Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (8)

Глава 5

Прибрах се вкъщи малко след три сутринта. Живеех в Ригливил, в апартамент на ъгъла на „Адисън“ и „Расин“. Кварталът беше шумен, а улиците винаги пълни с фенове на „Къбс“ и обикалящи баровете младежи, голяма част от които, обичаха вечер да се събират точно под прозореца ми, вдигайки врява. За капак на всичко и наемът беше твърде висок.

Изтощението ме връхлетя като приливна вълна, но аз по принцип имах проблеми със съня. При добро стечение на обстоятелствата, успявах да получа два часа нормален сън преди стресът да ме събуди.

Тази мощ нямаше да е от добрите.

За всичко обвинявах работата си, защото беше по-лесно, отколкото да обвинявам себе си. На няколко пъти се подлагах на лечение без особен успех. Последният медикамент, който приемах, Ambien, ми помагаше, но имаше и странични реакции — събуждах се замаяна, със замъглено съзнание, като това продължаваше цял ден, понижавайки в голяма степен способността ми да изпълнявам служебните си задължения. Поради тази причина прибягвах към него само в краен случай. Безсънието обаче си имаше и своите предимства. По-малко сън означаваше повече свършена работа. Пък и приятелят ми намираше подпухналите очи за секси.

Беше ми оставил съобщение. Пуснах го, докато се събличах.

— Здравей, Джак. Конференцията върви добре. Счетоводителите ставаме много забавни след няколко питиета. Не, шегувам се, дори сме по-скучни. Преди малко водих двучасов спор с някакъв тип относно прираста. Утре вечер се прибирам в Чикаго, така че кажи на другите си ухажори, че вечерта ти е запазена за мен. Има един важен въпрос, за който искам да поговорим. Липсваш ми. Обичам те. Да пазиш града. Чао.

Усмихнах се. Запознах се с Лейтъм Конджър, главен счетоводител на „Мариел Олдендорф и Съдружници“ преди десет месеца на уговорена среща. Тогава Хърб ме излъга да отида. Лейтъм изглеждаше приятен, привлекателен, внимателен, имаше добра работа и не на последно място, беше хетеросексуален. Всичко това за четиридесет и няколко годишна жена от Чикаго беше като да спечели от лотарията. Обичаше ме и не се бе отдръпнал, защото досега не бях отговорила на чувствата му.

Харесвах го много и някой ден можеше да го обикна. Сърцето ми обаче изстина, когато Алън ме напусна и все още не можех да се възстановя.

Навлякох една стара тениска и се вмъкнах в леглото. Възглавниците ухаеха на парфюма на Лейтъм. Гушнах една и се замислих за обаждането му „Има един важен въпрос, за който искам да поговорим“.

Какво ли имаше предвид?

Сякаш малко ми бяха проблемите на главата.

Съвсем очаквано, умората ме надви. Повъртях се в леглото, мятах се насам-натам. Направих няколко дихателни упражнения за отпускане, които ми помогнаха да подремна за малко. Заспивах за къси интервали от време, но след няколко минути отново се будех.

Почувствах голямо облекчение, когато се включи алармата и трябваше да ставам за работа.

Взех си душ, облякох една жълта блуза, светлокафяво яке и панталони в същия цвят, гримирах се набързо, отделяйки специално внимание на очната линия, и излязох.

Осем часа сутринта, а температурата навън вече беше около тридесет градуса. Въздухът в Чикаго по принцип не е хубав, но в дни като този навсякъде направо смърдеше. Трябваше да премина по една алея, за да стигна до колата, а миризмата от боклукчийските кофи ме удари като с юмрук.

„Кити“, кафенето на ъгъла до 26-та участък, предлагаше богат асортимент и кафе за вкъщи. Взех си едно черно колумбийско за мен и тъкмо щях да поръчвам двойно капучино с лешников шоколад за Хърб, когато се сетих за диетата му. В крайна сметка и на него му взех като моето.

