Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (36)

Глава 33

— Кой е там?

Не последва никакъв отговор.

Премигнах, опитвайки се да видя нещо в тъмнината на спалнята си. Единствената светлина в стаята идваше от часовника, чийто червени цифри показваха три и тридесет и пет сутринта.

Изправих се в леглото и протегнах ръка да светна нощната лампа. Щракнах ключа.

Нищо.

Опитах да напипам крушката, но нея я нямаше.

Бавно и внимателно отворих чекмеджето на нощното шкафче, търсейки пистолета си, който всяка вечер оставях там.

Той също беше изчезнал.

Нещо мръдна в тъмнината.

— Мамо? Алън?

Никой не отговори.

Поех дълбоко дъх и го задържах в стремежа си да доловя някакъв звук.

Някой се изкиска близо до мен.

Часовникът изгасна.

Косата ми настръхна, беше тъмно като в рог. Капчици пот започнаха да се стичат по гърба ми.

— Имам пистолет! — извиках аз в тъмното.

Последва нов приглушен смях.

Фулър.

Отново нещо се раздвижи, този път обаче беше по-близо до мен.

Кръвта ми се вледени. Къде бяха мама и Алън? Какво беше направил с тях?

Как можех да се измъкна жива от тази ситуация?

Единственият начин беше да стигна до вратата, да изляла от апартамента и с всички сили да побягна, колкото ми държаха краката, без да поглеждам назад.

Дръпнах бавно завивките и спуснах единия си крак от леглото, стъпвайки върху топлите гърди на мъж, в които беше забит нож.

Изкрещях и се събудих.

За части от секундата инстинктивно светнах лампата и видях, че държа пистолета си в ръка. Дишах запъхтяно, а сърцето ми направо щеше да изскочи.

— Джак?

Алън отвори очи, опулвайки се при вида на оръжието.

— Какво става?

— Нищо, просто имах кошмар.

— И щеше да стреляш насън?

Погледнах треперещия в ръката ми пистолет и опитах да го прибера обратно в чекмеджето, но не успях. Наложи се да го откопча със сила.

Лежах будна в леглото, мислейки за преживения ужас. Останах в това положение, докато не се успокоих и не стана време да ходя в съда.

Облякох най-хубавия костюм, който имах, синьо сако „Армани“ със светло сиви панталони. Прекарах десетина минути в слагане на коректор под очите си. И отидох в кухнята, където мама вече приготвяше кафе, облечена в розова нощница от мек вълнен плат с едно котенце отпред.

— Добро утро, мамо.

Тя седна на кухненския плот и си наля кафе от каничка с изобразена на нея котка, както всеки може да се досети.

— Добро утро, Жаклин. Много добре изглеждаш.

— Ще ходя в съда — отвърнах аз, взимайки една от малкото останали чаши без котешки картинки. — Ти как си, добре ли се чувстваш?

— Болят ме бедрените стави от студа.

— Но температурата тук е около двадесет и седем градуса. Нагласила си климатика на „горещо“.

— Ставите ми се влияят от времето, забравих колко студено става в този град.

Зачудих се до колко наистина й беше студено и доколко това имаше нещо общо с някаква носталгия по Флорида.

— Поддържаш ли връзка с приятелите си от Дейд сити?

— Само с господин Грифин. Той непрекъснато настоява да го навестя, на мен обаче не ми се пътува в подобно време.

— Защо не го поканиш тук?

— Той е пенсионер, скъпа, пенсията му е сравнително малка. Не мога да го карам да долети дотук и да плаща за хотели.

— Може да остане при нас.

— Наистина ли? — усмихна се мама и сякаш се подмлади с двадесет години.

— Естествено. Ако няма нищо против да спи на дивана — намигнах й аз.

— Е, в такъв случай мисля да му се обадя. Компанията му ще ми е приятна. Пък и ти по цял ден си на работа, а Алън стои в спалнята и пише.

Погледнах дали в хладилника нямаше някакви гевречета, но не намерих нищо друго, освен здравословната храна на Алън. От соя и разни кълнове обаче не ставаше добра закуска. Взех си малко черен хляб и несъдържащ млечни съставки, нискомаслен маргарин с вкус на масло, на чиято опаковка бяха изредени толкова много химически добавки, че по-добре отгоре да пишеше „Невероятно, но не причинява рак“.

— Денят на Благодарността е следващата седмица — сетих се аз и намазах дебел пласт от изкуствената субстанция върху хляба. — Покани го да ни погостува.

— Идеята е чудесна. Сега ще му се обадя.

Отхапах една халка от филията и веднага я изплюх.

— Проклятие. Какво е това?

— Соевият хляб на Алън. Алергичен е към глутен.

— Има вкус на втасало тесто — отвърнах, хвърляйки хляба на боклука.

— По-добре не яж от неговата зърнена закуска, викат й тофу. Комбинацията от соя и мляко изобщо не е вкусна. И в никакъв случай не го оставяй да ти приготвя нещо в онази сокоизстисквачка. Веднъж ме накара да пия сок от стъблата на целина.

Мама взе телефона, а аз си допих кафето и се отправих към съда, разположен на ъгъла на „Двадесет и шеста“ и „Калифорния“. Явно времето в Чикаго беше забравило, че есента все още не е минала. Тънка снежна покривка застилаше всичко наоколо и за малко да си счупя врата, стъпвайки върху един заледен участък от тротоара.

Колата ми запали от втория път и аз се влях в огромните задръствания. Изглежда с падането на първия сняг всички бяха забравили как се управлява автомобил.

Закъснях за процеса. Сградата на съда, широко здание във формата на квадрат, разполагаше с подземен паркинг, безплатен за работещите в ситито. Качих се запъхтяна на ескалатора, водещ към централното фоайе, минах покрай детектора за метал, показвайки значката си и взех асансьора до двадесет и седмия стаж.

Делото вече беше започнало, а малката заличка се пръскаше по шевовете от хора. Проправих си път и седнах до Либи, която носеше светло лилаво сако „Вандербилт“ и пола, сякаш шита само за нея.

Колегата й, кестеняв, двадесет и няколко годишен прокурор на име Ноел Пенафлър, тъкмо разпитваше Фил Бласки. Фил, облечен в ужасен костюм, се опитваше с прости думи, възможно най-точно да представи резултатите от аутопсията на Айлийн Хътън.

— … Жертвата беше изкормена и…

Спрях да го слушам, опитвайки се да организирам мислите си.

Не гледах към Фулър.

С цел придобиване на по-точна представа за описваните зверства, Ноел представи снимки като доказателство. На първите беше заедно със семейството си, а после бяха показани и тези от аутопсията.

Както би могло да се очаква, това предизвика бурни вълнения в залата. Най-впечатляваща обаче беше реакцията на Фулър, който започна да повръща.