Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (17)

Глава 14

По-голяма част от следобеда бяхме заети с организацията на следенето.

След известно размотаване в съда, Хърб и аз успяхме да получим разрешение за достъп до разпечатката от телефона на Колин Андрюс, в която фигурираха само три номера. Единият беше домашният на Дави Маккормик, вторият принадлежеше на Айлийн Хътън — момиче на повикване, а третият беше предплатена карта „ТракФоун“, на името на някой си Джон Смит.

Айлийн Хътън имаше досие. Подобно на Дави тя работеше в изискана агенция за компаньонки. Не я открихме в апартамента й, не открихме и следи от полови контакти. В работата й бяха много ядосани, тъй като беше пропуснала последните си два ангажимента.

„ТракФоун“ предлагаха мобилни телефони в комплект с предплатени карти, които можеха да се намерят почти навсякъде — в аптеките, в магазините за техника, дори в интернет. За един полицаи обаче подобни услуги бяха просто кошмар. За никой не представляваше трудност да си открие фиктивна сметка, използвайки фалшиво име, след което единствено трябва да си купува ваучери.

Взехме нова съдебна заповед и получихме разпечатка от номера на „ТракФоун“. Нямаше изходящи разговори, виждаха се само входящите повиквания от мобилния на Колин.

След дълги разговори с няколко човека от компанията стана ясно, че не съществувате никаква възможност за проследяване на телефона. Можехме обаче да следим покупката на ваучери и изразходването на минутите. Самият апарат беше закупен преди два месеца в аптека от веригата „Оско“, намираща се на ъгъла на „Уобаш“ и „Кълъмбъс“. Две седмици по-късно, пак оттам, е бил закупен и ваучер с двадесет минути време за разговори.

От последната справка се виждаше, че същият този ваучер трябваше да изтече утре, което предполагаше, че ползвателят най-вероятно ще купи нов. Надявахме се от същото място.

Понеже подозирахме, че убиецът е ченге, дълго време си блъсках главата кой точно да включа в екипите за следене. Накрая заложих на половия фактор и сформирах два отряда от по три женя, сменящи се на двадесет и четири часа. Ако убиецът все пак беше от женски пол, рискувах успеха на цялата операция, но така и не можех да си представя как една жена би отрязала нечии ръце.

Всеки, който си купеше ваучер или телефон от веригата „Оско“, щеше да бъде следен. Освен това всички, влизащи в областната морга, трябваше да бъдат регистрирани и наблюдавани с особено внимание, без значение дали са полицаи, погребални агенти или лекари, като аз щях да бъда известявана незабавно.

Според служителите в аптеката дневно се продаваха между пет и десет ваучера. Надявах се три полицайки да се окажат достатъчни за този обект, макар че имах възможност да сложа и повече.

— Приближаваме целта — обърна внимание Хърб.

— Все още стреляме напосоки. Притежателят на телефона може даже и да не е съучастник в случая. Много е вероятно дори да не познава извършителя — отвърнах аз.

— Ако погледнем разпечатката, нещата си пасват идеално. Убиецът е позвънил на домашния телефон на Дави в два и четиридесет и пет следобед. Тя от своя страна му се е обадила в четири и петнадесет. Накрая в девет и двадесет той се обажда на номера, обслужван от „ТракФоун“. В случая с Айлийн Хътън първото обаждане е направено вчера в десет и половина сутринта, следва още едно в три часа и дванадесет минути следобед. Три часа по-късно, в шест часа и две минути, е регистрирано позвъняване на предплатения номер.

— Смяташ, че първо отвлича жените, а после се обажда на някой друг, който също да се присъедини към купона? — попитах аз.

— Или да му помогне да се освободи от тялото.

Замислих се. Погледнах към телефона. Три пъти бях звъняла на Лейтъм, но той не се обади. Борех се с изгарящото желание отново да проверя съобщенията си.

Звънях два пъти и на мама, но и тя все още не отговаряше на обажданията ми.

Чудех се, когато Александър Греъм Бел е измислял телефона, дали е имал представа до каква голяма степен изобретението му ще контролира живота на толкова много хора, особено моя.

— Може би ни липсва връзката между Дави и Айлийн? — върнах се към въпроса аз.

Бенедикт разлисти записките си и отвърна:

— Не е нужно да има връзка. И двете са регистрирани в полицията. Възможно е убиецът да е търсил сходен тип жени, проверявайки базата данни с арестуваните лица. Всяко ченге маже да го направи.