Осигурила дозата си кофеин, влязох в сградата и се изненадах колко беше хладно, че дори студено.

Отдел „Тежки Престъпления“ се намираше на третия етаж. Хърб стоеше в офиса си и ядеше шоколадови бонбони, естествено несъдържащи мазнини. Виждайки ме, лицето му се проясни.

— Джак? Защо не си във Флорида? Майка ти добре ли е?

Без да изпадам в подробности, просто кимнах утвърдително и му подадох чашата.

— Кафе! Супер. Направо замръзвам.

— Виждам, че са оправили климатика.

— Да, но регулаторът на температурата не работи. Сега не могат да го изключат.

— На мен ми е добре.

— Почакай десет минути и ще започнеш да виждат дъха си. Пробвах да си отворя прозореца, но навън мирише ужасно. Точно от това се нуждаех — рече той и вдигна чашата кафе. В момента, в който отпи обаче, веднага се намръщи — Какво е това?

— Кафе. Такъв му е вкусът, когато няма захар и сметана.

— Толкова ли е горчиво?

— Аха.

Хърб се разрови из бюрото си и извади шепа розови пакетчета.

— Е, радвам се, че майка ти е добре и ти се върна. Открихме съвпадение на отпечатъка от показалеца.

Докато Хърб слагаше захарин в кафето си, аз хвърлих един поглед на докладите върху бюрото му.

Ръцете принадлежаха на Дави Маккормик с адрес Норт Лейк Шоур Драйв 3800, арестувана преди време за проституция, но без провинения за последните пет години. Снимките в полицейските архиви като цяло не са много добри, нейните обаче можеха да свършат работа. Дави изглеждаше привлекателна жена, доста по-привлекателна от повечето проститутки.

Прочетох досието й и картинката се изясни. По времето, когато е била арестувана, тя е работила в „Мадам Пардю“, изискан клуб за компаньонки, чиято цена за вечер достигаше хилядарка. Това обясняваше и хубавия квартал, където бе живяла.

— Позната ли ти е? — попита Хърб. Устата му беше пълна с бонбони и изглеждаше като катерица.

— Да, позната ми е.

— Сигурно си я виждала дузина пъти. Когато научихме името й, проверих в списъка на изчезналите лица и открих, че вчера агентът й я е обявил за изчезнала. Била е едно от момичетата на Sure-a-Tex.

Sure-a-Tex беше марка тампони, ориентирана към тийнейджърите. В самата реклама момиче с яркочервена пелерина се впуска да помага на жени, получили неразположение в екстремни ситуации, например при планинско катерене, спускане по бързеи на река и др. Продуктът се предлагаше в разнообразна цветова гама, включително неоново зелено и ярко розово.

— Свърза ли се с агента?

— Чакам го да дойде всеки момент — Хърб отпи от кафето и претърси бюрото си за още захарин.

Докладът на Фил Бласки относно причините за настъпването на смъртта беше най-краткият, който някога съм чела, поради оскъдния наличен материал. Повишените нива хистамин и броят на тромбоцитите показваха, че жертвата е кървяла преди ръцете й да бъдат отрязани. Тестовете за различни наркотици бяха отрицателни, а концентрацията на липиди — в рамките на нормалната. Нямаше свидетелства за сърдечни и венерически заболявания, нито за бременност. Всичко останало бе загадка.

Според Фил белезниците са били сложени след смъртта, а ръцете, съдейки по белезите, разпънати по време на ампутацията, като ударът е дошъл откъм страната на гърдите.

Полицай Дан Роджърс почука на отворената врата и аз го поканих да влезе.

— Излязоха резултатите от газово-хроматографния анализ на обгорената кожа — каза той, подавайки ми една папка. — Езикът ми не ме е излъгал. Ръцете са били обработени с белина.

— Някакви други следи?

