко Зорев:

— Гръм и мълнии! Радиото! Моето глухонямо радио! Свири! Наистина свири!

Затопуркаха стъпки и след малко на вратата се появи смаяното лице на Зорко:

— Какво направи бе, котарако рижав! Как стана това чудо?

Туфо се сви виновно в тъмния ъгъл. Стори му се, че е направил някаква сериозна беля, щом неговият приятел вика толкова силно.

— Кое пипна? Къде натисна? — отново нададе глас Зорко Зорев, като поглеждаше с невярващи очи ту пеещото радио, ту уплашения котарак.

— Ами аз — опита се да измърка нещо за оправдание Туфо.

— Знаеш ли какво си ти? — грабна го възторжено брадатият и го целуна по носа. — Ти си цяло съкровище! Вече десет дни поправям това пусто радио! И чак сега просвири! Хопа-леро! Хопа-ла!

И Туфо почувства, че двамата се въртят в ритъма на веселата, идваща от далечни брегове мелодия.

Но техният буен танц не продължи дълго.

Звуците на многогласата песен постепенно избледняха, дочу се удар на гонг и после прозвуча равен мъжки глас:

— Последни новини. Както съобщават от Космическия център, полетът на междупланетния кораб с котарак на борда е завършил преждевременно. Поради неизяснени все още причини Риж е напуснал очертанията на своя кораб и е излязъл в открития космос. Това е наложило неговото спасяване с допълнителна ракета — една сложна и трудна операция, приключила успешно. Особено се е проявило тук кучето Рем, показвайки по време на операцията удивителни качества на космически пилот.

Независимо че новата космическа програма не е изпълнена докрай, резултатите от полета се възприемат като изключително ценни. Направена е нова крачка в овладяването на космоса…

Получихме и втора новина, свързана с първата — малкият коралов остров Риж, открит неотдавна в западната част на океана, се преименува на Рем — в чест на героичното куче, извършило необикновения спасителен полет…

— Чу ли какво става по широкия свят? — въздъхна самотният мореплавател Зорко Зорев и погали Туфо по рижата глава. — А ние тук си танцуваме: хопа-леро, хопа-ла. И никой не знае къде точно се намираме. Все пак голям храбрец е този Рем. Даже остров са кръстили на негово име.

„То пък един остров!“ — поиска да каже Туфо, но си замълча.

След няколко дни мореплавателят самотник Зорко Зорев стигна европейския бряг.

Хранейки се предимно с риба и водорасли, пиейки само дъждовна вода, смелият българин беше извършил най-дългия океански преход в историята на самотното корабоплаване. След като заобиколи бреговете на три континента и пресече най-бурната част на океана, неговият славен платноход се появи предсрочно в мечтаното пристанище.

Посрещнаха го с цветя и музика, всички яхти в залива вееха приветствени флагове, на брега подскачаше тълпа от нетърпеливи журналисти, но световният рекорд на Зорко Зорев не беше признат за редовен.

Според строгия правилник на световното състезание човекът трябваше през цялото време да бъде напълно самотен…

Но ето че в някакъв момент той беше вдигнал на борда си живо същество, беше спасил от сигурна смърт един риж котарак. И сега, като награда за тази благородна постъпка, съдиите на голямото състезание му бяха отнели рекорда.

Много жалко, но правилникът си е правилник. И вече нямаше нито цветя, нито журналисти.

Едва намериха билети за самолета. Впрочем за Туфо не трябваше билет, а специално разрешение, което той получи в последния момент.

Но така или иначе всички премеждия останаха далече назад. След дълго отсъствие сега и двамата летяха с реактивна скорост към родината.

Зорко Зорев гледаше намръщен как сребърното крило блести в ясната синева. През цялото си плаване през океана той не беше видял такъв ведър, безгрижен ден.

— Нищо, не се отчайвай! — тупна го по рамото Туфо с дружелюбна лапа точно когато самолетът се спускаше към софийското летище. — Другия път непременно ще успееш!

— Сигурен ли си? — усмихна се в брадата си смелият мореплавател. — Ами ако и тогава те срещна сред вълните?

— Не съм мислил по този въпрос — рече важно Туфо. — А сега те каня на гости: живея на улица „Незабравка“ номер 33. Моят приятел Косьо ни чака с нетърпение, знам това. Не бива да ми отказваш. Нали разбираш — ако се върна сам вкъщи, може и да ми се карат!