Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (32)

Глава 29

Измъчваше ме някакъв ужасен, пиюкащ звук, който се повтаряше отново и отново, докарвайки ме до лудост. Не можех да избягам, не можех и да го спра. Най-накрая явно усетила нещо, отворих очи и погледнах изтощено към часовника.

Алармата пищеше раздразнително. Все пак това беше нормално, тъй като едва ли някоя приятна мелодия от сорта на пеещи косатки или крякащи жаби, би събудила някого.

Изключих я и седнах замаяна в леглото. Главата ме болеше. Прозях се, при което челюстта ми изчатка, вследствие на натрупаните през нощта калциеви отлагания. Следващата минута прекарах в опити да се съвзема.

Накрая станах едва-едва, измъчвана от махмурлук. Мислех да направя малко коремни преси, преглеждайки обаче белезите на стомаха си, реших, че все още не съм готова и отидох да си взема хладен душ.

Нито сапунът, нито студената вода успяха да ме освежат. Излязох от банята толкова сънлива, колкото бях и преди това, с тази разлика, че вече и треперех.

— Край — казах си аз в огледалото. Освен че превръщаха ставането в изключително трудна задача, сънотворните таблетки оказваха влияние и върху кожата ми. Пъпки не бяха ми се появявали от гимназията, но пък за сметка на това сега на челото си имах голям тъмен участък, който се взираше в мен като трето око.

Обработих го на две на три с коректор-стик заедно с останалата част от лицето си и отидох в кухнята да си направя кафе.

Мама, която по принцип ставаше рано, все още не се беше събудила. Влязох да я видя, заварвайки я легнала по гръб, със затворени очи и леко притворена уста. Изобщо не помръдваше.

Приближих се до нея, опитвайки да разбера дали дишаше. Тя обаче беше покрита с одеяло, от което не можех да видя нищо. Наведох се още по-близо, може би щях да чуя дишането й. Отново нищо.

Започнах да се паникьосвам, но се опомних и протегнах ръка да проверя пулса й. Кожата на врата й беше топла, а каротидната й артерия трещеше в такт с ударите на сърцето.

— Пулсът ми ли проверяваш?

Отскочих назад и почти изкрещях от уплах.

— Господи, мамо! Уплаши ме.

— Помисли, че съм умряла и реши да провериш пулса ми, нали — каза тя, пронизвайки ме с поглед.

Направих се, че гледам часовника си.

— Трябва да изчезвам. Ще ти се обадя по-късно.

— Кога се прибра снощи?

— О мамо, та аз съм на четиридесет и шест години, нямам вече вечерен час.

— Така е, но имаш близки, които ги е грижа за теб и е малко егоистично от твоя страна да ги караш да се тревожат.

Вместо да споря отидох в кухнята да си взема кафето и междувременно проверих кой ме беше търсил снощи. Четири обаждания бяха от Лейтъм, а останалите четири — от хотел Рафаел, където беше отседнал Алън. Спрях дотук и не си направих труда да прослушам нито едно от тях.

Умишлено бях сложила по-малко вода на кафето, за да стане по-силно, като накрая добавих в каната и бучка лед, която пък щеше да ми помогне да го изпия по-бързо.

— Жаклин, добре ли си? — попита мама, влизайки в кухнята, загърната с одеяло. В този си вид приличаше на Йода.

— Не мамо, не съм добре. Ти също не ми помогна особено вчера.

— Съжалявам. Знаеш, че обичам Алън като свой собствен син. Наречи ме глупава старица, ако искаш, но си помислих, че идвайки тук с него…

— Любовта между двама ни може да се върне? Та той ме напусна. Не помниш ли колко много ме нарани?

— Ти също го нарани, скъпа.

— Той беше този, който си тръгна, не аз.

— Ти не му остави голям избор, работеше по осемдесет часа седмично, никога не си взимаше отпуска.

— И ти си била полицай. Знаеш как стоят нещата — отвърнах аз, наливайки си още кафе.

— Да, знам, и сега съжалявам. Съжалявам за всичките онези дълги часове, прекарани в участъка, за работата по Коледа. Просто трябваше да прекарвам повече време с теб. Истината е, че ти се отгледа сама, мен все ме нямаше.

— Мамо, ти беше моят герой. Никога не съм се сърдела на работата ти, защото знаех, че си там навън, за да правиш добро — излях душата си аз.

— Трябваше да си бъда вкъщи и там да правя добро. Вместо това ти провалих живота. Научих те да мислиш, че нищо не би трябвало да застава на пътя на кариерата ти.

— Не си ми провалила живота. Аз съм една от жените с най-висок чии в чикагската полиция.

— Аз пък единствена измежду всичките ми приятелки, с които играя бинго, нямам внуци.

Видяла реакцията ми, тя веднага опита да се оправдае.

— Жаклин, не исках да кажа това. Не се изразих правилно.

— Ще закъснея — отвърнах аз, минавайки покрай нея.

— Скъпа, съжалявам.

Без да казвам нищо, грабнах палтото си и излязох, затръшвайки вратата.

Гневът може би не успя да ме накара да се събудя напълно, но пък за сметка на това времето навън се справи перфектно с тази задача. Беше ужасно студено и пръскаше ситен, леден дъждец, чийто капчици сякаш пронизваха кожата.

Карах към затвора с леко отворен прозорец, оставяйки нарочно мразовития вятър да се блъска в лицето ми. По едно време звънна телефонът, но аз отказах разговора.

Тестът на Фулър с детектора на лъжата започваше след двадесет минути и трябваше да се подготвя психически за новата си среща с него.