Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (37)

Глава 34

Съдът се оттегли за двадесет минути в залата се опразни.

— Кучият му син, нарочно го направя — кипна Либи. — Но как изобщо успя?

— Може би е пил ипекак или нещо друго, причиняващо гадене, или пък просто си повръща, когато поиска — свих рамене аз.

— Правил ли го е и преди?

Усетих накъде биеше Либи, питаше дали можех да изоблича споменатия инцидент при даването на показания.

— Не съм била свидетел на подобно нещо, съжалявам.

Либи и Ноел прекараха още известно време в спорове по делото, а аз се върнах в залата и наблюдавах как портиерът чистеше катедрата с дезинфектант, ухаещ на портокали.

Делото отново започна. Ноел привърши с Бласки, след което се включи Гарсия. Пенафлър нямаше повече въпроси и Бласки беше освободен, за да дойде и моят ред.

Седнах на свидетелското място, опитвайки да овладея треперенето си.

Разпитът се водеше от Ноел, с чиято помощ изложих случая, стараейки се да не губя контрол и да се държа професионално. Обвинението ме представи не само като успяла в професията си, но и като герой.

Разказах нещата, както се бяха случили, без да изпадам в излишни подробности. На няколко пъти дори предизвиках усмивки от страна на журито. Накрая описах и срещата ми с Фулър, състояла се в затвора.

— Значи обвиняемият е признал, че лъже за амнезията?

— Точно така. И заяви, че когато излезе на свобода ще убива отново.

— Спомена ли конкретни имена?

— Моето — отвърнах аз сподавено. — Каза, че щял да убие мен и коя партньор Хърб.

Ноел кимна, а Либи ме погледна одобрително.

— Свидетелят е ваш — каза Пенафлър и седна на мястото си.

Гарсия, пълен на вид и самоуверен мъж, се приближи към мен с усмивка.

— Лейтенант Даниелс, споменахте, че работите в полицията от двадесет години, прав ли съм?

— Да.

— Колко пъти през посочения период сте ходили на психиатър?

— Възразявам. Въпросът няма връзка с делото.

Гарсия се усмихна на съдията.

— Просто бих искал да проверя надеждността на свидетеля.

Либи стана на крака.

— Ваша Чест, самият факт, че лейтенант Даниелс служи в чикагската полиция цели двадесет години е достатъчно доказателство за нейната благонадеждност. Освен това, задължителна практика е, след като си стрелял по полицай да получиш специализирана помощ.

— Отхвърля се. — Ерик се усмихна. — Бих искал да изкажа благодарностите си на представляващия щатски прокурор за повдигането на въпроса относно изричната необходимост всеки полицейски служител, в качеството си на такъв, да бъде в стабилно душевно състояние. Лейтенант Даниелс, от колко време работите с Бари Фулър?

— От две години.

— И какви са ви впечатленията от него за този период?

— Не го познавах лично.

— В професионален план тогава?

— Доколкото знам, си вършеше работата. Никога не съм имала проблеми с него, докато… не се наложи да го прострелям.

Думите ми породиха лек смях сред наблюдателите в залата.

— Кажете ми, лейтенант, как един ветеран с двадесет години стаж в полицията и основна заслуга за залавянето на страховит сериен убиец, дори не се е усъмнил, че издирваният от него субект всъщност е негов колега?

— Полицай Фулър отлично познава полицейската практика и методи на действие, което му е помагало известно време да остане неразкрит.

— Вас притеснявате ли ви фактът, че не можете да хванете въпросния престъпник?

— Естествено, че ме притесняваше. Работата ми е да залавям убийци, а той беше на свобода и избиваше хора.

— А извън професионалния аспект това тревожеше ли ви? Искам да кажа, приемахте ли го лично?

— Не смесвам личните с професионалните си разбирания.

— Дори и в случая с Бари? Твърдите, че не сте го пренебрегвали на лична основа?

— Да, точно така. Пренебрежението беше единствено в професионален план.

