Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (38)

Глава 35

Бенедикт ме чакаше в кабинета.

— Как мина?

— Не ме обесиха единствено, защото никой в залата нямаше въже.

Той се засмя, макар и малко пресилено.

— Защо си толкова весел?

— Свобода, Джак. Най-накрая се чувствам свободен.

— Свободен от какво?

— Тази сутрин ходих при един адвокат, който се занимава с бракоразводни дела — отвърна Хърб и се усмихна. Останах като гръмната, не знаех как да реагирам.

— Наистина ли го искаш?

— Джак, прекарах сам почти цял месец. Беше страхотно. Само дето още не съм излязъл на сцената.

— Сцената?

— Срещите. Ако искаш ме наречи старомоден, но не искам да се срещам с други жени, докато съм женен. Това обаче скоро ще се промени.

— Как го прие Бърнис?

— Плака, но съм сигурен, че осъзнава, че така е най-добре. Много съм близо, Джак. Почти съм свободен.

Свободен от какво, помислях си аз. От жена, която те обича и е посветила половината си живот на теб? Свободен от дом и семейство? И това ако е свобода.

— Поздравления тогава. Надявам се да си направил правилния избор.

— Искаш ли да го отпразнуваме на обяд? Аз черпя. Отворили са ново заведение за бързо хранене, където можеш да поръчваш само плънката без хляба.

— Ще пропусна. Трябва да звънна тук-там.

Бях гладна, но не ми беше удобно да ходя с Хърб в такъв момент. Може би, защото смятах, че допуска огромна грешка.

Или пък може би, защото двамата с него си приличахме повече, отколкото ми се искаше. Изведнъж образът на Лейтъм нахлу в главата ми.

— Ти губиш, ще се видим после — каза Бенедикт и излезе.

Ленивата служителка от услуги любезно ми даде номера на колежа по погребално дело „Уоршъм“ и за нови десет цента ме свърза.

— Трябва ми информация за студент, учил при вас преди петнадесет години.

— Ще ви свържа с професор Кийвърс, той е тук от цяла вечност. Изчакайте секунда.

Прекарах една минута, слушайки музика, след което от отсрещната страна прозвуча равен баритон.

— Том Кийвърс. С кого говоря?

— Аз съм, лейтенант Даниелс от чикагската полиция. Помните ли Дерик Ръшло, следвал е във вашия колеж преди петнадесет години?

Настъпи известна пауза.

— Поводът да се обадите не е добър предполагам?

— Помните ли го?

— Да, да, помня го. Рядко попадаме на хора като Дерик.

— Какво имате предвид?

— Сигурен съм, че добре знаете какво имам предвид. Доказателство за това е самото ви обаждане.

— Некрофилия?

— Отвратителни, макар и редки случаи в тази професия. Да не би да сте хванали Дерик със свалени гащи, така да се каже? Тези неща се следят стриктно разбира се, но не знаех, че са незаконни.

— Разследваме убийство професоре. Да приемам ли, че сте знаел за наклонностите на Ръшло?

— Само подозирах. Иначе не разполагам с доказателства. Най-добрите ми студенти се държаха сдържано и доста резервирано по време на балсамиране. Дерик винаги беше малко по-близък с труповете. А и онзи инцидент в ЮИУ…

— Моля? Южният Илинойски Университет ли имате предвид?

— Да. Те имат прекрасен факултет по погребално дело. Дерик дойде при нас оттам.

Бинго.

— Изгонен ли е бил?

— Доколкото си спомням, не. По-скоро му обяснили, че е по-добре сам да напусне. Ако не ме лъже паметта, липсвал е един от техните трупове и подозрението паднало върху Дерик, макар че в крайна сметка не бяха намерени никакви доказателства. Вдигна се голям шум сред академичната общност тогава.

— Тук в „Уоршъм“ създавал ли ви е проблеми?

— Не, беше отличен студент. Добре се справяше. Въпреки всичко винаги ми е изглеждал съмнителен. Казахте, че е извършил убийство ли?

— Съучастник е.

— Ясно, това обяснява нещата. Отдавна искам да напиша роман, в който лошият герой да е погребален агент. В нашата професия изключително лесно можеш да се освободиш от нечий труп.

— Чрез кремация ли?

— Да, тя е един от начините. Но имате ли представа колко много погребения протичат без ковчегът изобщо да се отваря. Случва се някои тела просто да не могат да бъдат възстановени, а в други случаи семейството на починалия просто така предпочита.

— Искате да кажете, че…

— Погребалният агент съвсем лесно би могъл да сложи в ковчега повече от един труп и никой, някога няма да разбере.

— Благодаря ви за отделеното време, професоре.

Затворих развълнувана телефона. Вече не само знаех каква беше връзката между Фулър в Ръшло, но и имах идея как да накарам последния да пропее.

