Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (18)

Глава 15

Офисът на „Погребална агенция Ръшло“ гледаше към оживеното „Гранд авеню“, беше доста малък, с фасада, широка само десет ярда. Отдясно и отляво, долепени до него, се различаваха съответно зъболекарски кабинет и магазин за употребявани стоки, като и трите сгради бяха изградени от еднакви жълтеникави тухли. От двете страни на богато украсената входна врата, в големи бетонени саксии, стояха два храста, прецизно оформени във формата на спирала.

С Хърб влязохме вътре, интериорът беше типичен за едно погребално бюро, изпълнен с вкус и с нотки на разкош. Подът беше постлан с дебели килими, от тавана висяха красиви полилеи, а във въздуха се косеше аромат на люляк.

— Хърб, добре ли си? — попитах аз, тъй като от известно време го гледах, че върви странно.

— Разтегнал съм някакъв мускул на гърба си.

— На тренировка ли?

— Не, правейки секс. Трябва да сложат предупредителни надписи по опаковките на виаграта.

Минахме покрай две зали и открихме офиса в крал на коридора. Вътре обаче нямаше някой.

— С какво мога да ви помогна? — каза мъж, който излезе от странична врата в съседство с тази на офиса. Изглеждаше пълен на вид, с грижливо оформена брада, която само подчертаваше появилата се гуша. Носеше черни панталони, синя риза с дълги ръкави и дълга шарена вратовръзка, спускаща се по протежение на шкембето му.

— Дерик Ръшло? — попита Бенедикт.

Човекът кимна, стискайки ръката на Хърб.

— Аз съм детектив Бенедикт от Чикагската полиция.

Ръшло имаше яркосини, доста раздалечени едно от друго очи. Лявото беше засегнато от амблиопия и сякаш с него гледаше мен, а с другото Хърб. Споменаването на думата полиция го накара да се ококори.

— Аз съм лейтенант Даниелс.

Ръшло се поколеба отначало, после подаде ръка, но бързо я пусна, като видя, че нямах намерение да се здрависвам.

— Знаете ли защо сме тук, Дерик? — попитах направо аз.

— Нямам представа, лейтенант — отвърна той с тънък, тих глас.

— Бихме искали да огледаме наоколо, ако нямате нищо против.

Той премигна бързо няколко пъти.

— Разбира се, няма проблем. Само че в момента балсамирам едно тяло, дали ще ви е удобно да дойдете в…

— По-добре веднага — прекъсна го Бенедикт, показвайки заповедта за обиск.

Ръшло кимна, а провисналата му гуша се разтресе.

— Оттук ли се влиза в стаята за балсамирано? — попитах аз, посочвайки вратата, през която се беше появил.

— Ъъъ, да. Елате.

Последвахме го в работните помещения, които бяха доста слабо осветени, а подът вместо с бежов килим, беше покрит с бели плочки. Вървяхме по някакъв коридор, докато стигнахме до широко помещение, снабдено с две гаражни врати. От едната страна бяха паркирани ван и катафалка, а близо до отсрещната стена стоеше носилка.

— Това е… задната част. Можете да огледате навсякъде.

— Бихме искали да видим стаята за балсамиране.

При тези думи физиономията му се отпусна, но все пак ни заведе до една врата.

Едва прекрачила прага и ме побиха тръпки. Вътре миришеше като в морга, но самата миризма беше по-прясна. Подът и стените бяха оплескани с кафява течност. В единия ъгъл стояха няколко кофи, в които се виждаха някакви изсъхнали остатъци. Балсамиращата машина приличаше на сокоизстисквачка, досущ като онази, която си купих снощи, но доста по голяма. Поставена беше на маса, зад която имаше рафтове с наредени бутилки, пълни с червен разтвор в най-различни нюанси.

В средата на стаята стоеше голяма маса, изработена от неръждаема стомана. В четирите й краища имаше сифони, които се оттичаха към помиен канал на пода, а отгоре лежеше тяло, покрито с чаршаф.

— Махнете това.

Ръшло се поколеба за миг, но после отметна покривалото и го остави да падне на земята.

Пред нас се разкриха останките на млада бяла жена, изкормена от пубиса до гръдната стена. Вътрешните й органи бяха извадени, само ребрата си седяха на мястото. Фигурата й в известна степен приличаше на тази на Айлийн Хътън, но нямаше как да бъда сигурна, тъй като главата липсваше.

— Кое е това момиче?

— Казва се Фелиция Уаймън. Вчера я докарах.

— Правена ли й е аутопсия? — попитах аз, стараейки се да разбера защо ги нямаше органите й.

— Да, но не тук. Тя е от Уисконсин. Блъснала я кола, шофьорът избягал. Познавам семейството, те ме помолиха да се погрижа за тялото. Ето документите.

Хърб погледна смъртния акт, докато аз се съсредоточих върху трупа. Кожата на врата беше гладка, сякаш главата е била прецизно отделена от тялото. Вероятността кола да причини подобно нещо беше твърде малка. Още по-странно изглеждаха белезите по ръцете. Пръстите бяха отрязани, а на местата им стърчаха просто едни чуканчета от плът. В областта на раменете й се наблюдаваха следи от охлузвания с овална форма, на места дори липсваше плът. Явно ставаше въпрос за белези от ухапване. Краката й бяха разтворени, коленете свити, сякаш щеше да ражда. Забелязах леко нараняване на вагината, но в този момент започна да ми се гади и отвърнах поглед от тялото.

— Къде е главата? — попитах аз.

— Главата ли? Ами, беше смазана от удара.