— Не. Белината почиства почти всичко, затова и се използва от екипите, работещи с опасни материали. Между другото имате ли аспирин? Ужасно ме боли главата.

Намерих едно шишенце в бюрото си и му го подхвърлих. Той извади пет хапчета и ги глътна без вода.

— Благодаря ви, лейтенант. Обадете ми се, ако мога да ви помогна с нещо. Харесвах звеното, занимаващо се с огледи на местопрестъпленията, а и детектив Роджърс звучеше доста добре.

Изричайки тези думи, той излезе от стаята. Хърб изсумтя доволно и хвърли празната кутия бонбони в боклука, където имаше още три такива.

— Хърб, не че поставям под съмнение диетата ти, но все пак колко кутии бонбони изяде днес?

— Защо?

— Ами да кажем, че би могъл да презимуваш само с това, което изяде в последните десет минути.

— И, какво?! Те не съдържат мазнини.

— Шоколадовият сироп също. Погледни обаче калориите.

Той извади кутията, която току-що бе хвърлил, и се взря в таблицата с информация за хранителните вещества. — Проклятие. Нищо чудно, че напълнях с два килограма при тази диета.

— Трябва да внимаваш с въглехидратите, не с мазнините.

— Ама те са само петнадесет грама.

— Петнадесет грама са на определен грамаж. Колко е цялата кутия?

— Проклятие.

На вратата се почука. Обърнах се и видях полицай Фулър на прага. Фулър беше бивш състезател по американски футбол, едър и висок на ръст, той се извисяваше над човека до себе си, нисък и оплешивяване мъж, облечен в костюм на Армани и ухаещ твърде силно на „Obsession for Men“.

— Това е Марвин Пулицър.

Марвин се усмихна и ми подаде ръка, имаше неестествено бели очи. Докато се здрависвахме, усетих, че държи нещо.

— Агенция за изгряващи таланти Пулицър. Изключително ми е приятно да се запознаем госпожице…?

— Лейтенант Джак Даниелс.

Той задържа ръката ми малко по-дълго от необходимото и, когато я пусна, видях, че ми е дал визитката си.

— Имате прекрасно телосложение, лейтенант. Да не сте модел?

— Скоро се снимах за Vogue.

Пулицър присви очи и после отново се усмихна.

— Шегичка. Схванах. Колко забавно. Но съвсем сериозно, тъкмо започнах да работя над нов проект. Търсят се известни жени в зряла възраст. Трябва да дойдете да направим някои пробни снимки.

— Как се казва компанията?

— Ивър-Уийв.

Да си призная никога не ги бях чувала.

— Продават предпазно бельо, нали се сещате, нещо като памперси за възрастни.

Фулър се изкикоти силно и аз го изгоних.

— Помислете си. Няма да позирате с продукта. Само трябва да застанете пред обектива и да изглеждате притеснена.

Друг път. И аз така си мислех.

— Не мисля, че съм достатъчно подготвена да се впусна в привлекателния свят на манекенството, господин Пулицър. Влезте и седнете някъде.

Пулицър и Хърб се поздравиха и той седна на стола между нас от дясната страна на бюрото.

— И така, къде е Дави?

Хърб подаде на Пулицър снимката от полицейското досие.

— Това ли е Дави Маккормик?

— Даа. О, боже, тя е в беда нали? Какво е направила? Обадила ли се е на адвоката си?

Пулицър извади мобилен телефон с големината на кибритена кутийка, отвори го бързо и набра някакъв номер с кутрето си.

— Господин Пулицър, на нея вече не й трябва адвокат. Областният съдебен лекар вчера сутринта е открил отрязаните ръце на Дави в моргата.

— Нейните… ръце?

Хърб му подаде още една снимка. Пулицър пребледня.

— Мамка му! На Дави ли са? Мамка му! Какво и се е случило?

— Кога за последен път говорихте с Дави?

— Преди четири дни. Обядвахме в „Уайлдфайър“ и веднага след това трябваше да хвана самолета за Ню Йорк.

