Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (46)

Глава 43

Мелъди Стефанополус. Вари отдавна не се беше сещал за нея, но я помнеше.

Първият път никога не се забравя.

Чудеше се как я бяха открили, сигурно Ръшло им беше казал. Вече нямаше значение. Станалото, станало.

Опита се да си почеше брадичката, но веригата не беше достатъчно дълга, белезниците му бяха свързани към прангите на глезените.

— Сърби ме брадата. Би ли ми помогнал?

Униформеният, ченге на име Стивън Робъртсън, с когото бяха работили в Двадесет и шест участък, седнал от дясната му страна, го почеса.

— Благодаря ти, човече — въздъхна Бари.

Полицейският автомобил се движеше стремглаво по шосе номер 67. Без светлини. Без сирени. Просто летеше. Фулър можеше да си представи колко бързаха да се отърват от него. Полицаите не обичаха някой от тях да прекрачва границата. Приемаха го твърде лично.

— Трябва да отида до тоалетна — каза Фулър на шофьора, щатски полицай на име Корлис. Същият носеше широкопола шапка на главата си и тъмни очила с огледални стъкла, макар навън отдавна да беше паднал мрак.

— Стискай се.

— Стига, нека спрем за малко. Цял ден съм бил в съда, оправдаха ме, за две минути бях свободен и после отново ми щракнаха белезниците. Беше доста скапан ден, а аз наистина трябва да пусна едно лайно.

— В Карбъндейл със сигурност имат тоалетни, ще отидеш там.

— Няма да издържа. След няколко мили има един крайпътен комплекс. Моля ви.

Корлис не отговори. Фулър се напъна и изпусна звучна пръдня.

— Господи, Бари — каза Робъртсън, веейки с ръка пред носа си. — Мирише отвратително.

— Затворническа храна, какво да направя — сви рамене Фулър с невинно изражение на лицето.

— Спри на комплекса — обърна се Робъртсън към Корлис.

— Никакво спиране.

— Или спри, или ще си разменим местата.

— Наистина трябва да отида — добави Фулър със сияйна усмивка. — Ще бъда бърз.

Корлис погледна партньора си, седящ на седалката до него, също полицай от щатската полиция. Името му беше Хърнс, който в отговор единствено сви рамене.

Корлис пусна сирената и отби.

Магистрала 57 беше разделена на два потока от широка тридесет ярда полоса. Именно в тази полоса се намираше въпросният комплекс, обслужващ пътуващите и в двете посоки.

Перфектно, помисли си Фулър.

— Някой има ли монети за автомат? От три месеца не съм ял нещо за душата.

Отговор не последва.

— Имаш ли долар? И той ще свърши работа — бутна Робъртсън.

Робъртсън извърна поглед и извади един долар от джоба си.

— Благодаря, човече.

Колата спря и вратата на Фулър се отвори. Той излезе и опита да се опъне, но оковите му попречиха.

Хърнс освободи краката му, при което Фулър протегна ръце напред, но полицаят поклати глава.

— Как ще се избърша с оковани ръце?

— Знаеш процедурата. Ръцете ти, дори би трябвало да са закопчани отзад. Така щеше да е още по-трудно.

— Може би Робъртсън ще ти помогне — каза Хърнс и двамата се закискаха. Фулър също се засмя, като в същото време се огледа бързо наоколо. Бяха паркирали далеч от останалите превозни средства — четири коли и два влекача. От другата страна, тази, която беше предназначена за пътуващите на север, стояха още три коли и един камион.

По негови сметки в района имаше между десет и двадесет човека, всички спрели да пийнат по кафе.

Корлис остана в колата, а другите двама съпроводиха Бари до сградата, която беше типичен представител на този род здания в Илинойс — кафява постройка в прериен дух с големи огледални прозорци, отвсякъде заобиколена с ели. Освен това покривът й беше доста голям, което донякъде й придаваше вид на гъба.

Във фоайето имаше огромна светеща карта на щата, стойка с брошури, рекламиращи различни туристически атракции и задължителните вендинг автомати. Фулър се спря пред машината за газирани напитки, пусна монетата от един долар и натисна бутона за Ориндж Кръш.

Получил каквото иска, Робъртсън и Хърнс го заведоха в тоалетната. На влизане забеляза две малки момчета на писоарите, чернокож, който си миеше ръцете и плешив мъж, застанал пред мръсното огледало с гребен в ръка. Миришеше на урина и боров дезинфектант, а плочките по пода бяха покрити с вода заради влизащите отвън хора с мокри обувки.

Влезе в най-близката кабинка и затвори вратата, заключвайки след себе си. Седна на тоалетната чиния, както беше с панталоните, и събу кожената мокасина заедно с чорапа си, след което отново обу обувката, но вече на бос крак. Пъхна кутийката, взета от автомата в чорапа, избута я надолу към пръстите и го хвана здраво за горния край, поемайки дълбоко дъх.

Времето течеше бавно. Погледът му се изостри. Сетивата му улавяха безброй сигнали — някой пусна водата. Хърнс и Робъртсън говореха за футбол, двете момчета се смееха, голите му пръсти шаваха в обувката, стискаше чорапа в ръка, слепоочията му пулсираха…

Пулсиране, което скоро щеше да спре.

Отвори вратата, съзря Хърнс и с всичка сила запрати кутията към дясното му слепоочие. Последвалият удар доведе до експлозия, вследствие на която навсякъде се разхвърчаха кръв и портокалова сода, а ченгето моментално рухна на пода.

Робъртсън посегна за пистолета си, но Фулър го фрасна с две ръце през устата. Жертвата политна към мивката, удари се в нея и падна на земята.

