Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (28)

Глава 25

Стояхме свити в цветните пластмасови столове на заведение, част от верига за бърза закуска, разположено в съседство с участъка. Хърб ядеше, а аз гледах през витрината. Навън валеше, сивите облаци се сливаха с приглушените кафяво-черни тонове на града и малкото останали дървета, чиито листа бяха започнали да окалват.

Може би някъде из покрайнините имаше купища пъстроцветни есенни листа, които само чакаха някой да се метне в тях. Тук при нас обаче мажеше да се види единствено разкъсана кафеникава маса, която се превръщаше в кал, когато се намокреше.

— Като малка мама всяка есен ме водеше на север в Уисконсин да гледам пожълтелите листа. Така и не го оцених. Може би красотата е невидима за младостта.

— Възможно е — каза Хърб по-скоро на сандвича с кюфтета пред себе си. Нисковъглехидратната диета налагаше ограничаване консумацията на хляб и затова Хърб го беше отделил настрани, наблягайки на протеините.

— Какви мисли ти навява есента?

— Сещам се за пуйката, която се приготвя за Деня на Благодарността.

— Ами зимата?

— За коледната пуйка.

— Пролетта тогава?

— Великденска шунка.

— Май намекваш нещо.

— Ще си ядеш ли телешкото печено?

Дадох му половината останал сандвич, от който той си отдели месото.

— Не ми е ясно само, как поглъщането на толкова много мазнини, може да бъде здравословно.

— Погледни насам. Той отвори бурканче с майонеза и изсипа обилно количество от него върху месото, след което натъпка всичко в устата си. — Наистина е полезно.

— Да, виждам. Изглеждаш страхотно.

Хърб изсумтя, не вярвайки.

— Тревожи ли те нещо?

Той изсумтя отново.

— Да не би погълнатият холестерол да заседна на гърлото ти?

— Заради Бърнис е.

— Добре ли е тя?

Той сви рамене.

Обикновено всеки ден питах за Бърнис, но за последните три месеца, през които не бях на работа, виждах Хърб всичко на всичко три пъти и винаги говорех за моите проблеми, без да се интересувам от неговите.

— Какво има?

— В конфликт сме. Тя не харесва новия ми начин на живот.

— Кой? Този с диетите ли?

— Диетите са само част от проблема. Не харесва колата ми. Каза, че й било писнало постоянно да прави секс. Отпуската ми наближава, досега винаги сме ходили в Калифорния при нейните приятели от долината на виното. Двадесет години едно и също. Този път обаче искам да отида във Вегас.

— Защо не се разберете да прекарате няколко дни във Вегас и няколко дни при приятелите й.

— Заеби ги приятелите й.

Това беше най-злостното нещо, което някога бях чувала от устата на Хърб.

Искаше ми се да продължим разговора, но Бенедикт погледна часовника си, изяде последното кюфте и стана.

— Ще закъснеем — стори ми се, че каза той с пълна уста и излезе от ресторанта, а аз го последвах.

Опитах отново да засегна въпроса в колата, но на Хърб не му се говореше повече на тази тема.

Затворът „Куук Каунти“ заемаше пространството от „Двадесет и шеста“ и „Кал“ до „Тридесет и първа“ и „Сакраменто“, което го правеше най-големия, концентриран на едно място, затворнически център в Съединените Щати за задържане на хора с наложена мярка за неотклонение. По груби данни мястото се обитаваше от осем хиляди шестстотин петдесет и осем мъже и жени, разпределени в единадесет отделни сгради. Повечето от задържаните чакаха датите на процесите си, след края на които щяха да бъдат освободени, или, което беше по-вероятно, щяха да бъдат преместени на друго място. Някои пък просто излежаваха краткосрочни присъди от порядъка на деветдесет дни и надолу.

Проверих набързо записващото устройство. Работеше нормално.

Минахме проверка на входа и се отправихме към блок единадесет, където държаха Фулър. Отвън бялото здание приличаше повече на правителствена сграда, отколкото на строго охраняван затвор. Вътре обаче нещата бяха съвсем различни. Посрещна ни заместник-директорът на блока Джейк Карвър, пълен на вид мъж с влажни длани. Записаха данните ни, оставихме оръжията си и последвахме Карвър във вътрешността на постройката.

— Затворът ни е образец за останалите — каза Карвър с писклив глас. Вероятно пиеше и пушеше доста. — При нас всичко е перфектно, нямаме проблеми от никакво естество.

— Какви мерки са предприети за охраната му? — попита Хърб.

— Настанили сме го в отделна килия. Един полицай не може да се сложи при останалите затворници.

— Виждали ли сте го? — запитах аз.

— Разбира се. Побъбрихме си малко.