Отново се чуха подхилквания в залата.

— Лейтенант, по-рано споменахте, че при визитата ви в затвора, Бари Фулър ви е заплашил.

— Да.

— По време на разговора ви, смятате ли, че сте била спокойна и сте се държала на професионално ниво?

— Да.

— Не сте имали някакво лично отношение?

— Не.

— Кажете ми, това вашият глас ли е?

Той извади един диктофон от джоба си и го пусна. Женският глас, който прозвуча, беше едновременно надменен и злобен.

„Откажи се Бари. Знам, че се преструваш. Помниш всичко до последната гнусна подробност. Бас държа, че всяка вечер, оставайки сам в тясната килия, се отдаваш на спомените си. С тумор или без, дано се опържиш на електрическия стол, боклук такъв“.

Ноел и Либи се втурнаха да възразяват, записаният ми глас обаче кънтеше въпреки техните викове, и въпреки надигналия се ропот сред съдебните заседатели и блъскането на съдия Тейлър по масата.

— Ваша Чест, възразявам! Няма никакви гаранции за достоверността на този запис, той не беше приложен на предварителното изслушване.

— Ваша Чест, от канцеларията на щатския прокурор знаеха за записа, но премълчаха този факт. Относно прилагането му, то може да стане и сега.

— Ами въпросът с достоверността, Ваша Чест — отвърна Либи, правейки гримаса.

Гарсия се усмихна.

— Госпожо Съдия, питам се дали е правдоподобна информацията, която получаваме от свидетеля. По-рано лейтенант Даниелс изтъкна, че не смесвала личните с професионалните си разбирания. Настоящият запис обаче е добър пример за реалното й отношение към нещата.

— Ваша Чест, тук се засягат личностните права на свидетеля. Лейтенант Даниелс не е знаела, че лентата ще бъде използвана като доказателство.

— Но е знаела за съществуването и. Ваша Чест. Всъщност записът е направен от самата нея.

— Истина ли е това, лейтенант? — обърна се съдия Тейлър към мен.

— Да.

— В такъв случай разрешавам използването на записа.

Гарсия взе диктофона.

— Страна „А“ идентифицира лейтенант Жаклин Даниелс, служител на полицията в Чикаго. Лейтенант Даниелс, това действително ли е вашият глас, записан, докато разпитвате обвиняемия Бари Фулър по време на посещението ви в затвора „Куук Каунти“, извършено на двадесети октомври тази година?

Бях готова да се хвърля от прозореца.

— Да, но пуснатият пасаж беше изваден от контекста. Има и още.

— Бих се радвал да изслушаме целия запис. Нека стане ясно, че страна „А“ служи за идентификация и лентата се превръща в доказателство. Продължаваме.

След кратко превъртане гласът ми отново прозвуча в залата.

Нещата станаха още по-лоши. Постоянният плач и отричане от страна на Фулър, на фона на растящия ми гняв и отправяните обвинения, тотално дискредитираха правдоподобността на дадените от мен показания.

Записът свърши на мястото, където Фулър ме питаше дали нося микрофон.

— Какво се случи, след като изключихте устройството, лейтенант?

— Тогава подсъдимият всъщност си призна, че помни всичко, и че ще ме убие щом излезе на свобода.

— Защо ли точно това очаквах да чуя? Дори предвид отявлената ви лична омраза, която изпитвате към моя клиент, нещастна жертва на коварен тумор, оказал влияние върху психиката му, смятам, че той ще опише по съвсем различен начин периода след края на записа. Нямам повече въпроси.

— Обвинението има ли да каже нещо? — попита съдия Тейлър.

Либи стана.

— Лейтенант Даниелс, каква е причината да се държите толкова враждебно към обвиняемия по време на разговора ви?

— Това е стандартна полицейска практика. Целях да го извадя от равновесие, за да проговори.

— И той наистина ли проговори след изключване на устройството?

— Да. Иначе защо ще ме кара да го изключвам.

