Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (26)

Глава 23

Отиде си и рекордно горещото лято, заменено от първата есенна слана. В рамките на някакви си три месеца температурите паднаха от плюс четиридесет до минус един градус по Целзий, което само затвърди мнението ми, че Средният Запад би бил доста по-добро място за живеене, ако се преместеше с шестстотин мили по на юг.

Беше утрото на мразовит вторник, господин Фрискърс дълбаеше вътрешността на една тиква, която Лейтъм беше купил по-рано през седмицата. Животното продължаваше да не ме обича кой знае колко, но все пак вече не се хвърляше постоянно отгоре ми. Беше повече трудно съжителство, отколкото приятелство. Въпреки всичко обаче бях благодарна, че го имаше.

Последните дванадесет седмици преминаха доста тежко.

Все още не ходех на работа, и макар че до себе си имах най-търпеливия, свестен и разбран мъж в северното полукълбо, чувствах, че ще се побъркам.

— Искаш ли мляко, коте?

Господин Фрискърс прекъсна атаката си срещу натрапника и ме погледна. Отидох до хладилника и му налях прясно мляко с два процента масленост. Той ме изчака да свърша и заби муцуна в паничката.

Прозях се и разтърсих глава в опита си да прогоня сънливостта. Бях свикнала да пия хапчета за сън преди лягане и ми трябваше малко време, за да се съвзема от действието им.

Прозях се отново, чудейки се дали изпитвах глад и кога за последно бях яла. Снощи вечеряхме с Лейтъм и хапнах две хапки пица, от която имаше още в хладилника. Студена пица обаче не ми звучеше като добра идея за закуска. Мислех да си направя яйца, но се отказах. Вместо това се тръшнах обратно на леглото в спалнята.

Взех дистанционното, но почти веднага го върнах на мястото му. В крайна сметка пуснах телевизора, което се оказа грешка.

По канал пет течеше материал за подготовката на процеса по случая Фулър. Изгасих го и вперих поглед в тавана, опитвайки се да прогоня напиращите в мен мисли, но така и не успях.

— Знам — казах аз на висок глас. — Трябваше по-рано да натисна спусъка.

Как само ми се искаше в този момент да говорех на Холи. Всеки път, когато затварях очи или се унасях в дрямка, част от мен копнееше да я види и усети присъствието й.

Истината обаче беше друга. Споменът за Холи ме караше да се чувствам ужасно. Образът й не спираше да ме преследва и вместо нея, там на земята, лежах аз.

В случая съвсем не се изискваха кой знае какви познания по психотерапия, за да се извлече смисълът от всичко. Аз бях разочаровала не само Холи, а и себе си.

Много е трудно самия ти да бъдеш най-яростният си критик.

Междувременно на вратата се почука.

— Ще отвориш ли? — извиках на котката.

Естествено не получих отговор, така че се надигнах с усилие от леглото, завързах халата си и отидох да видя кой ме търсеше.

Мама се усмихваше в шпионката.

— Мамо — извиках аз, запъхтяла от усилието да отворя вратата. Прегърнах я и отново се почувствах като малко момиченце, макар и да бях с четири инча по-висока от нея. Отпуснах се на рамото й, усещайки аромата на същия онзи шампоан, който използваше от четиридесет години. Носеше бяло мъхесто поло и широки панталони, а в дясната си ръка държеше алуминиев бастун.

— Жаклин, скъпа, толкова се радвам да те видя.

— Защо не се обади, че идваш?

— Искахме да бъде изненада.

— Ние ли? — премигнах аз.

— Здравей, Джак.

При тези думи дишането ми спря. Отдръпнах се от мама и погледнах човека до нея, който държеше червена роза в ръка.

— Здравей, Алън.

Бившият ми съпруг се усмихна момчешки. Не се беше променил много за последните десет години. Косата му все още беше гъста и руса, а фигурата добре поддържана. Единствено бръчките по лицето му се бяха увеличили, но въпреки това изглеждаше почти същия, както по времето, когато ме напуска.

