Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (29)

Глава 26

— Отворете килия номер единадесет.

— Отварям килия номер единадесет.

Електронната ключалка се освободи с металически звън и вратата се отвори. Бари Фулър погледна надзирателя, който го придружаваше. Мъжът беше с около осем инча по-нисък и имаше толкова тънък врат, че Фулър можеше да го удуши и с една ръка.

Кльощавият надзирател свали веригите от глезените му, докато другият, дебел мъж с лице на булдог, стоеше встрани, хванал флакон спрей, готов веднага да реагира в случай на нужда.

Продължавай да гледаш страшно, загубеняк такъв. Поискам ли, този спрей ще ти го завра толкова дълбоко в задника, че чак в устата ще ти залюти.

— Благодаря — вместо това каза Бари и се усмихна, поддържайки новото си амплоа. Слабичкият охранител му свали белезниците и той влезе в килията. Помещението беше малко и доста тясно. В единия ъгъл имаше метална тоалетна чиния без капак, в съседство, на която беше монтирана мивка, също изработена от метал, докато другия беше зает от походно легло с два инча дебел памучен дюшек.

В килията нямаше достатъчно свободно място за правене на нормални лицеви опори, поради което на Фулър се наложи да опре ръце върху студения бетонен под и да качи крака на мивката.

— Едно, две, три, четири…

Брадичката му докосваше земята, а при всяко движение надолу паренето в раменете и гърдите му се увеличаваше, лицето му започна да се зачервява и той се усмихна.

Изражението на Джак беше просто безценно, направо се подмокри.

— Осемнадесет, деветнадесет, двадесет…

Погледна към леглото. На едно място дюшекът беше леко разпран по шева, образувайки малък процеп. В него той складираше лук и някои допълнителни неща, с помощта, на които смяташе да разиграе големи драми в съда.

— Тридесет и седем, тридесет и осем…

Утре щяха да го подложат отново на детектора на лъжата, което му се стори забавно. Все още пазеше телчето, свалено незабелязано от документите на адвоката. Само по себе си това телче беше напълно достатъчно да му осигури отлични резултати на теста.

— Шестдесет и пет, шестдесет и шест…

Дотук нещата се развиваха просто перфектно. Онази кучка, жена му, най-накрая беше мъртва, а адвокатът му се беше съгласил да предупреди Ръшло да мълчи. Малкият подлизурко със сигурност щеше да се подчини. Ако всичко вървеше по план, скоро трябвате да бъде на свобода, може би до няколко седмици. След което щеше да навести Джак, за да изпълни обещанието си.

— Осемдесет и девет, деветдесет, деветдесет и една…

Едно нещо обаче го притесняваше. Въпреки уверенията на докторите, че туморът е бил отстранен изцяло, главоболието не преставаше да го мъчи. Не беше толкова ужасно, както преди, но през последните седмици непрекъснато се засилваше.

— Сто и двадесет, сто двадесет и една…

За сега аспиринът вършеше работа, макар и да знаеше, че ще дойде време, когато само той няма да е достатъчен и щеше отново да се наложи да убива.

— Сто и петдесет.

Фулър стъпи на пода и се опъна, опирайки ръце в тавана. Дишаше тежко, беше си прехапал езика и сега имаше металически вкус в устата, който го възбуждаше.

Отдъхна за кратко и започна нова серия от лицеви опори, хапейки със зъби раната на езика си.

— Двадесет, двадесет и една…

Затвори очи и си представи, че кръвта, която поглъщаше, беше на Джак.