Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (27)

Глава 24

Не спах с него, но със същия успех можех и да го направя, чувствах се ужасно виновна.

След целувките дойде ред на леко опипване и аз се оправдах, че трябва да видя мама.

Тя похъркваше спокойно с тъповата усмивка на лицето. Не бях толкова глупава, за да не мога да се сетя, че идването на Алън беше част от някакъв голям план, който според нея вероятно се развиваше перфектно.

И беше права.

Завлякох се капнала до банята, взех си студен душ и облякох възможно най-отвратителните дрехи, които имах: една стара, проядена футболна фланелка на Лейтъм и чифт износени дънки, десети размер (след като Алън ме напусна, бързо смених размера си от осми на десети, заменила съпружеската утеха, с утехата от сладкото).

Тъкмо тършувах из килера, търсейки някакви грозни обувки, когато се чу писък.

Алън.

Пистолетът ми стоеше в нощното шкафче до леглото, грабнах го и изтичах в дневната. Алън се гърчеше на дивана, докато господин Фрискърс опитваше да му отхапе ухото.

Отначало насочих оръжието, но после се окопитих, оставих го на масата и опитах да отделя котката от бившия си съпруг.

— Зло коте, пусни му ухото — скарах се аз и пробвах да издърпам господин Фрискърс.

— Внимателно, Джак, вкопчил се е в хрущяла ми! — изкрещя Алън.

— Стой така. Веднага се връщам.

— Моля те, побързай! Той ми гризе ухото!

Намерих изкуствената мишка под дивана и я заврях в муцуната на котката.

— Ето, котенце, спокойно. Пусни го. Хайде, пусни го.

Животното отпусна хватката си и аз го махнах от Алън, слагайки го на пода.

— Просто бях седнал тук, когато той ме нападна. Много ли кървя?

— Много.

— Ще трябва ли да ме шият?

— Почти половината ти ухо липсва.

— Наистина ли? — завъртя уплашено глава Алън.

— Може би ще успеем да го извадим от стомаха на котката и после да ти го пришием обратно — казах аз със сериозен тон.

Той обаче разбра, че се шегувах и запрати една възглавничка по мен.

Отидох до кухнята и дръпнах няколко хартиени кърпи за ръце от ролката. Откакто бях взела господин Фрискърс, винаги проверявах дали имам достатъчно от тях.

— Боли — стенеше Алън, с притисната към ухото си ръка и начумерена физиономия.

— О, я стига си се държал като дете. Нищо ти няма.

— Лесно ти е на теб. От сега нататък слънчевите очила ще ми стоят накриво.

— Ще се оправиш. Даже, ако искаш, мога да ти услужа с някои от моите обеци — пошегувах се отново аз, попивайки кръвта. — Имаш шест или седем дупки.

— Много смешно. Между другото, какво й е на котката?

— И аз още не мога да разбера. Подръж това за малко, трябва да донеса изопропиловия разтвор.

Той изпъшка, а аз отидох да потърся превръзки и дезинфекционен препарат.

Обилното количество Bactine охлади страстите му и той не направи никакви опити да ме закача, докато му превързвах ухото. Аз пък от своя страна мислено благодарих на господин Фрискърс за осигуреното спокойствие.

Предложих да гледаме филм, чакайки мама да се събуди. Възможностите бяха две: „Закуска в Тифани“ или „Кралска сватба“, единствените филми, които имах. Тъкмо разисквахме достойнствата на всеки от тях, когато звънна телефонът.

— Джак? Хърб е. Как си?

— По-добре — отговорих аз и наистина беше така. — Само за това ли се обаждаш?

— Ами, не. Нужна си ни в участъка.

— Мислех, че още съм болнични.

— Болничният ти е отменен. Заповед на капитан Кейнс. Вчера разбрахме.

— Защо, какво става?

— Свързано е с Фулър.

— Дай ми двадесет минути.

Алън впери поглед в мен и тогава разбрах, че това беше един вид кратко обобщение на брака ни — телефонът звъни и аз отивам на работа.

Двамата обаче вече не бяхме женени и нямаше причина да се чувствам виновна.