— Как ви се стори?

— Изглежда доста свестен човек.

— Лъже ли за амнезията си?

— Ако лъже, то тогава той е най-добрият лъжец, който някога съм виждал, а аз съм в системата вече почти тридесет години. Ето стигнахме.

Спряхме пред една бяла желязна врата с малко квадратно прозорче, шест на шест инча, разположено на нивото на очите.

— Това е Стая за свиждане H. Имате половин час на разположение. Просто ударете по вратата, а случай че искате да излезете или пък, ако той започне да буйства. Аз ще стоя тук.

Карвър отключи, пускайки ме да вляза. Включих диктофона, който носех в джоба си, и пристъпих вътре.

Помещението беше малко с размери приблизително дванадесет на дванадесет стъпки, миришеше на пот и се осветяваше от луминесцентни лампи, едната, от които мигаше. В средата на стаята, срещу изподрасканата, покрита с белези и подсилена със стоманени пръти плексигласова преграда, стоеше сгъваем стол. Тази своеобразна, дебела около инч стена, разделяше общото пространство на две равни части.

От другата страна с ведро изражение на лицето, седеше Бари Фулър. Носеше изработен от флуоресцираща материя оранжев затворнически гащеризон с щампован номер на гърдите. Ръцете и краката му бяха оковани, като за по-голяма сигурност двата вида крайници се свързваха от допълнителна желязна верига. От едната страна на главата му, тръгвайки от веждата и продължавайки до края на челото, личеше голям, отекъл белег, който късата прическа нямаше как да скрие.

— Благодаря ви, че дойдохте, лейтенант. Седнете моля.

Кимнах и седнах срещу него, без да се облягам, с плътно събрани крака, здраво стъпила на земята.

— Здравей, Бари, добре изглеждаш.

Той се усмихна, прокарвайки ръка по белега си.

— Възстановяването ми върви отлично. При вас как е? Казаха ми, че съм ви уцелил с два куршума в стомаха.

— Справям се някак — отвърнах спокойно аз. — Във всеки случай доста по-добре от жена ти.

При тези думи лицето му сякаш се смачка. Очите му се зачервиха и се напълниха със сълзи.

— Холи. Моята любов. Не мога да повярвам, че аз съм го извършил.

— Е, повярвай. Бях там. Гледах как й изтича кръвта и животът я напуска.

Фулър заподсмърча и разтри очи, вследствие на което те станаха още по-червени.

— Знам, че може да прозвучи глупаво, но само си представете, че един ден се събудите и всички започнат да ви говорят какви ужасни неща сте извършили, без дори да имате и най-малък спомен за това.

— О, да, вярно. Бил е туморът.

— Обичах жена си! — каза той с разтреперан глас. — Никога нямаше да я убия, ако знаех какво върша. Господи, Холи.

Раменете му се отпуснаха. Дали наистина изпитваше някакво разкаяние, или просто беше добър актьор?

— Защо ме извика тук, Фулър? Защо държиш да не присъстват адвокати? Какво искаш да ми кажеш?

— Исках да ви благодаря.

Думите му направо ме разбиха.

— Моля?

— Исках да ви благодаря, защото ме спряхте, преди да съм наранил още хора, а също така и да ви се извиня, че стрелях по вас.

Хвърлих му бърз, изпитателен поглед и отвърнах:

— Колко трогателно. Разчувствах се, наистина. С тези сълзи мигновено сваляш от себе си цялата вина за убийствата на всички онези жени, които накълца.

— Не помня да съм кълцал каквито и да било жени и съм благодарен, за което. Не знам дали щях да мога да живея с подобни спомени.

— Не помниш ли Дави Маккормик? Как й отряза ръцете и сложи моите белезници на китките й, за да може после болното ти приятелче Ръшло да ги остави в моргата?

Фулър поклати глава.

— Ами, Айлийн Хътън? Хапал си я толкова яростно, че чак си късал парчета плът от тялото й.

— Моля ви, спрете.

— Каква беше на вкус тя, Бари? Спомняш ли си?

— Нищо не помня.

Явно вече беше време да премина към съществената част.

— Помниш и още как. Помниш възбудата, която усети, когато й отряза главата. Само колко силен и могъщ се почувства тогава. А, освен всичко друго, намери време и да я чукаш, нали? Преди или след като й изтръгна сърцето беше това?

Фулър вече съвсем го беше обърнал на театър и плачеше с глас, но аз не се предавах.

— Откажи се, Бари. Знам, че се преструваш. Помниш всичко до последната гнусна подробност. Бас държа, че всяка вечер, оставайки сам в тясната килия, се отдават на спомените си. С тумор или без, дано се опържиш на електрическия стол, боклук такъв.