В Чикаго имаше няколко психиатъра, които се грижеха специално за служителите на реда. Полицаите се сблъскваха със същите проблеми, както и останалите хора, но в малко по-засилена степен. Говорих с трима специалисти, работещи на подобна длъжност, и всичките ми изнесоха една и съща лекция за лекарската тайна. На неофициалния въпрос „Познавате ли полицаи, които са способни на подобно нещо?“, всички ми отговориха с по едно възторжено „Да“.

Хърб сложи нещо в устата си, отпивайки глътка престояло кафе и погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам, Джак. Тези неща започват да действат доста бързо — извини се той.

— Пак ли взе виагра? Хърб, остави бедната жена да си почине малко.

— Искаш ли да ти дам едно за Лейтъм?

— Лейтъм няма подобни проблеми — отвърнах аз и ядно скръстих ръце.

— Звучиш ми дръпнато.

— Не съм дръпната.

— Виж, Джак, всички двойки понякога имат проблеми. Сигурен съм, че той те намира за много привлекателна.

— Хърб, ние нямаме проблеми в леглото. Въпросът е, колко често стигаме до него.

— Мислех, че снощи…

— Чу ли за стрелбата в „Къби Беър“ миналата вечер?

— Помислих, че може и да си ти, но сутринта не каза нищо… — неловко смотолеви Бенедикт, усещайки накъде биех.

Разказах му всичко набързо, както се беше случило, включително и спора ни с Лейтъм.

— Най-общо казано снощи не правихме секс, защото той се държа като глупак — завърших аз.

— Не мисля, че да искаш да заживееш с жената, която обичаш, означава да се държиш като глупак.

— Ами… аз…

— Казал ти е, че те обича, нали?

— Да, но…

— Ти каза ли му го?

— Аз… ами…

— Днес обади ли му се?

На този въпрос вече можех да отговоря.

— Три пъти, обаче още не ми е звъннал.

— Когато се обади, извини ли се, задето си се държала ужасно?

— Защо трябва да се извинявам? Той иска да прати майка ми в старчески дом.

— Той просто иска да подреди живота си заедно с теб, а ти си му казала, че е просто един самохвалко. О, не, Джак, не че не искам да те слушам повече, но трябва да изчезвам, ти по-добре не гледай.

— Защо? Ааа, да не би виаграта да е подействала?

— Току-що вдигнах палатката — отвърна Хърб и се прикри с една папка.

— Хапчето май наистина има ефект!

— Лека нощ, Джак. Сега ще трябва да ме извиниш.

— Лека нощ, Хърб. Прати много поздрави на Бърнис. Искам да кажа, представи се в най-добрата си светлина. Приятна вечер. Забавлявай се. Млъквам вече.

Бенедикт се измъкна през вратата и ме остави да броя квадратите по тавана.

След като си замина, вдигнах телефона и, преглъщайки гордостта си, набрах номера на Лейтъм. Включи се телефонният секретар.

— Здравей, Лейтъм. Виж, аз…

— Кажи, че съжаляваш — звучеше в главата ми. — Хайде кажи го.

Нищо не се получи.

— … Ще ти звънна утре.

Защо се запънах? Защо беше толкова трудно да се извиня? Можех да призная пред себе си, че съм сбъркала. Защо обаче не бях в състояние да го сторя и пред Лейтъм?

— Лейтенант?

Вдигнах очи. Фулър стоеше на прага.

— Влезте.

— Готов съм с базата данни. Няма връзка между предишните ви случаи и хората, посещавали моргата — каза той и остави няколко отпечатани на принтер листа върху бюрото ми.

— Благодаря. По-късно ще ги погледна — отвърнах аз и сметнах, че с това щяхме да приключим разговора, но той остана.

— Нещо друго?

— Вижте, лейтенант, аз… аз просто бих искал да помогна.

Замислих се по въпроса. Единственият човек, на който наистина имах доверие, беше Хърб. От друга страна обаче Фулър ми беше помагал изключително много в доста предишни разследвания, давайки всичко от себе си. Не го познавах добре като човек, но в работата си беше съобразителен, ефективен и голям професионалист.

Доверих се на впечатленията си и реших да го включа в екипа.

— Добре тогава. Ето какво можете да направите. Искам да добавите някои имена към справката.

— Няма проблем. Какви имена?