— Имам резервна връзка ключове в керамичната жаба върху хладилника. Кажи на мама, че може да ме открие на мобилния — казах аз.

Влязох на пръсти в спалнята и без да я будя смених старите дрехи със сако и панталон. Вързах косата си на опашка и се пооправих набързо, за фон дьо тен и очна линия просто нямаше време.

Алън стоеше на дивана и гледаше в телевизора, който не беше включен. Взех пистолета от масата и го пъхнах в кобура.

— Пази се — каза той, без да се обръща.

— Тук ли ще си, когато се върна?

Погледите ни се срещнаха и той наклони леко глава наляво, сякаш ме преценяваше.

— Наел съм си стая за една седмица в Рафаел. Мисля да се видя с приятели и да посетя някои познати места.

От думите му ми олекна.

— Тогава ще се видим — казах аз.

— Да вечеряме заедно довечера?

— Може да закъснея.

— Свикнал съм да те чакам.

Кимнах в отговор, грабнах шлифера си и излязох от апартамента.

Чикаго миришеше на есен или по-точно вонята на боклук и изгорели газове беше примесена с аромат на съхнещи листа. Ветровитият град оправдаваше името си, духаше вятър, температурите се колебаеха в границите между десет и тринадесет градуса, а тротоарите бяха мокри от скоро паднал дъжд.

Когато пристигнах в участъка, останалите вече ме очакваха в кабинета ми. Бяха всичко на всичко трима — Хърб, облечен в нов костюм на „Брукс Брадърс“, беше си го купил като награда за това, че успя да свали девет килограма, началникът ни капитан Бейнс и представител на щатската прокуратура на име Либи Фишер.

Стивън Бейнс ръководеше Двадесет и шести участък от дълги години, никой не помнеше друг, освен него. Беше едър, нисък на ръст човек, чиято коса беше започнала да оредява. Заради последното носеше перука, която, ако не бяха побелелите му мустаци, щеше да стои доста реалистично.

Либи Фишер изглеждаше на моята възраст и явно много държеше на облеклото си. Носеше бежова риза на „Готие“ и дълга до коляното пола в същия цвят, която вероятно струваше повече от месечната ми заплата. Огърлица от бели перли, високи червени обувки „Кенет Коул“ и малка червена чантичка „Луис Вютон“ допълваха тоалета й.

Либи често се усмихваше, но при наличието на такъв гардероб и аз щях да се усмихвам.

— Как ти е стомахът? — попита закачливо Бейнс, който иначе не си падаше по шегите и никога не би стигнал по-далеч от това просто да подметне нещо.

— По-добре — отговорих аз. — Мисля, че ще…

— На път сме да загубим делото срещу Фулър — прекъсна ме Либи, усмихвайки се мило.

— Но, как е възможно? Нещо нередно ли има? — не можах да прикрия изненадата си аз.

— Не. Случаят е ясен. Става въпрос за мозъчния тумор. Поставен е първи в списъка на веществените доказателства.

Бейнс се намръщи.

— Както знаете, Фулър твърди, че не помни нищо преди операцията, включително и да е убивал някого.

— А, понастоящем опитите на нашите психотерапевти да го пречупят удрят на камък — каза Либи, отивайки до прозореца.

— Значи Фулър иска да оправдае извършените убийства с мозъчния тумор? — скръстих ръце аз.

— Точно така. Туморът е бил в предния дял на мозъка, където се намира центърът, отговорен за поведението. Той контролира емоциите, определя разбиранията за добро и зло, и въобще човешката идентичност. Редица специалисти в областта на психотерапията непрекъснато се надпреварват да обясняват по съдилищата какво голямо влияние може да окаже подобно образувание върху поведението на човека. Адвокатите на Фулър ще се опитат да го изкарат невменяем, позовавайки се на физически доказателства, което ще е прецедент в съдебната практика — завърши Либи, продължавайки да гледа през прозореца.

Гневът ми растеше с всяка изминала минута.

— Ако бъде обявен за невменяем, нали пак ще остане зад решетките?

