Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (31)

Глава 28

Успях да изям едва две парчета пица, от които ми стана тежко. Лейтъм и Алън, в опитите си да се игнорират един друг, почти не говореха.

Това позволи на мама, която вече пиеше трето питие, да води разговора без всякакви задръжки от нейна страна. Все още не беше споменала нищо за целувките, но и техният ред щеше да дойде.

— Налютява — каза тя и премлясна с устни. — Когато човек остарее, вкусовите му усещания се губят. Един хубав коктейл „Блъди Мери“ с малко пикантен сос е истински празник за стария език. Пък и е доста приятно да си поръчаш коктейл, носещ твоето име.

— Да — казах аз. — Голяма забава е.

— Дълго ли мислиш да останеш в града, Алън? — попита Лейтъм.

— Ами, докато Мери се нанесе.

— Колко време ще отнеме това? Седмица? Две?

— Не зная. Ще остана, колкото е нужно.

Лейтъм хвана небрежно сламката си, побутвайки плаващите в чашата ледчета с нея.

— Нямаш ли работа, на която трябва да се върнеш?

Алън скръсти ръце — една от неговите защитни пози.

— Аз съм писател на свободна практика. Не съм вързан в някой офис от девет до пет със задачата да правя работодателя си богат на собствен гръб. Но сигурно ситуацията в счетоводните среди е различна.

— Нямам нищо против да работя от девет до пет, щом ми се плаща добре и мога да си покривам сметките.

— Все пак не мислиш ли, че е малко отегчително? Джак по принцип харесва творчески натури, мъже с въображение.

— Може пък и да е осъзнала грешките от миналото и сега да търси промяна.

Тук вече не издържах, вдигнах ръка и казах:

— Някой иска ли да чуе как мина денят ми? Онзи откачен тип, който тикнах зад решетките заплаши, че ще ме убие.

Идеята ми беше по този начин да събудя някакво съчувствие. Лейтъм обаче веднага използва възможността да се самоизтъкне и, прегръщайки ме през рамо, както правеха пияниците, отвърна:

— Остани да спиш при мен довечера, Джак.

— Като гледам не ти е много навита. Май си започнал да я отегчаваш.

— Защо не се прибереш у вас и не напишеш нещо по въпроса, а?

— Добре, момчета. Достатъчно. Държите се идиотски — казах аз и станах от масата, гледайки към мама, за да й покажа, че визирах и нея.

— Ще те откарам до вас — каза Лейтъм и се изправи. Същото стори и Алън.

— Сама ще се прибера. — Бръкнах в джоба си и хвърлих няколко банкноти, при което двамата веднага се втурнаха да ми ги връщат. Оставих ги и излязох навън в студената нощ, спуснала се над Чикаго.

Не можех да се прибера вкъщи, нуждаех се от малко време за размисъл. До близкия светофар чакаше едно такси, извиках го и влязох вътре.

— Къде отиваме?

Хубав въпрос. След тази нощ бях готова да се отрека завинаги от мъжете, а така също и от родителите, и полицейската работа. Къде отивахме ли? Към някой център за безработни стари моми без родители.

В крайна сметка реших да отида в клуб, където можеше да се играе билярд.

Таксито ме стовари отвън. Влязох и седнах направо на бара, поръчвайки си уиски сауър, вперила поглед в случващото се около мен.

Заведението по нищо не се отличаваше от подобните му. Беше толкова задимено, че ако пуснеха вътре някое опитно животинче, сигурно щеше да хване рак. Мястото разполагаше с дванадесет маси, всичките заети. Това за мен нямаше кой знае какво значение, понеже след четиридесетия си рожден ден престанах да бъда срамежлива, затова и се записах в списъка на желаещите да играят.

След два часа и четири бири вече бях нанесла достатъчно големи поражения, както на черния си дроб, така и на съперниците ми. Билярдът се оказа добър отдушник за проблемите и нанизването на топка подир топка едва не ме хипнотизира. Забравих за всичко, за Алън, за Лейтъм, за мама, за Фулър, за Хърб и работата си, за безсънието, което ме мъчеше, въобще забравих целия си живот.

Изведнъж обаче нещата се промениха. Алкохолът, който в началото ми беше действал успокоително, започна да ме кара да се чувствам като дроб. Загубих три игри подред и реших да спра.

Навън беше станало още по-студено и якето ми не можеше да ме стопли.

Прибирайки се вкъщи, заварих мама да хърка на дивана. Телефонният секретар показваше осем нови съобщения, но в момента изобщо не ми се занимаваше с тях. Съблякох се, взех хапче за сън, сгуших се в леглото и тихичко си поплаках, докато не изпаднах в блажен, дълбок сън.