Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (12)

Глава 9

— Тази котка ме влудява.

Хърб стана от компютъра и прониза с поглед господин Фрискърс, който измяука в отговор.

— Може би просто иска да излезе от клетката — казах аз.

— Менсън по-скоро ще излезе навън. Ти всъщност какво мислиш да правиш с него?

Разтърках слепоочията си, за да се справя с напрежението. Бяхме се прибрали в участъка преди два часа, а котката не беше млъкнала.

— Обадих се на всички колежки на Дави, на бившия й приятел и на майка й. Никой не искаше да вземе господин Фрискърс.

— Каква изненада, та той е толкова обичливо животинче — рече Хърб.

— Обадих се и в няколко магазина за домашни любимци. Явно обаче жегата не пречи на котешката полова активност — уличната популация е достигнала рекордни нива и никой вече не иска котки.

Хърб поглади мустака си умислено.

— Улични казваш, идеята не е лоша. Просто пусни малкото чудовище да си търси храна из града. Така или иначе е гладен, затова и мяука.

Замислих се по въпроса. От една страна котка, която носи памперс, не би издържала дълго на улицата. Но от друга, господин Фрискърс беше толкова проклет и злобен, че може би нямаше да има особени проблеми. Не бих се учудила дори и ако се присъединеше към някоя банда и започнеше да ограбва банки.

— Добре тогава, ще пуснем котката на улицата. Идваш ли?

— Не, целуни го за довиждане от мен.

Вдигнах клетката, което само накара господин Фрискърс да замяука още по-силно. Качихме се в студения асансьор и след малко се озовахме на задния паркинг.

— Е, мой гръмогласни приятелю, време е да се разделим. — Махнах резето и отворих вратичката. — Хайде тръгвай. Свободен си.

Господин Фрискърс не помръдваше от мястото си.

— Хайде, нали това искаше.

Той измяука, но отново не помръдна.

Смятайки, че има нужда от малко помощ, вдигнах клетката и я обърнах с отвора надолу. Животното обаче се вкопчи с четири лапи за стените, категорично отказвайки да бъде изхвърлено.

— Какво има сега? — казах аз, застанала на колене пред него.

Той ме погледна въпросително.

Помислих си, дали просто да не го оставя. Все някога щеше да си тръгне. Надявах се да избяга веднага щом си замина.

Тогава се сетих за майка ми.

Понякога тези, които най-много се нуждаят от помощ, са тези, които отказват да я получат.

— Добре — казах аз и затворих вратата. — Оставаш с мен.

Той измяука в отговор.

Хърб не беше възхитен да разбере, че кошмарът му се е завърнал.

— Мислех, че отиваш да го пуснеш.

— Да, но той не искаше да излезе.

— Пробва ли да го сръчкаш с някоя пръчка?

— Не. След малко ще поискаш да извадя електрошокова палка от оръжейната и да опитам с нея.

— Да отида ли да ти донеса.

— Ще си я запазя за крайни случаи.

Хърб отхапа от едно оризово кексче, направи физиономия, извади пакетче захарин от джоба си и посипа с него останалата част.

— Искаш ли? — предложи ми той.

— Благодаря, но се опитвам да се ограничавам.

Той отхапа още веднъж, след което отново добави подсладител и рече: „Поне котката млъкна най-накрая“.

Погледнах към клетката, господин Фрискърс се бе завил на кълбо и приличаше на малка топка козина.

— Сега спи. Може би ще успеем да свършим малко работа — казах аз.

— Тъкмо от малко спокойствие се нуждаех. Открих името на притежателя на телефона, с който Дави е говорила последно. Мобилен номер, принадлежат на някой си Колин Андрюс. Двадесет и три годишен, афроамериканец, живущ на 95-та и „Уобаш“.

— Има ли досие?

— И то доста голямо. Дилър е.

— Дали той не е човекът, снабдявал Дави с кокаин?

— Предполагам, че всичките му арести са за притежание на марихуана. Последно е бил задържан преди няколко седмици и познай в кой участък?

За пръв път от началото на случая усещах онова характерно вълнение, което ми подсказваше, че сме на прав път.

— Шегуваш се. Тук ли?

— Добрият стар двадесет и шести. Арестуван е за притежание.

Не всичко беше ясно, но имаше известна логика. Ако Колин Андрюс е бил в сградата, значи е имал възможността да ми задигне белезниците.

— Кой го е задържал? — попитах аз.

Хърб чукна няколко пъти по клавиатурата и отвърна:

— Хенсън. Днес отсъства. Като стана въпрос за отсъствия, днес ми се налага да си тръгна по-рано.

— О, големи планове?

Хърб се ухили закачливо, давайки ми да разбера за какво ставаше въпрос.

— Аа, ето какво било. И само заради това си тръгваш по-рано?

— В случая, да.