Наведе се над Хърнс и извади четиридесет и петкалибровия „Колт“, седемдесета серия от кобура му. Оръжието побираше седем патрона в пълнителя плюс един в цевта.

Първият от тях отиде в тила на Хърнс. Двете деца изкрещяха, а Фулър на свой ред просто им намигна. Мъжът с гребена се втурна към вратата, но получи един в гърба. Чернокожият стоеше в ъгъла с ръце на главата.

— Аз съм пекан, човече. Пекан съм.

— Вече не. — Застреля го с два куршума в лицето.

Робъртсън лежеше на земята и стенеше, опитвайки се да разкопчее кобура си по изключително смешен начин.

— Благодаря за долара — каза Фулър. — Мисля, че няма да се наложи да ти го връщам.

Довърши го с изстрел в главата, най-брутално от всички, оплисквайки всичко наоколо с кръв. Взе портфейла и значката му, както и оръжието — деветмилиметров „Зиг Зауер“, след което се върна при Хърнс за ключа от белезниците. Откри го в джоба на ризата му и свали оковите си. Отново прибра портфейла и значката, така щеше да се затрудни идентифицирането на телата и изясняването на случая.

Отляво се чу плач. Фулър светкавично извърна глава, насочвайки пистолета към мястото.

Двете деца стояха сгушени едно в друго, обхванати от ужас.

— Не се забърквайте в неприятности, чувате ля? — каза той с усмивка.

Те кимнаха толкова енергично, че чак му стана смешно. Болката отдавна беше изчезнала, чувстваше се изключително свеж, сякаш ставаше от дълъг сън.

Излезе във фоайето. Двама души, мъж и жена, втренчиха погледи в него. Както обикновено, хората не искаха да повярват, че подобно нещо може да се случи на тях. Вероятно си бяха казали „Това едва ли са изстрели“.

Грешаха.

Пусна три куршума. Единият попадна в гърдите на мъжа, вторият уцели врата на жената, а третият профуча покрай тях, пробивайки затъмнения прозорец, който се напука целия.

Хвърли „Колт“-а и извади „Зиг Зауер“-а. Беше Р229, пригоден за деветмилиметрови патрони. Побираше тринадесет куршума, плюс един в цевта. Свали предпазителя и влезе в женската тоалетна. Нямаше никой, само едната кабинка беше заета. Възрастна жена отвори вратата.

— Нещо сте се объркал — каза тя.

— Не аз, а вие — ухили се Фулър.

„Зиг Зауер“-ите по принцип имаха по-малък откат от „Колт“, поради което пораженията не бяха толкова тежки и кървави.

Отиде до вратата, отваряйки я съвсем малко, колкото да погледне.

Корлис влетя във фоайето, сграбчил с две ръце пистолета си, четиридесет и пети калибър.

За нещастие обаче гледаше към мъжката тоалетна, а не зад себе си.

Получи четири куршума в гърба. Пльосна се по лице на пода с разперени ръце и крака, като с дясната продължи да стиска оръжието. Фулър светкавично се спусна към него, стъпвайки върху китката му. Корлис пусна пистолета, който нападателят му веднага затъкна отпред в панталона си.

— Благодаря, че спря приятел. Оценявам го — каза убиецът на фона на стенанията на жертвата си, коленичил до нея.

От толкова близко разстояние „Зиг Зауер“-ът направо пръсна главата на ченгето.

Внимавайки да не се изцапа, Бари взе портфейла и значката му и излезе през вратата, която водеше към онази част от паркинга, отредена да обслужва колите, движещи се на север. Камионът все още беше там, спрян встрани. Отиде до него и се качи на стъпенката, надничайки в кабината. Шофьорът, мъж на около четиридесет и пет години, с кестенява коса, оформена в стил мулет^[1], хъркаше сладко на кормилото.

Отдавна не беше виждал такава прическа, помисли си Фулър.

Извади значката на Робъртсън и почука по стъклото. Човекът се събуди, стреснат.

— Какво има, полицай?

— Моля, излезте от камиона.

— Но, какво става?

— Трябва да слезете от камиона.

Мъжът се подчини.

— Какъв е проблемът? — попита той с недоволство, вече напълно разсънен.

— Няма проблем. Просто не исках да цапам новия си камион с кръвта ви.

Последваха два изстрела в гърдите, след което Фулър взе ключовете и портфейла и скочи на шофьорското място, запалвайки двигателя.

По негови преценки имаше около двадесет минути преднина, напълно достатъчни, за да излезе на магистрала 80, откъдето после щеше да свие обратно по заобиколни пътища.

Нагласи радиото на полицейската честота. Водеха се стандартните разговори, все още нямаше нищо, свързано с малката му игричка.

Извади „Колт“-а от панталоните си и го остави на седалката до него. „Зиг Зауер“-ът стоеше на таблото.

Излезе на магистралата.

Оставаха две мили до главен път 80, когато гръмна новината.

— Тук е кола 6620. Заподозреният е чернокож на около тридесет и пет години, висок един и осемдесет. Управлява кафяв седан. За последно е видян да се отправя на юг по шосе 57. Край — обади се Фулър по микрофона.

— Кола 6620, какво е местоположението ви?

Усмихна се на въпроса, но не отговори нищо. Така щеше да спечели още няколко минути. Излезе на магистрала 80, няколко полицейски коли профучаха покрай него с включени сирени. Върху голяма зелена табела се четеше надписът: ЧИКАГО 40 МИЛИ.

— Готова или не, Джак. Аз идвам.