— Не. Успеят ли да докажат, че по времето, когато е извършил престъпленията, е бил луд, ще го освободят. Без тумора той автоматично се превръща в здрав човек. По този начин копелето ще се измъкне напълно безнаказано.

— Исусе.

— Джак, възстановена ли си напълно? — попита Бейнс и ме погледна изпитателно.

Още не бях съвсем здрава, но усещах, че нещо щеше да се случи и кимнах.

— Добре — продължи Бейнс. — Искам да говориш с него.

— С Фулър ли? Защо?

— Едно признание би свършило добра работа. Това, което искам обаче, е да се опиташ да разбереш дали той лъже.

— В случай че лъже, разполагаме с по-добър начин за атака — обади се Либи.

— Има ли вероятност да се преструва?

— Би било хубаво, ако е така — добави тя и отново седна на стола. — Но в случая не знаем нищо. Вече беше разпитан от една дузина специалисти: психотерапевти, адвокати, полицаи, лекари. Безупречен е.

— Подлаган ли е на детектор на лъжата?

— Един път. И там се представи безукорно. За утре е заплануван още един тест, ще го ръководи човек от нашите.

— Но, защо аз — попитах след известно забавяне. — Моята работа е да арестувам престъпниците, последващите разпити се извършват от други хора с по-висока квалификация.

Бейнс се почеса по перуката.

— Работила си с него няколко години, познаваш го, освен това си ченге. Опитай да прозреш лъжите му, мисля, че няма нужда да ти казвам в какъв медиен цирк се е превърнал този случай.

— Капитане, аз не съм професионалист в разпита на хора. Не искам да го виждам отново на свобода, разбира се, но не смятам, че…

— Има още нещо, Джак.

— Какво?

Бейнс ме погледна с железния си поглед.

— Самият Фулър е поискал да те види.

— Мен? Защо?

Либи се приближи до мен сякаш бяхме близки приятелки, които си споделяха някаква тайна.

— Не знаем. Не е дал обяснения на никого, но откакто е заловен, често пита за вас. Адвокатът му го е посъветвал да мълчи и напоследък не ни казва нищо. Въпреки това обаче все пак се съгласи да отговаря на въпроси в отсъствие на защитата си, ако не присъства никой друг, освен теб. Естествено показанията му няма да важат пред съда и в случай че каже нещо, ще трябва ти да го потвърдиш под клетва.

Направих мислена възстановка на случилото се, как ритам вратата и казвам на Фулър да пусне жена си, а после куршумите, които излязоха от тялото на Холи и се забиха в моето.

— Ще се радвам да го изоблича.

— Той е в „Куук Каунти“. Ще бъдете само двамата в отделна кабина с плексигласова преграда помежду ви. Знаеш процедурата.

— Ще имам ли микрофон?

Либи приглади гънките на костюма си с ръце и отвърна:

— Всички знаем, че е незаконно да се записват думите на конкретен човек без неговото знание. Подобно нещо изобщо не би послужило като доказателство. В качеството ми на представител на съдебната система не мога да приема извършването на каквато и да било престъпна дейност и ако разбера за такава незабавно ще алармирам съответните органи. Извън контекста на казаното обаче наскоро, докато преглеждах едни стари случаи, се натъкнах на някои много интересни законови определения. Едното се нарича опресняване на паметта, а другото препис за дискредитивни цели.

Либи говори няколко минути, обяснявайки по какъв начин един нелегален запис би могъл да се използва в съда.

Когато тя приключи, Бейнс добави:

— Открито заявявам и бих искал това да се документира, че няма да позволя в моя участък заподозрените да се записват незаконно. Особено с подобна реагираща на човешки глас техника — завърши той и постави на бюрото малко електронно устройство, което аз прибрах в джоба си.

— Кога ще мога да се видя с него?

— Разговорът е насрочен за след час. Успех, Джак. Утре сутринта искам подробен доклад на бюрото ми.

Либи стана и ми стисна ръката с думите:

— Нали знаете, че само ако се бяхте прицелили с няколко сантиметра по-ниско, щяхте да ни спестите всичките тези неприятности.

Вече и аз започвах да си мисля същото.