Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (5)

Глава 2

В случая приех моргата за сцена на извършено престъпление, обадих се на специалния отряд за снемане на улики, отцепих района и взех списък на служителите, с намерение да ги разпитам.

Никой не беше видял нищо.

Екипът, извършващ огледа, се състоеше от полицай Дан Роджърс — висок, рус, с козя брадичка, специалист по вземане на проби и полицай Скот Хайек — нисък, стегнат, със сини очи и очила, специалист по фотография. И двамата бяха млади, но си разбираха от работата.

Роджърс изследва ръцете с помощта на светлина с висок интензитет в различните области на спектъра, които под нейно влияние изглеждаха изключително бледи.

— Нищо — отбеляза той накрая и се почеса по брадата.

Странно. При използването на този метод дори и най-малките частици чужда материя светеха като въглен. Капчици, косми, мръсотия, кости, кръв, сперма, синини, белези от ухапвания — всички флуоресцираха.

Дан се надвеси над една от китките.

— Били са почистени. Мирише на белина.

— Сигурен ли си? Тук навсякъде мирише на белина. — За да провери твърдението му, Роджърс докосна ръката с върха на езика си. — Вкусът също е на белина. Вероятно е била разредена с вода, иначе щяха да се появят петна по кожата.

— Вземи проба за анализ и си измий зъбите.

Роджърс бръкна в джоба си, търсейки дъвки с аромат на канела. Лапна три дражета и приближи меката синя светлина към пръстите на дясната ръка.

— Има лека вдлъбнатина на показалеца, вероятно е носила пръстен.

При тези думи Хайек набързо ме заобиколи и щракна няколко близки кадъра.

— Пропуснах вкусовия тест — каза той и закачливо сръга Роджърс.

— Ще го направиш ли, само трябва да лапнеш пръстите?

Роджърс му показа среден пръст, а Хайек от своя страна го снима.

— Като почистите ноктите, искам да взема един екземпляр.

— Готови сме, госпожо лейтенант.

Роджърс свали един от розовите, изкуствени нокти, сложи го в пликче и ми го подаде. След това с помощта на скалпел взе проби от кожата на двете ръце и ги постави в епруветки.

— Нищо ли няма по белезниците?

— Идеално чисти са. За по-сигурно мога да ги подложа на газов анализ.

— Направи го. Ще ти трябва и това.

Свалих ключовете си от халката, където бяха стояли през последната една година. Роджърс махна белезниците и ги постави в плик, след което отново направи светлинен тест.

— Няма следи от протриване около китките.

Хайек се приближи с фотоапарата и направи още няколко кадъра.

— Благодаря момчета — казах аз. — Ще мога ли утре да получа снимките, заедно с отпечатъците?

— Работя по въпроса.

Роджърс бръкна в чантата си и извади мастило за снемане на отпечатъци, заедно с два комплекта дактилоскопични карти. Оставих го да си върши работата и отидох да потърся Хърб.

Открих го във фоайето, където говореше с един от служителите. В ръката си държеше наполовина пълен пакет с чипс. Другата половина беше в устата му.

Сигурно бе забелязал учудването ми, защото ме посрещна с думите:

— Не съдържа мазнини.

— Хърб, това все пак е морга.

— Фитнес инструкторът ми каза да хапвам по малко няколко пъти на ден, за да поддържам нивото на метаболизма си високо.

— Вземи си, печени са и с една трета по-малко натрий — каза той, подавайки ми пакета.

Възпитано отказах и попитах:

— Откри ли нещо?

— Работи се двадесет и четири часа непрекъснато, три смени по осем часа. Разпитах и четиримата служители, но никой не е видял нищо. Взех също и пълен списък на персонала.

— Няма да ви свърши работа — обади се слабият чернокож, който стоеше до Хърб, подавайки ръка.

— И кое ви кара да мислите така господин…? — отвърнах аз, докато се здрависвахме.

— Грейвс. Карл Грейвс. Всички тела идват тук в торби. Ченгетата и служителите в спешните центрове ги опаковат, преди да се отърват от тях. Изключително лесно би могло да се сложи още нещо в торбата, да се вкара вътре и после да се извади. Никой няма да забележи.

— Колко тела пристигат на ден?

— Зависи. Понякога пет, шест. Понякога няколко дузини.

— Кой има достъп до моргата?

— Лекари, полицаи, погребални агенти. Има дни, в които влизат по петдесет човека.

— А от колко души се състои персоналът?

— Около двадесет, заедно с медицинските лица.

Не останах доволна от казаното. Ако ръцете бяха престояли няколко дни преди да бъдат открити, то кръгът на заподозрените се свеждаше до няколкостотин души.

— Благодаря ви господин Грейвс — отвърнах аз и му подадох визитката си. — Моля, обадете ни се, ако разберете нещо.

Грейвс кимна с глава и си тръгна.

— Нещо ново по случая? — попита Хърб, с устни целите покрити с малки късчета мазни картофи.

— Нищо, освен факта, че белезниците са мои.

— Да ти прочета ли правата?

— Още не. Първо трябва да ме накараш да си призная.

— Пипнах те. И така… трудно ли беше да се отървеш от останалата част от тялото?

— О, да. Никога няма да мога да изчистя петната от килима си.

В това време телефонът ми звънна, отървавайки ме от по-нататъшни разпити.

— Даниелс.

— Госпожа Даниелс? Обажда се доктор Евън Кингсбъри от болница „Сейнт Мери“ в Маями. Мери Стренг току-що бе приета в спешно отделение. Вашето име е посочено в застраховката й като лице за контакт.

Стомахът ми се сви.

— Тя ми е майка. Какво се е случило?

— Вече е стабилизирана. Знам, че сте в Чикаго, но ще можете ли да дойдете тук? Майка ви се нуждае от вас.