— За какво си говорихте по време на този обяд?

— За обичайните неща, предстоящи ревюта, прослушвания.

— Дави изглеждаше ли нервна или уплашена?

— Не, всичко беше напълно нормално.

С Хърб се редувахме да разпитваме Пулицър. Уверихме се, че наистина е пътувал до Ню Йорк и го затрупахме с въпроси за Дави, за семейството и приятелите й, за душевното й състояние и живота й като цяло.

— Тя няма врагове. Нито един, което в условията на такъв оспорван бизнес като нашия, е направо удивително. Просто добро момиче.

— Вчера сте съобщили за изчезнал човек.

— Да. Преди два дни Дави не се яви на снимки, а подобни неща тя никога не пропускаше. Обадих й се, дори отидох до тях. Просто бе изчезнала. Господи, кой би й сторил нещо подобно?

Наложи се да оставим Пулицър за малко, за да си реорганизира следобедните ангажименти. Докато той говореше по телефона, ние с Хърб обсъдихме ситуацията.

— Дави е била известна, може да са я тормозели преследвачи.

— Ще проверим в „Sure-a-Tex“.

Добавих и тази задача към списъка си.

— Трябва да се свържем и с родителите й, да разпитаме приятелите й, и да се опитаме да разберем какво точно е правила през последната седмица.

Пулицър приключи разговора си и попита къде има вода. Аз му посочих тоалетната.

Хърб отпи от кафето и отново си сложи захарин. Купчинката розови пакетчета върху бюрото му стана голяма почти колкото чашата.

— Ако е някой, който я е познавал, откъде тогава са се взели твоите белезници?

— Случайност може би? Възможно е да са паднали от джоба ми, някой да ги е намерил и да ги е продал.

— Кой пък купува белезници.

— Знам, че е малко вероятно, но единствените хора, имащи достъп до кабинета ми, са чистачите и хора от полицията.

Обслужващият персонал внимателно се проучваше, преди да бъде нает на работа, а полицаите, те си бяха полицаи. Не знаех някой от работещите в участъка да има нещо против мен, още по-малко пък смятах за възможно наличието на убийци в отряда ми. Постъпването на служба в полицията беше дълъг процес, който включваше изготвянето на психопрофил, оценка на душевното състояние и безброй личностни тестове и интервюта. Съответно се предполагаше, че откачалките отпадаха още в началните етапи.

— Може би са били откраднати — каза Хърб.

Това беше по-вероятно. Не носех дамска чанта, а и повечето ми дрехи имаха големи джобове, в които слагах всичко, включително и белезниците си. Дори не особено изкусен крадец би могъл да ги задигне без особени усилия.

— Но защо точно аз?

Обадих се на Фулър от телефона на Хърб и го повиках обратно в кабинета. Той свърши страхотна работа при разрешаването на случая, известен като „Джинджифиловия мъж“, пък и имах нужда от още едно попълнение.

— Полицай, бих желала да прегледате документацията от предишния ми случай и да сравните имената с тези на регистрираните лица, посетили областната морга. Знаете ли как се прави база данни?

Фулър изсумтя.

— Мислите, че, като вдигам сто и шейсет килограма, не мога да се справя с една таблица ли?

— Вдигаш сто и шейсет килограма? — възкликна Хърб. — Аз тежа почти толкова.

— Не е толкова трудно. Просто са нужни диета, тренировки и малко хранителни добавки.

— Сигурно затова не мога да постигна резултати. Не вземам добавки.

Можех да кажа много неща по темата, но се сдържах.

Фулър се приближи до Хърб и се облегна на бюрото му, в резултат на което, то изскърца.

— Хранителните добавки повишават метаболизма. Освен това преди тренировка вземам хром, ел карнитин, свързана линолеева киселина и протеини. Ако искаш някой път мога да те взема с мен, да тренираме заедно по специална програма на Националната Футболна Асоциация.