— Алън беше така добър да ме вземе от летището. Планирахме го от две седмици.

— Трябваше да ме предупредите — казах аз на мама, пристягайки халата си и гледайки всъщност Алън.

— Глупости. Щеше да откажеш.

— Мамо…

— Жаклин, и двамата сте големи хора. Не мислех, че ще бъде проблем. Сега ще ни поканиш ли вътре или ще стоим в коридора?

Алън повдигна въпросително вежди към мен, като продължаваше да се усмихва. В отговор аз му обърнах гръб и влязох в апартамента.

— Имаш ли кафе, Жаклин?

— Сега ще направя.

Влязох в кухнята, стискайки устни. Доскоро кафето беше важна част от деня ми, но сега, когато не се налагаше да спазвам графици, кофеинът не ми беше необходим. Припомних си как работеше машината и я пуснах, в същото време влезе Алън и се облегна на кухненския плот.

— Да не би да се чувстваш неудобно? — попита той. Беше облечен в дънки марка „Докерс“, бяла риза с копчета и светлокафяво късо яке.

— Не мислиш ли?

— Не.

Искаше ми се да кажа нещо, с което да го засегна, но нямах сили за това сега. Може би, след като си изпиех кафето.

— Как я караш?

— Добре. Благодаря.

— Чух, че отново си била простреляна.

— Не знаех, че знаеш за първия път.

— Майка ти ми каза. От нея научавам какво се случва с теб.

— И откога? — скръстих ръце аз.

— Винаги си е било така.

— Какво трябва да означава това?

— Не съм преставал да поддържам връзка с Мери след развода.

— Глупости — изсумтях аз.

— Защо да са глупости? Винаги съм обичал майка ти.

— О, да. Разбрах. Поддържате връзка от времето, когато любовта те спря да не си отидеш — отговорих иронично аз.

Той кимна едва забележимо.

— Жаклин! — чу се гласът на мама от дневната.

— Не си ми казвала, че имаш котка!

— Мамо, не — извиках аз и се стрелнах покрай Алън с надеждата да успея да предотвратя евентуален инцидент. За моя голяма изненада обаче мама беше гушнала господин Фрискърс и го галеше по главата.

— Очарователен е. Как се казва?

— Господин Фрискърс.

— Оо. Е, въпреки всичко си остава очарователен.

— По-добре го пусни, той много не обича хората.

— Глупости. Мен изглежда ме харесва.

— Тогава защо ръмжи?

— Жаклин, не ръмжи, а мърка.

Проклет негодник, при мен никога не беше мъркал. Нито веднъж.

Докато разглеждаше апартамента, тя се спря пред един голям кашон.

— За какво е цялото това опаковане? Прибираш някои неща ли? — полита мама, почуквайки с пръст по него.

— Да — все още не бях й казала, че ще се местя при Лейтъм.

— Идеално. Стаята ще ми трябва — усмихна се жизнерадостно тя, нямайки нищо общо с жената, която видях прикована към болничното легло преди няколко месеца.

— Решила си да се нанесеш? — възкликнах аз, опитвайки да придам весел тон на гласа си.

— Да. Знам, че отначало те заплаших да се отрека от теб, ако продължаваш да упорстваш по въпроса, в крайна сметка обаче реших друго. Нямам нужда да се грижиш за мен, но реално погледнато не ми остават още много години на този свят и искам да прекарам остатъка от живота си с дъщеря си.

Усмихнах се и не знаех дали да вярвам. Вече се бях отказала да я тормозя да се премести при мен, поради което и реших отида при Лейтъм. Сега отново трябваше да го разочаровам. Всъщност аз също се чувствах разочарована.

— Намерих купувач за апартамента във Флорида. Нося ти документите за подпис.

— Перфектно.

— Другата седмица трябва да се нанеса.

— Супер.

Мама остави котката на земята, приближи се накуцвайки до мен, погали ме по бузата с набръчкана ръка и каза:

— Ще го обсъдим по-късно. Хванахме ранен полет и съм изморена. Нали нямаш нищо против да подремна на дивана?