— Добре, Ромео. Утре ще продължим с Андрюс.

— ОК. Нали знаеш, — той погледна котката — минавам покрай река Чикаго на път за вкъщи.

— Благодаря за офертата. За сега мисля да го оставя да живее.

Хърб пожела приятна вечер и излезе.

— Е, господин Фрискърс, останахме само двамата.

Чувайки името си, котката се събуди и отново започна да мяука.

Опитах се да не му обръщам внимание и да довърша един доклад за самоубийство, извършено миналата седмица. След като се преборих с него, потърсих малко информация за разрешени случаи на скорошни убийства.

Постът ми в чикагската полиция ми даваше повече свобода в сравнение с колегите ми по чин. Доколкото зная, бях от малкото останали лейтенанти в детективския отдел. Званието се беше изгубило по време на обединяването на Отдел Убийства с Отдел Тежки Престъпления. Имаше лейтенант-инспектори, които само една сребърна лента, разделяше от капитански ранг. Техните позиции обаче бяха ръководни, а аз нямах желание да се отказвам от разследващата работа. Чинът ми ме освобождаваше от сутрешна проверка, освен това можех да работя на територията на други управления, без да ми е необходимо специално разрешение. Можех и да издавам заповеди, ако се наложи да си подбирам случаите.

Отне ми близо двадесет години да си извоювам тази самостоятелност и сега й се наслаждавах. Вероятно това беше и причината никой да не се оплаче от врявата, която вдигаше котката. Все пак званието си има своите привилегии.

Докато се ровех из документите, телефонът ми звънна. Беше Лейтъм.

— Здравей, Лейтъм. Прибра ли се?

— Върнах се, Джак. С какво си облечена?

Усмихнах се.

— С памучна риза и комбинезон.

— Стига, възбуждам се. Би ли ми оказала честта да вечеряме заедно довечера?

— Първо трябва да го съгласувам с приятеля си.

— Майната му на него.

— Спокойно, планирала съм го. В шест добре ли е?

— Идеално. Мислех си за някое хубаво местенце.

— Рокля и високи токчета как ти се виждат?

— Ооо, падам си по тях повече, отколкото по комбинезона.

— Тези работи да нямат нещо общо с важния въпрос, който спомена оня ден в обаждането си?

— Може би има. Да не би насилствено да изтръгваш признания от някой престъпник?

— Това е котка. Дълга история. Ще ти разкажа като дойдеш да ме вземеш.

— Страхотно. Значи аз ще съм този, който ще почука на вратата ти с букет цветя. Доскоро.

Той затвори, оставяйки ме с отпусната усмивка на лицето. Радвах се, че Лейтъм се върна и то не поради факта че не бях правила секс от три седмици. Той ме караше да се чувствам специална. Беше мил, забавен, привлекателен, преуспяващ, романтичен и влюбен в мен. Нямаше нещо, което да не харесвам в него.

Все пак да си призная очаквах нещо лошо. Вероятно нещо с него не беше наред. До момента обаче ме дразнеха само дреболии. Хъркане, косми по гърба, вдигната тоалетна седалка, младежка привързаност към тъпи филми на ужасите и поп песни от осемдесетте.

Разбира се възможно беше и да има жени в четири различни щата или да пази мумифицираната си майка в люлеещ се стол на тавана.

Като стана въпрос за майки, се сетих за моята.

Обадих се във Флорида, но ограничението на телефона в болничната стая още си стоеше. Разговарях с една сестра, която ми каза, че състоянието й се беше подобрило, въпреки че продължавала да изглежда много ядосана. Помолих сестрата да й предаде, че я обичам и затворих. Чувствах се потисната.

— Няма да отстъпя — казах аз на господин Фрискърс. — Тя се нуждае от помощта ми.

Той измяука и аз го приех за съгласие.

Имах само два часа, за да се приготвя преди приятелят ми да дойде и реших да приключа за деня. На път за вкъщи се отбих в един магазин за домашни любимци и купих някои необходими неща за господин Фрискърс — тоалетна, абсорбиращи гранули, котешка храна и мишка, натъпкана с „котешка трева“. Попитах продавачката дали имат намордници за котки, но тя беше толкова отвратена от самата идея за подобно нещо, че се наложи просто да си изляза, без да получа отговор.

Прибирайки се, трябваше да направя два курса, за да кача всичко в апартамента. С цел да пестя пари оставях климатика изключен през деня, в резултат на което вътре ставаше ужасно горещо и влажно.

Властите в Чикаго плащаха доста добра заплата за услугите ми, но и наемът на апартамента на мама също бе доста солиден. Имах лично споразумение с банката й тя да получава малка месечна сметка, която лесно покриваше с пенсията и социалната си осигуровка, а аз поемах съществената част.