— Не трябва ли да е някъде тук?

— Кремирах я заедно с някои важни органи по-рано днес. Семейството й пожела да бъде кремирана.

— Тогава защо не кремирахте и тялото?

Ръшло се почеса по врата.

— Щях да го сторя по-късно днес — отвърна той, гледайки с едното око мен, а с другото Хърб. — Крематориумът нещо не е в ред и при по-малки натоварвания, работи по-добре.

— Къде е докладът от извършената аутопсия? — попита Хърб.

— Докладът ли? Нямам представа. Тук някъде трябва да е. Ще се изненадате само колко често се губят документи — ухили се маниакално той.

— Дерик, имате ли мобилен телефон?

— Разбира се. Кой няма?

— Да не би да ползвате предплатена услуга, за която не е необходимо да се сключва договор с оператора?

Той отвори уста и тъкмо щеше да отговори с „да“, когато се спря.

— Мисля, че имам нужда от адвокат.

— Вие не сте арестуван, защо ви е адвокат?

— Няма да кажа нищо повече в отсъствие на адвоката ми — Заплаши той и скръсти ръце.

Погледнах трупа почти сигурна, че това беше Айлийн Хътън. Сетих се, че когато претърсвахме апартамента й, бях видяла четка за коса. Трябваше ми само един кичур от косата й заедно с корените, за да се сдобия с ДНК анализ. За разлика от киното и телевизията дори при спешни случаи истинският анализ на ДНК отнемаше няколко седмици.

Междувременно Ръшло не можеше да бъде арестуван, тъй като срещу него нямаше никакви доказателства. Спешно се нуждаехме от улики, трябваше да открием картата с номера, обслужван от „ТракФоун“ и то бързо.

— Ще се обадя на адвоката си — каза Дерик и излезе от стаята.

Направих знак с глава на Хърб и той го последва. Не биваше да позволяваме на Ръшло да предупреди съучастника си, който и да беше той.

Сложих латексови ръкавици и започнах да претърсвам шкафчетата, разположени на задната стена. Открих различни свързани една с друга тръбички, троакари, скалпели, кутия с някакви неща, за които пишеше, че служели за държане очите на мъртвеца затворени, кани от по един галон, пълни с различни течности, както и няколко престилки. В килера имаше кофа с ужасно воняща стирка, мръсни парцали и туби с белина. Като видях белината, се сетих за отрязаните ръце на Дави. Превъзмогнах отвращението си, отидох до трупа и помирисах студената ръка.

Миришеше на белина. И тя беше измита, също като Дави.

На плота се виждаха няколко изцапани книги, посветени на балсамирането и табла, върху която бяха наредени различни остри инструменти. В едно от чекмеджетата беше натъпкал доста обемист пакет памук, а в друго имаше големи, чисто нови, неразопаковани, извити игли. В дъното на последното чекмедже открих малка метална кутийка с телена дръжка. Всъщност това беше касичка, която се отключваше посредством комбинация от цифри, разположени в предната част. Извадих я и внимателно я разклатих. Вътре имаше нещо. Във всеки случай обаче това не бяха пари.

Взех един чист скалпел и в продължение на минута се опитвах да разтворя касичката в горния й край, но не успях. Излязох от стаята за балсамиране заедно с откритието си, съзирайки Ръшло и Хърб в офиса. Ръшло седеше зад бюрото си и изглеждаше доста нервен, докато Хърб се беше заел да проверява съдържанието на лавиците.

— Дерик, какво има тук вътре — попитах аз, подхвърляйки кутията на бюрото му. Тя тупна пред него и го стресна.

— Лични неща.

— Имаме заповед за обиск, даваща ни право да претърсваме навсякъде, където пожелаем. Отворете я.

— Не искам.

— Той говори ли с адвоката си? — попитах аз.

Бенедикт кимна утвърдително.

— Мистър Ръшло, като не ни съдействате, може само да влошите положението си. Отворете кутията.

Той скръсти ръце и наведе глава. Заприлича на сърдито дете.

— В колата имам лост. Искаш ли да го донеса?

— Да, Хърб. Благодаря.

Бенедикт излезе клатушкайки се, а аз седнах на стола срещу Ръшло, приближих се към него и казах:

— Дерик, нека ти кажа какво мисля. Мисля, че си фалшифицирал смъртния акт и че жената в стаята за балсамиране всъщност е Айлийн Хътън. Мисля също така, че ще мога и да го докажа. Наистина пръстите и главата са отрязани, но ние разполагаме с достатъчно ДНК, за да извършим сравнителен анализ.

Ръшло започна да се клати напред-назад, тананикайки си нещо.

— Ще ви обвинят в предумишлено убийство. Само един поглед от страна на съдебните заседатели върху снимките на това бедно момиче ще бъде достатъчен, за да ви осъдят на смърт.

Тананикането продължи.

— Знаем за номера на „ТракФоун“. Знаем и че имате съучастник. Единственият ви шанс да се отървете по-леко, е да ни кажете името му.

— Няма да кажа нищо, докато не дойде адвокатът ми.

— Смятате, че адвокатът ви ще ви помогне да се измъкнете от тази каша? Вътре имате жертва на убийство. Кажете ми името.

Настана тишина.

— Може ли? — каза Хърб, който се беше върнал с лоста.

Подадох му кутията. Той вкара тънкия край на инструмента в пролуката и отвори капака с пукот.

За момент не знаех какво виждам. Отначало помислих, че са сушени сливи, но не бяха. Бяха уши, на които стояха моите сребърни обеци във формата на халки.