Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (9)

Глава 6

Мъчеше го ужасно главоболие.

Оглеждаше се из кабинета си с пръсти, впити в слепоочията, опитвайки се да прогони болката.

Дали някой забелязва? Със сигурност. Мускулите на врата му бяха опъната до такава степен, че на тях можеше да се свири. Плуваше в пот и не можеше да овладее треперенето.

Никога не беше изпитвал толкова силна болка. Дори раната му не го болеше така. Сякаш бяха поставили главата му в менгеме, което бавно се затягаше, докато очите му не бяха готови да изхвръкнат. Хапчетата, които по-рано бе взел, въобще не помагаха.

Може би жена му беше права, трябваше да отиде на лекар. Мисълта за това обаче го ужасяваше. Ами ако докторът откриеше някакъв сериозен проблем? Ако трябваше да се подложи на операция? По-скоро би търпял болката, отколкото някой шарлатанин да му бърка в мозъка.

— Добре ли си?

Колежка. Обикновено изглеждаща, с голям ханш и къса, кафява, чуплива коса, подобно на Питър Пан.

— Боли ме глава — изрече той, усмихвайки се с отвращение.

— Искаш ли аспирин?

Реши да я убие.

— Да, благодаря.

Тя отиде до бюрото си. Представи си я коленичила на пода в пластмасовата му стая, разплакана, естествено. Вероятно беше по-добре отначало да я върже с колан, който впоследствие да махне. Дори и да останеха следи по него, нямаше да има проблем. Двамата работеха заедно и той не можеше да позволи тялото да бъде открито.

— Тиленол? — обади се тя от другата страна на преградата.

— Става.

Как ли трябваше да умре? Прическата й го вдъхновяваше. Щеше да направи разрез по дължината на челото й и да дръпне кожата, за да се открие костта. След това щеше да вкара вътре първо един пръст, после втори и трети, докато тъканта не се опънеше, както трябва. Ръцете му наистина бяха големи, но все пак не трябваше да има проблем да пъхне една от тях между черепа и скалпа й.

— Като топла, влажна ръкавица — изрече с треперещ глас.

— Кое е като ръкавица? — попита тя с въпросително изражение, подавайки му шишенцето тиленол.

— Просто исках да ти благодаря.

— За нищо. Преди страдах от мигрена. Бях готова да убия някой, само и само да се отърва от болката.

Аз също съм готов да го направя.

— Сали, вече от няколко години работим заедно в една и съща сграда, а аз не знам нищо за теб.

Тя се усмихна, предните й зъби бяха криви.

Отново си я представи, този път как крещи за помощ с широко разтворена кървяща уста, докато той с чук в ръка, се прави на зъболекар.

— Омъжена съм и имам две деца, Аманда и Джена. Аманда е на осем, а Джена скоро навърши пет.

Надеждите му се изпариха, но все пак успя някак да си придаде изкуствена усмивка. Кой би предположил, че такова ужасно създание като нея може да има семейство? Съмняваше се дали ще успее да я хване сама, дори и да успееше обаче, щяха да започнат да я търсят.

— Ами ти? Женен ли си?

— Да, но нямаме деца. Жена ми е модел и не желае да си разваля фигурата. Нали знаеш ханшът наедрява, появяват се белези по кожата, гърдите провисват.

Грозната усмивка на Сали леко се прибра.

— Така е наистина, но според мен си струва.

— Виж, трябва да се връщам на работа. Благодаря за тиленола.

— Не се притеснявай. Доскоро.

Нещо трепна в него, чувайки „доскоро“.

— Доскоро — отвърна и той на свой ред.

Грозната Сали си тръгна клатушкайки се, а той отвори шишенцето и глътна на сухо шест таблетки. Пулсиращата болка, която леко отслабваше по време на фантазиите му, се завърна по-силна от всякога.

Трябваше да убие някой и то възможно най-скоро.

Беше открил болкоуспокояващите свойства на убийството още като дете по времето, когато живееше при третото си приемно семейство. По ирония на съдбата беше преместен там, защото никой в предния му дом не се грижеше за него. Имаше още осем деца, които подобно на него, бяха взети заради месечната проверка, извършвана от административните органи. Така наречените родители обаче профукаха всичко за наркотици и оставиха децата бе храна. Водени от добри намерения Социалните служби го отнеха от нехайните настойници, давайки го този път на страдащи от психоза алкохолици.

Веднъж след особено тежък бой с автомобилна антена двамата с по-малкия му доведен брат бяха заключени в килера. Наистина много го болеше, но освен болката чувстваше безсилие и безпомощност.

Накрая си го изкара на брат си. Колкото повече удряше малкото момче, толкова повече намаляваше собствената му болка.

Убийството го лепнаха на новия му баща и го вкараха в затвора.

Затова, когато започна да го измъчва главоболие, вече знаеше как да се справи с него.

Само след четири кликвания с мишката, екранът му се изпълни с подходящи жертви.

Видя едно момиче, което живееше наблизо. Адресът й изглеждаше актуален. Обади се от мобилния си телефон, отсреща му отговори жена с дълбок и гърлен глас.

Просто идеално.