Оставих съобщение на мобилния на Либи и следващите няколко часа прекарах в преглеждане на останалите случаи, които ми се бяха насъбрали. В мое отсъствие Чикаго беше оправдал репутацията си на града с най-много убийства в Съединените Щати. Средният им брой за година възлизаше на около шестстотин. Към настоящия момент обаче надхвърляха петстотин осемдесет и пет, като се има предвид, че сезонът на отпуските все още не беше настъпил.

Работата се оказа доста ефикасно лекарство и до пет следобед само от време на време се сещах за Фулър, вместо постоянно да мисля за него.

Обадих се вкъщи, но никой не вдигна. Звъннах на мобилния на Алън, включи се гласова поща. Оставих му съобщение, че ще се прибера рано и си тръгнах.

Снегът беше преминал в ситен, леден дъжд и пътуването ми продължи с двадесет минути повече от нормалното. При подобни метеорологични условия, всички шофьори забравяха как се кара.

Прибрах пощата, качих се в апартамента си и влизайки в дневната, заварих един чисто гол и много стар мъж да прави секс с мама на разтегателния диван.

Веднага се обърнах и отидох в кухнята. Не ме видяха, тъй като бяха твърде заети със себе си, а вероятно и пъшкането им беше заглушило шума от стъпките ми.

Чудех се какво да правя. Да вдигна шум, за да усетят, че съм се прибрала? Да се измъкна навън? Да ги помоля да спрат, защото се страхувам за живота си?

Избрах да изляза, наблизо имаше едно денонощно бистро. Студеният дъжд обаче не беше в състояние да изтрие запечаталия се в съзнанието ми образ на господин Грифин, чийто задник се движеше нагоре-надолу и изненадващо за мен, стори ми се не лош за годините му. Доста по стегнат, отколкото можех да си представя.

Поръчах кафе със сандвич Монте Кристо — пуешко месо, шунка, швейцарско сирене и бекон, подредени върху две филии пържен хляб. Цялото това нещо беше посипано с пудра захар, като заедно с него носеха и купичка малиново сладко. Пуйка и шунка със сладко по принцип не беше особено добра комбинация, но в конкретния случай някак си я бяха уцелили. Може би невинаги е нужно да има точно обяснение за всичко.

След час в заведението реших, че вече трябва да са свършили и набрах домашния телефон.

Никакъв отговор. Вероятно дремеха в светлината на залеза.

Изпитвайки отчаяна нужда да си взема душ и да се преоблека, аз тръгнах обратно към къщи, роптаейки срещу студеното време.

Когато се прибрах обаче, двамата все още продължаваха с игричките си. Този път дори и не погледнах. Звукът от пъшкането им беше достатъчен, за да остана на разстояние. Обърнах се и отново излязох.

След тази случка мнението ми за господин Грифин до известна степен се промени, естествено в положителна посока. Досега винаги бях излизала с по-млади мъже, което може би ме беше лишило от някои неща.

В близкия мултиплекс даваха филм с Брад Пит и аз броих десет долара, за да прекарам час и половина с него.

После се обадих вкъщи и за щастие мама вдигна най-накрая.

— Здрасти, мамо. Само исках да ти кажа, че след двадесетина минути ще си дойда.

— Здравей, скъпа. Мога ли да те помоля за една дребна услуга?

— Разбира се.

— Моят приятел от Флорида, господин Грифин, е тук. Би ли имала нещо против да ни оставиш за час-два, да наваксаме пропуснатото?

— Час-два?

— Да. Не сме се виждали скоро и трябва да свършим това-онова — отвърна задъхано мама, докато аз потривах очи.

— Добре, ще гледам някой филм. Ще се прибера към десет.

— Устройва ме — каза тя с нотка на важност.

Затворих, недоумявайки какво се случва.

Убих още два часа с Джулия Робъртс, като накрая вече бях толкова изморена, че се прибрах направо вкъщи без изобщо да ми пука за сексуалните нужди на майка ми. Та тя наскоро си беше счупила бедрената става, не биваше да го забравя.

За радост двамата бяха напълно облечени, когато се върнах. Седяха в кухнята и пиеха кафе. Косата на мама беше разрошена, а бузите й пламтяха.

— Радвам се да те видя отново, Жаклин — каза господин Грифин и бидейки възпитаник на старата школа, стана и ми подаде ръка.

Приех я, при което той трепна.

— Добре ли сте? — попитах аз.

— Да. Гърбът ми се обажда от време на време.

Чудех се защо ли.

— Поръчали сме пица, ако си гладна.

— Не, яла съм и мисля да лягам. Алън обади ли се?

— По-рано днес ми каза, че излизал с някакви стари приятели и щял да закъснее.

Пожелах лека нощ, взех си горещ душ и се вмъкнах в леглото с намерението да не пия хапче за сън.

След четиридесет минутно взиране в тавана от дневната долетяха нови пъшкания.

Взех две таблетки и заспах, заровила глава под възглавницата.