— Започнете с полицейските служители в нашия участък, после добавете тези от съседните участъци и така, докато накрая имаме имената от всички двадесет и шест участъка.

Фулър сбърчи вежди.

— Полицаи? Смятате, че убиецът може да е полицай?

Трябваше да бъда изключително внимателна иначе веднага щяха да плъзнат слухове.

— Не, но ако разбера точно кои от нашите са ходили в моргата през изминалата седмица, ще мога да ги разпитам дали не са забелязали нещо нередно.

— Разбрах.

— Не е толкова спешно. Може да започнете и от утре.

Той кимна, засмя се и излезе от кабинета.

Написах доклада за визитата при Колин Андрюс, пропускайки подробностите около случката с пликчето пудра захар, и реших да си ходя. Дали Лейтъм не ми беше оставил съобщение? Не, не беше. Нито пък мама. Господин Фрискърс обаче, тази любвеобилна пухеста топка, беше съдрал и двете завеси в дневната.

— Утре — обещах му аз — ноктите ти ще бъдат изрязани. Облякох си широка тениска и влязох в кухнята. Стъпих върху абсорбиращи гранули и веднага ги събрах от земята. Докато ги връщах на мястото им, с изненада установих, че котката се беше изходила няколко пъти.

— Добро коте — извиках аз и го потърсих.

Отидох до хладилника да му сипя малко мляко и стъпих, както бях боса, върху негово изпражнение, този път направено на пода. Налагаше се да си взема душ. След него доизчистих кухнята, оставих храна на господин Фрискърс и погледнах какво имам за вечеря. Намерих една кутия със супа. Точно сега супа не ми се ядеше, особено пък гъбена, но срокът й на годност изтичаше следващия месец и реших да я изям, преди да се наложи да я хвърля.

По някое време се появи котката.

— Пердетата ми харесват — казах му аз. — Напълно в стил фън шуй. Цялата стая изглежда доста по-добре така.

Без да ми обръща някакво внимание, той заби муцуна в паничката с мляко.

Дадох му остатъка от супата си и отидох в спалнята да видя какво беше положението с моето изстрадало легло. Чаршафите бяха в сушилнята, извадих ги и ги постлах обратно, след което легнах на леглото и затворих очи.

Нужни ми бяха само пет минути, за да разбера, че имах по-голям шанс да спечеля от лотарията, отколкото да заспя. Затова станах и седнах пред телевизора. Започнах да въртя каналите — спорт, филм, който вече бях гледала, глупости, глупости, пак нови канали, глупости, реклами на хоум шопинг. Накрая се спрях на някакво предаване за подмладяващия ефект на натуралните сокове, в което дребничък деветдесетгодишен човечец направи дузина лицеви опори, обяснявайки колко полезен бил сокът на целината.

Дали някой изобщо купуваше подобни неща?

Аз обаче си купих, използвах дори опцията за незабавна доставка. Поръчах си също така ютия, с която гарантираха, че се глади два пъти по-бързо, специален вид вълшебен бекон, понеже от научна гледна точка се оказа, че беконът бил полезна храна. Завърших с комплект за епилация, чиято употреба обещаваха да е по-безболезнена в сравнение с тази на четирите подобни комплекта, събиращи прах в шкафчето на банята ми.

Мислех да си поръчам и скъпа печка с грил, но на кухненския ми плот едва имаше място за тостер. Въпреки това ми мина през акъла да купя една и да я сложа в спалнята. Макар че бях сама жена и рядко се задържах вкъщи, възможността за печене на две пилета едновременно ми се видя доста привлекателна.

По някое време, докато гледах предаване на тема как да подобрим паметта си, съм задрямала. Будех се и заспивах до седем сутринта, когато звънна телефонът. Изправих се бързо в леглото с надеждата, че беше мама или Лейтъм.

— Лейтенант? Обажда се полицай Сю Петерсен от екипа, наблюдаващ „Оско“. Току-що засякох мъж да си купува ваучер от двадесет долара. Името му е Дерик Ръшло, на тридесет и шест години, собственик на „Погребална агенция Ръшло“, намираща се на Гранд авеню.

— Задръж за секунда.

Бях оставила доклада на Фулър в кухнята, а името на Ръшло стоеше на втора страница. Беше ходил в моргата миналата седмица.

— Виждаш ли го в момента — попитах аз.

— Да, госпожо.

— Не го изпускай. Обади ми се, ако тръгне нанякъде. До един час съм при вас.