— Не се притеснявай, легни на леглото в спалнята.

Поне някой щеше да го използва за нещо.

— Хапнете двамата с Алън, знам, че имате доста да си говорите — каза тя. Погали ме отново нежно по лицето и отиде да спи.

Алън стоеше до прозореца, пъхнал ръце в джобовете си.

— Ще закусим ли заедно? — попита той.

— Не.

— Искаш ли да си тръгна?

— Да.

— Вземаш ли нещо против депресия?

— Защо мислиш, че съм в депресия?

Той сви рамене едва забележимо. По принцип Алън трудно даваше израз на чувствата си.

— Изглежда майка ти мисли, че се нуждаеш от човек до себе си.

— А, и ти реши да се притечеш на помощ? Не е ли малко странно, имайки предвид, че последния път, когато се нуждаех от някого, ти изчезна като крадец в нощта.

— Не изчезнах като крадец в нощта — усмихна се той.

— Напротив, точно това направи.

— Тръгнах си следобед, без да вземам нищо със себе си.

— Взе ми якето.

— Какво яке?

— Същото, с което си облечен в момента.

— То си е мое.

— Аз го носех постоянно.

— Нека разрешим спора на една закуска.

— Не искам закуска.

— Но ти трябва да ядеш.

— Откъде знаеш какво ми трябва?

Алън мина покрай мен и отиде в кухнята, последвах го, чудейки се дали не го бях засегнала.

— Попитах, откъде знаеш какво ми трябва?

— Стомахът ти кър кори.

Той взе една чаша, наля малко кафе и ми я подаде.

— Не искам кафе.

— Разбира се, че искаш. Винаги си била кисела, докато не изпиеш първото си кафе.

— Не съм кисела — отговорих жално аз.

Алън започна да се смее, идеше ми да се усмихна, но прехапах устни и се сдържах.

— Добре. Дай ми кафето.

Взех чашата и отпих една глътка, установявайки с изненада колко хубаво беше.

— Ако не ти се излиза, мога да сготвя нещо — той отвори хладилника и извади едно яйце. — Последното е. Можем да си го разделим.

— Моята част я искам на очи.

Седнах на кухненската маса, наблюдавайки го, докато търсеше тиган. В главата ми нахлуха приятни спомени. По времето, когато бяхме женени, той правеше закуска почти всяка сутрин. След като намери тиган, отново погледна в хладилника.

— Нямаш масло?

— Скоро не съм ходила до магазина.

— Да, виждам. Какво е това — зелен лимон или картоф? — попита той, показвайки ми зелено-кафяво нещо.

— Мисля, че е домат.

— Май е мухлясал.

— Прибери го. Може да ми потрябва, ако някога получа стафилококова инфекция.

Алън изхвърли домата, след което намери два картофа, половин стрък пресен лук и бутилка шардоне. Извади два пакета от фризера, единият със замразени зеленчуци, другият с бекон. Накрая претършува кухненските шкафчета, прибавяйки малко зехтин, подправки и буркан със сос салса към наличните продукти.

— Не изглеждат апетитно.

— Използвам това, което имам — смигна той.

Погледах го двадесетина минути, докато отпивах от кафето си. Толкова му бяха необходими да обели, свари и нареже картофите на кубчета, както и да запържи бекона, зеленчуците и лука, заедно с необходимите подправки и соса в малко зехтин, примесен с бяло вино. Накрая прибави картофите към бекона, разбърка добре и сипа така полученото ястие в две чинии.

— Каша а ла Даниелс — каза той, слагайки едната чиния пред мен.

— Мирише добре.

— Ако не ти хареса, пицата си остава вариант. Чакай.

Яйцето все още се пържеше в тигана, Алън го свали от котлона и го сложи в порцията ми.

— Бон апети — рече той.

Опитах една хапка, после втора и трета, докато накрая не започнах да лапам като машина.

По време на закуската не разговаряхме, но тишината не беше неудобна.

Когато сложих и последния залък в устата си, Алън взе чинията ми и наля още кафе.

— Премина ли ти яда? — попита той.