— Наистина, защо подсъдимият ще желае записването да бъде прекратено, при положение че няма какво да крие. Явно е искал да каже неща, които не е трябвало да излизат на показ — обърна се Либи към съдебните заседатели. — Нямам повече въпроси.

— Свободна сте, лейтенант.

Добра работа. Ставайки от скамейката, забелязах изписано възмущение по доста от лицата на членовете на журито. Вече не бях герой.

Когато се върнах на мястото си, погледнах Фулър за първи път. Той се беше вторачил в мен и очите ни се срещнаха, по лицето му се четеше дълбока тъга. Въздъхна драматично, част от стратегията му за спечелване благоволението на съдебните заседатели. В интерес на истината се преструваше отлично.

Съдът излезе в обедна почивка, а аз търпеливо изчаках да стигна до тоалетната, където малко се поосвежих.

Либи влезе и застана до мивката. Около нас имаше много хора и аз попитах тихо.

— Как са успели да се доберат до лентата? Единственият екземпляр беше в теб.

— Да, и го пазя в сейфа на кабинета си. Не са го взели от мен — погледна ме тя укорително.

Бях твърде уморена, за да се ядосвам.

— Нека спрем за малко, напоследък доста ми се насъбра. Вътре направо ме разчекнаха. Повече от всички искам да видя Фулър в затвора.

— Аз само знам, че никой не е пипал лентата от момента, в който ми я даде, което пък ме навежда на мисълта, че може би е била копирана преди това.

Изведнъж ми просветна.

— Ами, ако не сме били единствените записали разговора, ако и Фулър е имал микрофон на себе си?

Очите на Либи станаха големи, колкото тези на Бети Бууп^[1].

— Ако наистина има и друга лента, то тогава може би на нея са записани признанията.

— Точно така. Въпросът обаче е кой е направил записа? Защитата? Служители на затвора? Но дори и да разберем отговора, как ще се доберем до пълната версия?

— Познавам един човек. Ще му занеса копие от лентата на Гарсия, за да я сравни с нашата. Смятам, че ще бъде в състояние да се произнесе дали са от различни източници. Това ще ми помогне да притисна Гарсия да разкрие по какъв начин се е сдобил с подобно доказателство.

Една жена се приближи с намерение да използва мивката и Либи млъкна. Двете излязохме от тоалетната.

— Ами миналото на Фулър? — попита Либи. — Не открихте ли нещо?

— Абсолютно нищо. Може би трябва отново да разпитаме Ръшло.

— Вече опитах четири пъти. Не поддава. Адвокатът му непрекъснато иска отсрочки.

— Защо?

— Ръшло не желае да напуска затвора. Страхува се, че Фулър ще излезе и ще го потърси. Затворът е единственото място, където се чувства сигурен. Той дори не е поискал определяне на гаранция.

— В какво е обвинен?

— В два случая на съучастничество. Вината му е доказана и ще лежи доста време. Въпреки това веднага съм готова да го сменя за Фулър. Проблемът обаче е, че не можем да открием никаква връзка. Дори не знаем как са се срещнали.

Разтърках очи и се прозях.

— Откога е собственик на погребалната агенция?

— От шест години. Работил там осем години преди да я закупи от първия собственик.

— А преди това?

— Стажувал е в Шампейн-Урбана.

Споменатата област се намираше малко по на юг, но все пак беше само на двеста мили от Карбъндейл, където Фулър е бил студент.

— Преди този период?

— Учил е в колежа по погребално дело Уоршъм, който се намира в Уилинг.

Уилинг дори беше по̀ на север.

— Ще продължа да търся. Все нещо може да изскочи.

— Много се надявам, Джак. Тя си основният ни свидетел, а заседателите вече те мразят. Добре, че няма примерно още двама, защото в такъв случай защитата наистина щеше да ни разсипе. Подготвят ни някакъв голям удар.

— Много ли е зле положението?

— Ако скоро не открием нещо, ще загубим делото — намръщи се Либи.