Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (41)

Глава 38

Двамата с Хърб изготвяхме списък с всички студенти, имали занятия заедно с Фулър в университета в Карбъндейл, опитвайки се да открием връзка между тях и някое от сто тридесет и седемте лица, изчезнали по това време. За целта целият под на кабинета ми беше покрит с папки, подредени по азбучен ред и разпределени в две основни групи, от А до Н и от О до Я. Застанал на колене, Бенедикт тъкмо отхвърляше един по един различните варианти, когато Либи се обади.

— Имам име — каза тя. — Марвин Ромър, надзирател в Единадесети участък, няма го от една седмица. Прегледах финансовото му състояние и открих, че наскоро си е отворил осем нови чекови сметки по всяка, от които са внесени суми между две и шест хиляди долара в брой. Изглежда онзи хитрец Гарсия му е платил доста пари.

— Разпръснал ги е понеже при големи суми банките изискват изясняване на произхода. Колко умно от негова страна.

— Да, но офейквайки от работа, пак е привлякъл вниманието към себе си.

— Тръгваме веднага.

— Няма смисъл. Ромър живее в Уест Сайд, изпратих разследващ екип в дома му още преди да изсъхне мастилото върху заповедта за обиск. Той обаче вече беше изчезнал. Не открихме записа, но намерихме диктофон с гласово задействане и остатъци от монтажно тиксо по него. Вероятно е бил прикрепен за тавана или сложен под някой стол.

— Проверихте ли…

— В момента го правим. Замразихме авоарите му и проследихме кредитните му карти. Освен това съвсем скоро всяко едно ченге в Съединените Щати и Канада ще разполага с негово описание. Хванем ли го, лентата повече няма да ни е нужна. Ще му предложа сделка и ще го принудя да свидетелства.

— Пусии ми досието му по факса.

— Пуснала съм го вече.

Споделих с Хърб наученото от Либи, след което прекарахме няколко часа, занимавайки се със студентските досиета. За хапване си поръчахме пица с много месо, като Бенедикт изяде по-голямата част от него без обаче да докосне блата. Накрая в кутията останаха само смешни, бели триъгълничета.

Работата ме погълна. Направихме списък с имената на всички студенти, които Фулър е имал потенциалната възможност да познава от лекции, спортни занятия, разни организации и други мероприятия. После, използвайки същата методика, опитахме да открием връзка между така селектираните лица и тези, изчезнали по време на разглеждания период. Общо взето беше доста скучно, но пък аз точно от това имах нужда.

— Открих нещо — каза Хърб, хванал един лист. В случая нямаше нищо сензационно, това не беше първата следа, на която попадахме.

— Име?

— Изчезналата се казва Мелъди Стефанополус — студентка. По програма е имала три лекции заедно с човек на име Майкъл Хортън. Същият е играел в един отбор с Фулър.

— Дали не му е била приятелка?

— Възможно е. Следвала е богословие, а Хортън хуманитарни науки. Били са съответно първи и втори курс. Имали са две общи лекции по писане и една по класическа литература. Изчезнала е по време на втория семестър на първи курс.

Потърсих името на Хортън в полицейските файлове на Карбъндейл, но не открих нищо, поради което реших да се свържа с мъжката организация на завършилите Южния Илинойски Университет. Отсреща ми вдигна доста енергична дама, наречена Миси, която обаче не беше особено склонна да ми помогне, докато не й казах номера на значката си.

— Намерих го. Майкъл Хортън понастоящем живее в Сиатъл, работи като стоков брокер, женен е и има две деца.

Записах номера му и веднага го набрах.

— Майкъл на телефона.

— Господин Хортън, аз съм лейтенант Даниелс от полицията в Чикаго. Бих искала да ви задам няколко въпроса…

— Относно Бари, нали? Следя случая по телевизията.

— Да, в известна степен. Нека започнем с Мелъди Стефанополус.

— Да не би да сте я открили? — попита бързо той, почти сливайки думите на изречението една с друга.

— Не, съжалявам. Приятелка ли ви беше?

— Годеница. Изчезна просто ей така.

— Бари познаваше ли я?

— Да. Тя не го харесваше. О, боже, нали не мислите, че…

— Още нищо не можем да кажем. Засега само се опитваме да открием някакви следи. Бяхте ли приятели с Бари?

— Разбира се. Доста се забавлявахме двамата. Треньорът се радваше да вижда членовете на отбора заедно и извън терена.

— Мелъди движила ли се е в компанията на Бари във ваше отсъствие?

— Доколкото си спомням, не. С Мелъди бяхме неразделни.

— Кога изчезна тя?

Майкъл помълча известно време, след което отговори:

— Скарахме се на едно парти. Бях попрекалил с алкохола, а на нея това не й харесваше. Казах й да се поотпусне и да престане да ми натяква. Тръгна си и повече не я видях.

— Бари присъстваше ли на купона?

— Да. Беше след мача с Флорида, голяма веселба падна.

— Помните ли, кога си тръгна той и дали случайно не го е направил след Мелъди?

— Бих искал, но не мога, лейтенант. Доста се бях наквасил онази вечер. Когато на следващия ден отидох да се извиня, съквартирантката й ми каза, че тя въобще не се е прибирала.

Хортън ми разказа за връзката си с Мелъди, колко много я е обичал и как последвалата загуба го беше опустошила. Поговорихме си също и за Фулър, когото той описа като „раздаващ се за отбора играч“ и „свестен човек“.

В интерес на истината и аз бих го описала по абсолютно същия начин, ако не бях разбрала за страничните му занимания.

Когато най-накрая приключихме, Майкъл обеща да се обади, в случай че се сетеше за някои подробности.

— Оттук може и да излезе нещо, с което да притиснем Ръшло — каза Хърб, който беше чул целия разговор от другия телефон.

Погледнах часовника си, прозявайки се. Беше почти седем вечерта.

— Джак, трябва да си починеш малко — каза Бенедикт и ме погледна укорително.

— Нищо ми няма — отвърнах аз.

— Приличаш на отвратителен сандвич с много царевица.

— Колко мило. Това на някоя картичка ли го прочете?

— Хайде, време е да си вървиш.

— Страх ме е да си ида у дома. Все едно участвам в стара версия на „Последно танго в Париж“.

— Джак, какво ти става напоследък? — попита смръщено Хърб с грубоват тон. Нещо, което по принцип се случваше изключително рядко.

— Накъде биеш?

— Ами, държиш се неестествено, нервна си, лесно избухваш и изглеждаш нещастна.

— Детектив Бенедикт, ако се съмнявате в професионалните ми качества, свободен сте да си търсите друга работа.

Хърб стана на крака и заяви:

— Може би наистина трябва да подам молба за преместване.

— Не бих се учудила, имайки предвид какво стори с брака си.

Той ме погледна с несвойствен за него поглед и излезе.

Прекарах няколко минути в опити да се успокоя, но така и не успях.