В усилията си да спестя някой и друг долар бях превърнала апартамента си в оранжерия. Беше толкова горещо, че от канапето ми можеха да изникнат диви орхидеи. Нагласих климатика на режим тундра и си взех студен душ, макар и водата да беше хладка. Всъщност тя никога не ставаше студена. Загърнах се в хавлиен халат и отидох да проверя ситуацията с господин Фрискърс.

Ски не бях карала много отдавна, но пък имах едни черни кожени ръкавици, които се надявах поне до известна степен да ме предпазят. Сложих ги и се приготвих за битка.

Господин Фрискърс стоеше кротко в клетката, вероятно чертаейки планове за падането на Съединените Щати. Свалих резето на вратичката, той нито измяука, нито направи опит да атакува.

Може би беше изтощен.

Взех две чисти купички от мивката. Едната напълних с вода, а в другата сложих малко от сухата храна за котки и ги сложих на пода.

Господин Фрискърс излезе от клетката, подуши храната и ме погледна с очи, изпълнени с разочарование.

— Прекрасните дни свършиха приятел, осъзнай го — казах аз и го сграбчих за памперса. Той мигом се превърна в тасманийски дявол, въртеше се, дращеше и хъскаше. В крайна сметка успя здраво да ме одере по дясната ръка. Аз обаче се оказах по-силното животно. Разкопчах памперса и го махнах, преди да изгубя твърде много кръв.

Миризмата беше направо упоителна. Когато замайването ми премина, увих памперса в найлонова торба, после във втора, и го пуснах в улея за боклук.

Връщайки се, заварих котката да лочи от водата. Без пелената вече не изглеждаше толкова демоничен. Беше заприличал малко повече на обикновен котарак. След като утоли жаждата си, той отново помириса храната и ме погледна подигравателно.

— Този я харесва — казах аз, посочвайки котката върху кутията.

Той изглежда размисли и започна да яде.

Сега трябваше да пристъпим към фаза две.

Поставих котешката тоалетна на пода и прочетох инструкциите на гърба на опаковката с гранулите. Беше съвсем просто. Срязах ъгъла на пликчето и напълних тоалетната, вдигайки облак прах със сладка, силно ароматна миризма.

Господин Фрискърс откъсна поглед от яденето и обърна глава към мен.

— Така. Време е за първия ти урок — подканих го аз.

Взех го нежно. Той ми позволи и се отпусна в ръцете ми. Но когато се опитах да го сложа в тоалетната, ме атакува. Започна да се извива, да пищи и да разпилява гранулите, ритайки с крака. Наложи се да го пусна от страх да не ми извади очите. Той изхвърча от кухнята, минавайки през коридора.

Изплюх няколко гранули от устата си. Написаното в инструкциите беше вярно. Гранулите наистина се оказаха чудесен абсорбатор.

— Ще се занимаем с урок номер две по-късно — извиках аз.

Изчистих влажната си коса от полепналите боклуци и се заех да си правя грима. За работа обикновено си слагах тънък слой пудра, малко очна линия и червило. Тази вечер обаче вкарах в употреба цялата налична козметика — основа за грим, спирала, сенки, линия за устни, малко руж и брокат.

Доволна от постигнатото отидох в спалнята да си избера подходящо за случая бельо. Обух черни сатенени френски бикини, сложих единствения си хубав сутиен, който повдигаше гърдите и с който Лейтъм ме беше виждал само два пъти.

Не харесвах гардероба си и то не само от модна гледна точка, затова и не загубих много време в избиране на тоалет. Облякох класическа черна рокля с ниско деколте и без презрамки. Дължината й стигаше под коленете, но отдясно имаше голяма цепка до средата на бедрото. Допадаше ми, защото не стоеше прилепнала и не се налагаше да си прибирам корема. Тъкмо правех безуспешни опити да открия найлонови чорапи без бримки в едно от чекмеджетата си, когато видях господин Фрискърс, седнал на леглото ми и забил нокти в чаршафите. Не ги късаше, просто ги събираше на топка, сякаш заравяше нещо.

— Хей, коте. Какво… проклятие!

Дотук с тоалетната.

Махнах чаршафите и отидох до кухнята да взема малко препарат за петна. Целият под бе покрит с гранули, имаше ги дори в дневната. Доста добро постижение, като се има предвид, че ставаше въпрос за животно без захват.

Наближаваше шест часа, а аз още не бях започнала да си оправям прическата. Изтичах обратно в спалнята, сложих малко препарат върху сатена и на бързо си изсуших косата.

Домофонът иззвъня и аз натиснах копчето, за да отворя входната врата на Лейтъм. Нахлузих чифт чорапи с възможно най-малкото бримки и успях да се вмъкна в обувки с високи два инча токчета, когато на вратата се почука.

Погледнах се в огледалото. Не изглеждах зле. Оправих си косата за последно и отидох да отворя на Лейтъм.

Само, че не беше той.