Хърб така се зарадва, вадейки една от онези усмивки, които по принцип се появяваха на лицето му, при вида на хотдог.

— Би било страхотно! Мога ли да получа списък с използваните от теб хранителни добавки?

— Разбира се. Виж сега ЕКА е комбинация от…

— Полицай Фулър — прекъснах го аз — тази база данни наистина ни е нужна.

— Слушам, лейтенант. Веднага ще се захвана.

Фулър си тръгна, а Хърб ми се нацупи.

— Какво ти става, Джак?

— Нищо. Просто исках да ви прекъсна, преди да сте започнали да вдигате.

— Толкова ли дълго си говорихме мъжки работи? Извинявай, нямах намерение да те изолирам.

В думите на Хърб нямаше сарказъм, но самото му изказване ме подразни. Да си жена в чикагската полиция означаваше да си подложена на непрестанна и жестока изолация. Нямаше никакво значение, че бях най-добрият стрелец в участъка, както и че притежавах черен колан по таекуон-до. На Хърб никога и през ум не би му минало да ме попита за моята тренировъчна програма. Неосъзнат сексизъм, това бе обяснението. А може би и случилото се с мама ме правеше по-раздразнителна.

Междувременно Пулицър се завърна, изглеждаше малко по-добре.

— Сетих се нещо, но не знам дали ще помогне — каза той.

Двамата стояхме в очакване.

— Ако Дави е вършила нещо незаконно, то вече няма значение, нали така? Тя е мъртва. Глупаво е, но все още се опитвам да я предпазя.

— За наркотици ли става въпрос? — попитах аз.

Пулицър отпусна рамене.

— Всъщност за кокаин. Доколкото знам, вземаше го за ободряване. Не й пречеше на работата.

— Знаете ли откъде си е набавяла дрогата?

— Нямам представа.

Отново зачакахме.

— Наистина не знам. Искам да помогна, но не съм вътре в нещата. Бих могъл да ви свържа с някои от моделите ми, които може и да знаят нещо, но не ми се иска да се забъркват в неприятности.

Пулицър протегна ръка да се почеше по врата, при което изпод ръкавелата му се видя, че дясната му китка е бинтована.

— Как се случи? — попита Хърб, сочейки бинта.

— Амиии? А, да. Господин Фрискърс.

— Господин Фрискърс?

— Това е котката на Дави. Мразя я. Ужасно е подла. Преди да се обадя в полицията, отидох до апартамента й. Беше ми дала ключове. Мислех си, знам ли, може да е получила инфаркт или да е паднала, да си е счупила крака и да не може да стигне до телефона.

Усетих, че Хърб ме гледа, но не откъснах очи от Пулицър.

— Ще трябва да огледаме апартамента, ключовете биха ни спестили малко време.

Пулицър бръкна в джоба на панталона си и ми подаде една връзка.

— Бъдете внимателни, онова е истински малък тиранозавър.

След като го уверихме, че няма да преследваме момичетата му за притежание на наркотици, той ни даде имената на три от тях, които вземаха кока.

— Нещо друго? Не успях да отложа следобедната си среща. Става въпрос за голям клиент. Искам да помогна на Дави, наистина, обаче точно сега не мога да отсъствам.

— Благодарим ви, господин Пулицър. Ще поддържаме връзка.

Стиснахме си ръцете.

— Моля ви, хванете човека, който го е извършил. Дави е, всъщност, беше истинско съкровище.

Щом си тръгна станах и се опитах да затопля премръзналите си пръсти, тъпчейки на едно място.

— Готов ли си за малка разходка, Хърб?

— Леле, да. В носа ми вече се образуваха висулки.

— Да се надяваме, че са само висулки.

С ключовете в ръка се отправихме към колата му, отивахме на оглед в апартамента на Дави.

Лятната горещина навън бе приятна през първите пет минути, после Хърб пусна климатика.