Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (53)

Глава 50

Фулър се начумери. Натисна бутона за повторно набиране. Даниелс вдигна веднага.

— На излизане ми падна обхвата. Нищо нередно не съм направила. — Гласът й звучеше тревожно и беше задъхана.

— Защо да ти вярвам?

— Не го наранявай отново.

Вдигна крак, готов да го стовари върху изкълчения лакът на Хърб, който го гледаше с поглед, пълен с омраза.

— Джак, имахме уговорка.

— Ако чуя още веднъж Бенедикт да крещи, кълна се в бога, ще затворя телефона и ще го хвърля през прозореца.

— Как мога да бъда сигурен, че ченгетата не са с теб?

— Сама съм. Отървах се от тях още в гаража.

— Може да си извикала подкрепление по радиото.

— Нямах достатъчно време. Ако радиото ми беше включено, щеше да го чуеш.

Фулър се отдалечи от Бенедикт, извади „Зиг Зауер“-а и изпразни пълнителя в стълбището над главата си.

— Какво направи, Бари? Искам да говоря с Хърб.

— Това беше предупреждение. Усетя ли, че ме лъжеш или водиш ченгета със себе си, ще го убия. Разбра ли?

— Дай да говоря с Хърб.

Фулър погледна жертвата си и приближи телефона:

— Кажи нещо, Хърб.

Бенедикт стискаше устни, извърнал поглед встрани.

— Изчакай малко, Джак, не реагира.

Започна да дърпа и извива подутата му ръка, докато той не извиси глас така, сякаш пееше в хор.

— Кажи й, че си добре.

— Джак! — изкрещя Хърб. — Не идвай!

— Ето, сега доволна ли си?

— Бари, дойда ли там…

— Спри, Джак. Плашиш ме. Къде си?

— Карам на север по „Ласал“.

— Когато стигнеш до „Дивижън“, завий наляво. И нека пак чуя азбуката.

Джак отново започна с буквите, а Фулър се качи горе. Главата го цепеше яко, сякаш я налагаха с бухалки. Окото му на свой ред, също правеше всичко възможно да не изостава в състезанието за златния медал на Олимпиадата по болка.

От кухненската маса се чуваше зовът на спринцовката.

Една малка доза и болката ще изчезне.

Но Джак скоро щеше да бъде тук. Тя също можеше да му донесе така желаното успокоение.

Погрижи се за главата, не за окото. Вземи дозата.

Не, тя имаше оръжие. Трябваше да стои нащрек.

Ще се справиш. Вземи дозата.

Хвана спринцовката. Вените изпъкваха отлично на заякналата от вдигане на тежести ръка, притискани към кожата от масивната мускулатура. Нямаше никаква нужда от пристягане.

Добре.

Инжектира си сместа, чакайки да го облее топлата вълна на хероина.

Вълната обаче не дойде.

— Какво по дяволите?

— Бари? Каза ли нещо?

Фулър впери поглед в празната спринцовка. Гадно малко мексиканско копеленце. Какво си беше инжектирал току-що? Сода за хляб ли?

— Бари, карам на запад по „Дивижън“. Бари?

— Завий надясно по „Клайбърн“ — изръмжа той, взимайки спринцовката, готов да я запокити някъде. Но точно тогава…

Нещо стана.

В началото промяната беше едва доловима. Като че ли очертанията на кухнята придобиха по-отчетливо изражение. Погледна ръката си, юмрукът му започна да нараства, докато накрая не придоби големината на печен свински бут. Погледна краката си, те също растяха. Беше висок десет, петнадесет, двадесет стъпки. Как изобщо се побираше в тази малка стая? А-ха! И тя не стоеше просто така. Стените ставаха по-дълги и високи, разтягайки се до безкрай.

А, докато той растеше, болката в главата намаляваше. Накрая остана само усещането за едно леко дразнене в центъра на подутото му око.

Изхили се нервно, смехът отекна дълбоко в главата му. Чу някакъв глас и забеляза, че държи телефон.

— Бари? Там ли си, Бари? Какъв е адресът?

Адрес? О, това е Джак. Идва да се присъедини към купона.

— Двадесет и едно, шейсет — обади се някой. Всъщност беше самият той. Усещаше думите в устата си, сякаш бяха направени от глина и по-скоро ги изплюваше, отколкото да ги изговаря.

Забавно.

Завъртя се бавно в кръг. Стаята тръгна с него. Когато спря, тя продължи. Продължи, защото той така искаше, можеше да я контролира, можеше да контролира всичко.

— Аз съм бог.

Докосна лицето си и напипа превръзката. На боговете не са им нужни превръзки, помисли си той и я разкъса, което причини секундна болка в окото му.

— Край на болката — извика Фулър с гръмотевичен глас.

Приплъзна се до чекмеджето и изсипа съдържанието му на масата.

Взе един тирбушон.

За кратко го заболя и той извика.

Сълзи обаче нямаше, имаше само кръв.

Отвън се чу шума на кола. Посетител.

Болката вече беше изчезнала, заменена от нещо друго.

Гняв.

Джак Даниелс беше тук. Онази, която го тикна в затвора и която му причини това ужасно главоболие, а сега искаше да го лиши от правото да бъде бог.

Избърса кръвта от бузата си и стисна юмруци.

— Тук съм, Джак.