Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (52)

Глава 49

Телефонът ми звънна, но аз отказах.

Въпреки че мама не беше контактна и не реагираше на звук и допир, мозъкът й все още функционираше. Затова й говорех, говорех за много неща.

Понякога малко глупави, като например за времето навън или за хора, които познавахме. Друг път пък си изливах душата, извинявах се за станалото и молех за прошка, която тя не можеше да ми даде.

Телефонът звънна отново. Не исках да слушам повече състрадателни тиради, дори и от приятели. Особено от приятели. Бях казала на Алън да ме остави на спокойствие за известно време, иначе щях да полудея.

Хубавото беше, че от няколко дни вече не пиех хапчета за сън. Бях се отдала на безсъние.

Пак телефонът. Накрая вдигнах, но веднага затворих, разплакана. Не ми се говореше с никой.

Още не бях започнала наново да редя извиненията си, когато се чу поредното звънене. Този път беше телефонът в стаята.

Оставих го. В един момент спря, но веднага започна пак. Който и да беше, не можеше ли да се усети?

— Какво? — казах аз, вдигайки.

— Здравен, Джак.

Едва не изтървах слушалката от изненада. Фулър.

— Вече си мислех, че няма да вдигнеш, а това изобщо нямаше да е от полза за твоето приятелче. Кажи здравей, Хърб.

Мъжки глас изкрещя нещо.

— Хърб не е много добре и ако не следваш инструкциите ми ще стане още по-зле. Ето какво искам да направиш.

— Джак, това е капан. Недей… — чу се викът на Бенедикт, последван от нов крясък, още по-силен от предния.

Опитах да преглътна, но устата ми беше пресъхнала.

— Какво искаш, Фулър?

— Включи си телефона и ми звънни. Кажи, когато го направиш, за да ти дам номера.

Изпълних нареждането му и набрах продиктувания номер.

— Добре. Сега затвори другия телефон. Ето какви са условията. Искам да се присъединиш към нашето парти. Добре си прекарваме тук, нали Хърб?

Поредният крясък проехтя в слушалката вместо отговор.

— Идвам — отвърнах аз, стискайки телефона толкова силно, че чак изпука. — Да взема ли бира и нещо за хапване?

— Колко забавно. Искам да разкараш охраната си.

— Как?

— Кажи им, че съм ти се обадил и съм някъде на паркинга. Бъди убедителна. Опиташ ли да ги предупредиш…

Бенедикт изкрещя отново.

— Спри да го нараняваш.

— Да го наранявам? Искаш да кажеш така?

Затворих очи, слушайки отчаяните викове на Хърб.

— Виж, Бари, ще направя каквото искаш.

— Добро момиче. И помни — чувам всичко. Готови… старт!

Излязох от стаята и извиках на двете ченгета, стоящи на пост:

— Току-що ми се обади Фулър! Каза, че бил в гаража!

Те извадиха пистолети и хукнаха по коридора.

— Заминаха ли?

— Да.

— Има ли някой наблизо?

— Никой, само една сестра.

— Дай й телефона.

— Защо?

Сбърках. Частица от мен умря, когато чух Хърб да крещи за пореден път.

— Сестра! — затичах се аз към нея. — Един човек иска да говори с вас.

— Кой? — погледна ме тя озадачено.

— Просто му кажете това, което иска да знае.

Дадох й телефона.

— Не… мне. Никой — каза жената и ми върна телефона обратно.

— Пита дали имало хора пред стая 514.

— Доволен ли си сега? — изръмжах аз.

— Още не, но ще бъда. Качи се в колата и тръгни на север по „Ласал“. По целия път искам да чувам гласа ти.

— Ами, ако изгубя обхват?

Бенедикт извика.

— Постарай се да не се стига дотам. Продължавай да говориш. Може да започнеш с азбуката.

Изпълних желанието му, докато тичах по коридора. Стълбите или асансьора? Къде имаше по-добро покритие? Избрах стълбите, бързайки колкото мога. Когато слязох в гаража, мярнах едно от ченгетата, на които беше наредено да ме пазят. Дебнеше зад един ъгъл с изваден пистолет. Опрях гръб в стената, така че да не ме види.

— Джак? Там ли си?

— … П… Р… С… Т… У…

Спрях за момент, след което тръгнах към колата. Стъпвах леко, стараейки се да не вдигам шум.

Сигналът започна да се губи.

— Джак, надявам се, че връзката няма да прекъсне. За доброто на Хърб е. Честно казано не знам колко ще издържи.

Стигнах до колата и търсейки ключовете, започнах да рецитирам азбуката за трети път. Тъкмо отворих вратата, когато едно от ченгетата ме видя.

— Лейтенант! Не можем да го открием!

— О-о Джак, по-добре побързай — избоботи Фулър по телефона.

Скочих на седалката. Сигналът стана още по-слаб. Крещях буквите от азбуката с надеждата, че така щяха да достигнат до другата страна. Двамата полицаи се приближиха към мен. Включих на скорост и настъпих газта. Бетонна рампа водеше нагоре към изхода.

— Джак? Не те чувам, Джак — крещеше Бари.

Изведнъж телефонът замлъкна.