Сваляйки ръце от лицето си, Фулър се ухили. Очаквах да видя гняв или ярост, но той открито се забавляваше.

— Имате микрофон, нали, лейтенант?

Не казах нищо.

— Искате от мен да бъда честен, а самата вие не сте. Покажете ми микрофона.

Претеглих възможностите. Да разбера дали Бари се преструваше беше по-важно, отколкото да го докажа. Извадих устройството и го изключих.

— Добре. Само ти и аз. Готов ли си да спреш целия този цирк с амнезията и да признаеш всичко?

Той затвори очи и сключи ръце сякаш се молеше. После вдигна ръка и избърса лице в ръкава.

— Лук — каза Фулър и се изсекна. — Слагам го под ноктите си и сълзите текват мигновено. Добре, че е чудната, топла пилешка супа, отпускана ни от Департамента по подправките. Доста добър спектакъл, а? Ще ми дадеш ли съвет какво да подобря, преди да го изнеса пред съда?

Почувствах студ.

— Какво си спомняш, Бари?

— Всичко, Джак.

— А убийствата?

— Помня ги до най-малката подробност. Беше права, през нощта, когато остана сам в килията, мастурбирам, мислейки за тях. Наплюнчената ръка, разбира се, не може да се сравнява с окървавена, пищяща кучка. Все някак ще трябва да изтърпя, докато ме пуснат — завърши той, изпращайки ми целувка, придружена с намигане.

Стомахът ми се обърна и в мен се завърна отдавна забравено чувство.

— Искаш да кажеш, че си убивал без причина, просто от жажда за кръв?

— Просто от жажда за кръв? Каза го така, сякаш си разочарована. Каква по-добра причина искаш от тази? Пари? Отмъщение? Жаждата и влечението са много по-чисти.

— В такъв случай, значи си социопат.

— Всъщност, не. Тук имах достатъчно време да прочета и осмисля някои неща. Според написаното в четвъртото издание на „Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства“ страдам от нецеленасочена епизодична агресия. Съчувствието не ми е непознато, вътре в себе си усещам емпатия, но я игнорирам, за да получа нужната емоция.

— Убийствата те карат да изпадаш в еуфория?

— Страдам от главоболие, Джак. Ужасно главоболие, причина, за което може би е бил туморът. Лекарите обаче твърдят, че той се е развил преди не повече от година, а главоболието го имам цял живот. Убиването на хора кара болката да изчезне и според мен всичко се дължи на ендорфина, който на практика е ендогенен морфин. Играе ролята на болкоуспокояващо в организма и е стотици пъти по-силен от хероина. Явно убийствата водят до рязко покачване на произвежданите от тялото ми количества ендорфин, поне аз така си мисля. Много бих искал да чуя какво мислят по въпроса всичките тези специалисти, под чието непрестанно наблюдение се намирам, но за съжаление трябва да поддържам вече изградения си образ.

— Ами сега, когато туморът го няма?

— Джак, туморът няма никакво значение. Аз съм пристрастен към убийствата — отвърна Фулър с очи черни и безжизнени, като на акула.

Изправих се, готова да си тръгна, нямаше нужда да слушам повече. Получих това, за което бях дошла.

— Нима ще ме изоставиш толкова скоро? Почакай, още не си чула плановете ми.

— Какви планове?

— За това, какво смятам да правя, след като изляза на свобода. Ще те намеря. Джак — заплаши той и се хвана за чатала, докато правеше въртеливи движения с езика си. — Добре ще се позабавляваме двамата, лейтенант. Приготвил съм ти нещо специално, на теб и дебелия ти партньор. Мразех ви преди, защото не ме взехте в детективския отдел, но откакто ме изпратихте в тази проклета дупка, ви мразя още повече. Скоро ще разберете за какво става въпрос.

Обърнах се и опитах да отида до вратата, без да треперя твърде много.

— Не се тревожи, Джак. Няма да е толкова скоро. Първо ще убия всичките ти близки хора, всички, които познаваш и обичаш.

Блъснах по вратата по-силно, отколкото ми се искаше.

— Предай най-добрите ми пожелания на майка си и приятеля си. Скоро ще се видим.

Блъснах отново и Карвър отвори.

— Добре ли сте, лейтенант?

Кимнах, но изобщо не бях добре. Ръцете ми трепереха и ужасно ми се гадеше.

— Джак? — каза Хърб с тревожен поглед.

— Той лъже, Хърб. Нямаш представа как лъже. Не можем да го оставим да излезе.

— Какво стана вътре? Записа ли нещо?

Погледнах го в очите и сграбчих ръката му, стискайки здраво.

— Не можем да го оставим да излезе, Хърб. Не можем. Каквото и да ни коства това.