Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (10)

Глава 7

Портиерът на сградата, в която се намираше апартаментът на Дави, носеше дебело тъмно червено сако, украсено със златисти еполети и копчета в същия цвят. В тази жега обаче той изглеждаше окаяно.

— За последен път видях госпожица Маккормик в неделя вечерта, точно преди Мъри да застъпи на смяна. Той работи от осемнадесет до два сутринта, а тя излезе около петнадесет минути преди това.

— Помните ли как беше облечена?

— Носеше официална черна рокля, обувки с високи токчета и диамантени обеци. Косата й беше прибрана отгоре. Докато й отварях вратата, казах, че изглежда страхотно и я попитах къде отива.

— Тя какво ви каза?

— Каза: „На важна среща. Наистина много важна“ — и после се засмя. Всичко наред ли е с нея?

Хърб му разказа какво се бе случило, след което взе телефонните номера на Мъри и другия портиер, който караше сутрешните смени. Обади им се, докато се качвахме с асансьора. Никой не я беше виждал от неделя насам.

Отворихме вратата с ключа на Пулицър. Вътре можеха да се съберат три апартамента като моя и пак щеше да остане свободно място, където да си паркирам колата.

— Ще поема спалнята — казах на Хърб.

Миг след това се чу писък.

Извадих девет милиметровия Смит и Уесън от кобура под лявата ми мишница и застанах нащрек.

Завъртях се бързо надясно и двамата с Хърб насочихме пистолети, готови за стрелба.

Изпод масата изскочи котка с голям памперс и се втурна в коридора, надавайки силен вой, сякаш минаваше влак.

— Току-що получих четири инфаркта наведнъж — въздъхна Хърб.

— Това трябва да е господин Фрискърс.

— Да, или малко космато дете. Видя ли памперса?

— Аха. Ето на това му се вика глезене на домашен любимец.

Пъхнах пистолета обратно под сакото си и извадих чифт латексови ръкавици от джоба.

— Имаме един час на разположение — казах аз на Хърб, визирайки пристигането на екипа за оглед на местопрестъпленията.

Спалнята на Дави имаше съвсем обикновен вид и по нищо не се отличаваше от спалнята на една нормална млада жена, макар и богата, както беше в нейния случай. Неоправеното й легло беше отрупано с плюшени играчки, повече, от които лежаха върху събраното розово покривало. На отсрещната стена висеше картина на Нагел, а на най-близката бяха закачени изрязани от списания снимки, голяма част от които нейни.

В близост до гардероба с размери на малка стая стояха голяма купчина дрехи и тоалетна масичка с огледало, обградено с крушки, като на филмовите звезди.

На нощното шкафче до леглото мигаше индикаторът на телефон със секретар, показвайки дванадесет получени съобщения. Проверих списъка с входящите обаждания. Срещу четири от тях пишеше „потиснат номер“, като последното беше направено в неделя, четири и тридесет и три следобед.

Прослушах съобщенията. Всички бяха оставени от Пулицър, с изключение на едно от майката на Дави. Потиснатите номера нямаха съобщения.

Огромният гардероб бе толкова претъпкан с дрехи, че едва успях да се вмъкна. Някои висяха на закачалки, повечето обаче бяха струпани на камари по пода. Прерових купчините, но не намерих нищо друго, освен една кутия за котки.

Претърсих набързо и чекмеджетата, откривайки отново дрехи, гримове и пакетче кокаин. Извадих от джоба си пликче за събиране на доказателства, каквито винаги носех със себе си, и го пуснах вътре. След това измъкнах наново всяко едно чекмедже, проверявайки, да не би да има нещо скрито отзад или отдолу. Винаги правех така, откакто в един епизод на Hill Street Blues видях полицай да открива улика по този начин. Може би пък някой някъде също го е гледал.

Все пак днес нямах такъв късмет.

Под леглото имаше още играчки — две натъпкани със слама животни, едно коте и няколкогодишен прах. Нищо не открих и между матрака и пружината, както и зад картината на Нагел.

Върнах се при телефона, натиснах „повторно набиране“ и преписах последния набран номер. Затворих, преди да започне да звъни, след което си записах и номерата на всички входящи повиквания.

— Джак!

С Хърб бяхме партньори повече от десет години, но никога не го бях чувала толкова уплашен. Веднага изхвръкнах от спалнята с извадено оръжие.

Сварих го застанал неподвижно в дневната със сълзи, стичащи се по бузите.

Върху главата му, здраво впил нокти в кожата, стоеше господин Фрискърс.

— Скочи от завесите. Ноктите му са като рибарски кукички — изплака Хърб.

Пристъпих напред, господин Фрискърс изхъска и се наежи, а Хърб на свой ред изкрещя от болка.

— Джак, махни го, преди да ме е скалпирал!

— Не можеш ли да го отскубнеш?

— Забил си е ноктите в черепа ми.

Само опитът и големият професионализъм ме възпряха да не избухна в истеричен смях.

