Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (50)

Глава 47

Докторите не спираха да сноват напред-назад, говореха за някакви скали на Глазгоу^[1] и фази на функционирането на мозъка според Ранчо Лос Амигос^[2]. Аз обаче бях изпаднала в състояние на шок и не можех да обърна никакво внимание на приказките им. Знаех само, че мама нямаше да се събуди.

Изминаха два дни или може би три. Хората идваха, седяха малко и си отиваха. Алън, Хърб, Либи, капитан Бейнс. Разни специалисти, медицински сестри, ченгета.

Пред вратата пазеше охрана, което ми се виждаше смешно. Сякаш Фулър можеше да ме нарани с нещо повече от това.

Бенедикт ме държеше в течение с хода на издирването, но новините всеки път бяха едни и същи: „няма и следа от него“.

— Сигурно ще умре — казах аз на Хърб.

— Ще го пипнем.

— Това няма да подобри състоянието й.

— Знам, но какво друго бихме могли да направим?

— Трябваше да бъда там.

— Джак, не се обвинявай.

— Трябваше да убия Фулър, когато имах тази възможност.

— Не си помагаш така.

— Нищо няма да помогне. Там вътре лежи мама и вината за това е моя. Моя и на работата ми — креснах аз в лицето на Бенедикт.

— Джак…

— По дяволите, Хърб. Всичко да върви по дяволите.

Извадих значката си от джоба и го накарах да я вземе.

— Дай я на Бейнс. Не я искам повече.

— Той няма да я приеме, Джак.

— Ще се наложи.

Бенедикт взе значката и целия облян в сълзи каза.

— Проклятие, Джак, та ти си добро ченге.

— Не достатъчно.

— Джак…

— Хърб, искам да си тръгнеш — казах аз, виждайки ефекта от думите ми да се изписва на лицето му. — И моля те, не се връщай.