Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (47)

Глава 44

— От малка си такава.

Мама седеше на дивана до господин Грифин, който беше заспал на мястото си, с наклонена назад глава и широко отворена уста. Тя взе недопитата чаша от ръката му (чието съдържание, съдейки по червения цвят и стръкчето целина, по всяка вероятност беше Блъди Мери) и отпи една глътка.

— Каква? — политах аз.

— Унила, когато всъщност би трябвало да си щастлива. Помниш ли първия си медал по таекуон-до?

— Не.

— Спечели го на спаринг. Сигурно си била единадесет-дванадесетгодишна. По-скоро на единадесет, защото все още носеше плитки. На дванадесетия си рожден ден вече заяви, че си пораснала и повече няма да носиш плитки.

— Всички стари хора ли прескачат от мисъл на мисъл като теб?

Мама се усмихна.

— Да. Когато станеш на шейсет от правителството ще ти пратят официално разрешение за това.

— Моето може да дойде по пощата, докато разкажеш цялата история.

— Нищо чудно, че заспа, изпи почти цяла бутилка водка — каза тя и отново отпи от чашата. — Между другото, за какво говорех?

— Бръщолевеше нещо за турнира по таекуон-до.

— Някой ден бръщолевенето ми ще ти липсва. Няма значение, тогава ти беше застанала отпред заедно с другите победители. Майсторът по бойни изкуства окачи златния медал на врата ти, точно както го направи и с останалите. Всички се усмихваха, всеки един от тях, с изключение на теб.

— Да, сега си спомням.

— Винаги упорито се стараеше да спечелиш, но когато го направеше, никога не изглеждаше щастлива.

— Това е, защото мислех за следващия мач и се чудех дали ще взема и него.

Господин Фрискърс скочи на дивана и отри глава в бедрото на мама, настоявайки да бъде милван. Тя се съгласи и той започна звучно да мърка.

— Не бива да позволяваш на несигурността на утрешния ден да разваля удоволствието от днешния, Жаклин. Мога ли да ти дам един съвет?

— Мислех, че това правиш.

— Имам предвид, трябва да си взимаш поуки.

— Цялата съм в слух, мамо.

Тя пое дълбоко дъх и изправи стойка.

— Животът не е надбягване, което може да бъде спечелено. Финалът е еднакъв за всички и този финал е смъртта — каза мама, усмихвайки се.

— Тук не става въпрос за победа, а за това колко добре бягаш.

Тези думи ми звучаха донякъде познато.

— Искаш да кажеш, че нещата не опират до победа или загуба, а до начина, по който се състезаваш? — казах аз.

— Предпочитам моята интерпретация.

— Ами, какво би казала за нещо по-просто? Например „опитай да се забавляваш“?

— И това става.

Станах от люлеещия се стол и отидох в кухнята. Алън беше отворил хладилника.

— Мама твърди, че трябва да се забавлявам.

— Съгласен съм — погледна ме той.

— Значи можем да го уредим.

— Филм?

— Преди малко изгледах два.

— Питие?

— Това става. Друго?

— Да излезем да потанцуваме някъде?

— Да танцуваме ли? Не съм танцувала от времето, когато децата се въртяха на главите си върху кашони.

Алтън ме хвана за ръцете, придърпвайки ме към себе си.

— Имах предвид нещо по като за възрастни. Например бавни движения под звуците на стара Мотаун класика.

— Отивам да си взема обувките.

Целунах го по бузата и се върнах обратно в кухнята, където мама безуспешно се опитваше да затвори устата на господин Грифин. Всеки път, когато успееше да го стори, тя отново зейваше.

— Двамата с Алън отиваме да потанцуваме някъде — заявих аз и седнах на дивана, нахлузвайки ниските си обувки.

— Добре. Забавлявайте се. Ако сполуча да събудя Сал, може и ние да изпълним някой от нашите малки танци.

Посегнах да взема телефона си, който стоеше на масата, но мама ме спря с думите:

— Остави го. Жаклин.

— Телефонът ли?

— Това телефон ли е? Извинявай, мислех, че е каишка.

Оставих го на мястото му.

— Добре, ще се върна след около два часа.

— Не по-рано, че спъваш любовния ми живот.

— Обичам те, мамо — казах аз, целувайки я по челото.

— Аз също те обичам, Жаклин. И се гордея с теб. Отгледала съм страхотна дъщеря.

— Ябълката не пада по-далеч от дървото. Ще се видим после.

Седнала на дивана тя ни махна за довиждане.