— Какво искаш, да се обадя в службата за животни ли? — рекох аз, опитвайки се да бъда сериозна, макар и да не успях напълно.

— Не, искам да го застреляш.

— Но, Хърб…

— Застреляй котката Джак, моля те. Умолявам те. Не е само заради болката. Този памперс не е сменян с дни, миризмата е ужасяваща, насълзиха ми се очите.

Никога не съм имала котка и нямах представа що за животни са. Сетих се обаче за една стара телевизионна реклама, в която котката се втурва да бяга, когато я повикат да яде. Нищо не пречеше да опитам.

— Веднага се връщам.

— Джак, не ме оставяй.

— Отивам да си взема фотоапарата.

— Въобще не е смешно.

Открих кутийките с котешка храна в един от шкафовете. Тъкмо отворих едната и Хърб отново изкрещя. Миг по-късно господин Фрискърс вече бе в кухнята.

— Просто си било гладно, нали коте?

Той започна да мяука. Сложих му кутийката на пода, наблюдавайки го как поглъща храната.

Хърб се появи на прага с насочен към господин Фрискърс пистолет.

— Стига Хърб, махни го — казах аз.

— Това създание е зло, Джак, и трябва да умре.

Котаракът го погледна, изхъска и избяга от стаята. Хърб прибра пистолета.

— Имам ли кръв?

— Малко — отвърнах аз, подавайки му няколко салфетки. — Откри ли нещо?

— Извлечения от дебитни и кредитни карти, сметки за телефон и някои лични писма. А ти?

— Няколко грама кокаин.

— Дай го на котката. Може да се успокои.

Направих се, че се усмихвам и отвърнах:

— За човек, който кърви ужасно, си много весел. Искаш ли на връщане да се отбием в спешното, за да ти бият една инжекция против бяс?

Хърб присви очи, отмести поглед от мен и погледна през прозореца на кухнята.

— Екипът за оглед на местопрестъпленията скоро ще бъде тук — рече той.

— Е, и?

В това време се чу ново пронизително мяукане в стаята и господин Фрискърс се стрелна покрай нас, метна се върху кухненския плот и започна да хъска. Опашката му, която излизаше през средата на памперса, се мяташе напред-назад като кобра.

— Май ще се обадя на животинската служба — казах аз, вадейки си телефона.

Новините не бяха добри.

— Съжалявам, лейтенант. Заради жегите имаме тройно повече работа. Можем да дойдем най-рано в понеделник.

— До тогава може вече да сме изядени — отвърнах аз.

— Нищо не мога да направя. Пробвайте да се обадите в Милосърдно Общество.

Така и направих.

— Съжалявам, полицай. Ще можем да дойдем най-малко след седмица. При тези високи температури най-засегнати са животните. Просто нямаме повече свободни места.

— Кажи им, че тази котка е олицетворение на злото. Ако й се обръсне главата, ще се види числото 666, изписано отгоре — смушка ме Хърб.

Изпълних поръчението му, но и това не помогна. Следващото му предложение беше да се обадим на Ловеца на крокодили, само че никой не му знаеше номера.

— Джак, не можем да го оставим тук.

Хърб беше прав. Котаракът не само бе в състояние да унищожи потенциални доказателства, но и да нарани някой от разследващите, както и да навреди на себе си, ако погълне някое отровно вещество.

— Искаш ли да го вземем? — попитах аз.

Той се намръщи и откъсна още една салфетка, попивайки кръвта от главата си.

Пробвах да протегна ръка и да ударя котката, тя обаче веднага извади нокти и посегна да ме драска.

— Опитай с главата си — предложи Хърб. — Ще скочи отгоре и ще можем да го извадим навън.

Излязох от кухнята и отидох до спалнята на Дави, връщайки се с кутията за котки и някакви ски ръкавици.

Хърб повдигна вежди:

— Да набера ли 911?

— Не се тревожи. Животните ме обичат, защото усещат, че имам добро сърце.

Без да се колебая сграбчих господин Фрискърс през корема. Той се съпротивляваше, надавайки такъв силен вой, какъвто и човек не би успял. Захапа ме за показалеца на дясната ръка, но ръкавицата ме предпази и аз го вкарах в клетката, запазвайки пръста си цял.

— Сега го хвърляме в езерото Мичиган, нали?

— Сигурна съм, че някой от приятелите на Дави ще го вземе.

— А докато това стане?

— Предполагам, ще се наложи да го прибера за няколко дни — въздъхнах тежко аз.

— Не мисля, че идеята е добра. Не искам следващото убийство, което разследвам, да бъде твоето.

— Той просто е уплашен и раздразнен. И ти щеше да бъдеш такъв ако четири дни носеше един и същи памперс, нали скъпи приятелю?

Мушнах си пръста в клетката, както бях с ръкавицата и господин Фрискърс веднага се хвърли да ме хапе и драска.

— Пробвай да му покажеш доброто си сърце — предложи Хърб.

Така или иначе котката не спря да мяука през целия път до офиса.