— Донякъде. През всичките тези години си мислех, че имаме някакво негласно споразумение.

— Какво?

— Ами, ти не се обаждаш, аз не се обаждам.

Той кимна и остави чинията си в миялната машина.

— Джак, не ти се обаждах, защото щеше да боли.

— Това обаче съвсем не ти попречи да ме напуснеш.

— Нямах предвид теб в случая.

— Искаш да кажеш, че си щял да се почувстваш зле, ако ми се беше обадил?

— Да.

Не знаех какво да кажа, единственото, което успях да промълвя, беше едно „Оо“.

Алън затвори миялната машина и седна срещу мен, облягайки се върху масата.

— Иначе как си? — попита той.

— Добре.

— Не, не си добре. Джак.

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Още ли страдаш от безсъние?

— Да — отговорих аз, извръщайки глава встрани.

— Измъчваш се от чувство за вина, заради жената на онова ченге.

— Не точно. От „Вътрешни афери“ ме оправдаха за стрелбата. Всичко мина нормално.

— Това, че е минало нормално изобщо не е достатъчно за теб. Ти винаги трябва да си перфектна, в противен случай не можеш да се понасяш и мисълта за несвършената работа не ти дава покой.

Усещах как стената, която бях издигнала през последното десетилетие, започваше да рухва. Имах нужда да мразя Алън, само така можех да превъзмогна липсата му.

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Раните ти заздравяха ли? — попита той и се дръпна назад, позволявайки ми да дишам по-леко.

— Благодаря на бога, почти съм излекувана. Лейтъм прояви огромно търпение.

— Лейтъм?

— Приятелят ми.

Взрях се упорито в Алън, но той не реагира, което не знам защо ме разочарова.

— Сигурно затова мислиш, че не съм добре. Просто отдавна не съм правила секс.

— Сексът те влудяваше. Помниш ли как веднъж ми се схвана гърба?

— Най-лошите три седмици от брака ни, но пък за сметка на това бяха продуктивни. Двойно повече хора арестувах през този период — казах аз с усмивка.

— А сещаш ли се какво стана, след като се излекувах?

— Да. Наваксахме изгубеното време, нали?

— Определено. И отново ми се схвана гърбът.

Двамата избухнахме в смях и се учудих колко бързо сменихме темата на разговора, отклонявайки се от Лейтъм.

— Обичам го. Лейтъм, имам предвид.

Алън стана и се приближи до мен.

— Това е прекрасно. Ти го заслужаваш.

— Той е чудесен човек, ще ти хареса.

— Надявам се да имам възможност да се запозная с него — отвърна той, слагайки ръка на рамото ми, след което се наведе над мен.

— Какво правиш?

— Има ли някакъв шанс отново да бъдем заедно?

— Не мисля.

— Докажи ми го.

— Как?

— Целуни ме.

— Не, не става така.

— Направих грешка, като те напуснах и сега искам да се реванширам, но трябва да знам дали чувствата ти към мен са още живи.

— Алън…

— Обичам те, Джак. Винаги съм те обичал. Не любовта беше причината да те напусна, просто не можех да си съпернича с работата ти. Ти посвещаваше всичко на нея и за мен не оставаше нищо. Освен това постоянното притеснение дали ще се прибереш вкъщи жива и здрава ми идваше в повече.

— Алън, нещата не са се променили.

— Аз се промених, вече мога да се справя. А и сега като те видях…

— Недей — отроних, но устните му срещнаха моите и аз не спрях, не се отдръпнах. Изведнъж целият ни съвместен живот, заедно с всичките хубави моменти, отново придоби реални измерения, все едно някога не си беше отивал. Затворих очи и оставих езика си да срещне неговия, чудейки се какво ставаше.

Накрая се осъзнах и деликатно го отблъснах.

— Влюбена съм в друг.

— Знам.

— Ти ме нарани, Алън — казах аз, прокарвайки пръсти по брадичката му.

— Знам.

— Не искам да го правя.

Той обаче ме целуна отново и разбрах, че вече съм го направила.