Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (21)

Глава 18

Бари Фулър караше джипа си по „Ървинг Парк Роуд“. Имаше свободен ден и носеше цивилни дрехи.

Главата му щеше да се пръсне.

Утрото беше започнало зле за него. Жена му, онази кучка Холи, се беше размрънкала нещо за пердетата в дневната. На няколко пъти й каза да купи нови, щом като не харесваше тези, но с това не успя да затвори проклетата й уста, която продължи да дрънка, докато накрая не го принуди да излезе. В противен случай щеше да я изкорми.

Трябваше бързо да намери някой друг за тази цел. Обикновено се отбиваше в участъка и си търсеше проститутки чрез системата. В момента обаче главоболието му направо го заслепяваше и имаше нужда от незабавно облекчение.

За щастие по улиците изборът беше доста голям.

Съзря една жена, която тичаше, и се залепи за нея. Беше руса, с хубав задник, но се смеси с тълпата и той я изгуби.

Видя друга, облечена в делови костюм и с високи токчета. Изравни се с нея, чудейки се как да я докопа, тя обаче влезе в едно кафене.

Фулър започна да се върти в седалката целият облян в пот, въпреки че климатикът работеше на максимална мощност. Сви в една тясна уличка. Търсеше, проучваше и накрая намери.

Тъкмо излизаше от задния вход на жилищна сграда. Изглеждаше на двадесет и няколко години, беше облечена в широка тениска и долнище на бански, на рамото й висеше хавлия, а на краката си носеше чехли. Вероятно отиваше на плаж. „Оук стрийт Бийч“ се намираше съвсем близо.

Настъпи газта и я удари отзад. Тя отскочи от бронята и се свлече по лице на паважа. Фулър спря и изскочи навън.

— Господи! Добре ли сте? — попита престорено за всеки случай, ако все пак някой гледаше. Наоколо обаче нямаше никой.

Жената плачеше, обляна в кръв. Ръцете и лицето й бяха раздрани.

— Трябва да отидем в болница — каза Фулър и я завлече към джипа, като се правеше, че уж й помага. После се качи и потегли, вливайки се в трафика.

— Какво се случи? — простена жената.

В отговор той я удари няколко пътя и тя се отпусна върху седалката.

Зави наляво по „Кларк стрийт“ и влезе в гробището „Грейсланд“. Едно от най-старите и най-големи гробища в Чикаго, разположено на площ, колкото цял квартал. Заради непоносимата жега посетители почти нямаше.

— Извадихме късмет — зарадва се Фулър. — Няма никой.

Гробището беше просторно, добре поддържано и пълно със зеленина. Виещите се пътеки, засенчвани от храсти и вековни дъбови дървета, му придаваха образ на горски резерват.

Закътани места съвсем не липсваха.

Навлезе в един парцел и спря близо до голям каменен монумент, поставен върху гроба на милионера Маршал Фийлд. Измъкна жената от джипа и я издърпа зад гробницата. Яростта се надигаше в него, главата го цепеше ужасно, а челюстите му се притискаха със страшна сила.

Фулър се нахвърли върху нея, без оръжие, без да се огледа дали някой не го наблюдаваше, дори без да си сложи ръкавиците, които носеше в джоба на дънките си, точно за такива цели. Удряше, риташе, стискаше, мачкаше, сумтеше, потеше се. От очите му хвърчаха искри, които заличаваха болката и прочистваха съзнанието.

След като излезе от състоянието на дисоциативна фуга^[1] Фулър с изненада установи, че беше откъснал ръката на момичето.

Впечатляващо. За това се изискваше голяма сила.

Премигна няколко пъти и се огледа. Нямаше никой. Единственият свидетел беше зелената, изящно загърната с мантия статуя, стояща върху паметника на Фийлд.

Из горещия горски въздух се носеше мирис на метал.

Дрехите му и тревата наоколо бяха оплескани с кръв и лимфа. Зачуди се дали беше възможно да е още жива. Понечи да й провери пулса, но се спря, когато видя, че главата й беше обърната на обратно. Отиде до колата и отвори багажника. Извади голямо парче найлон, монтажно тиксо, туба, пълна с един галон синя течност за чистачки и тренировъчния си сак. Изразходва цялото количество от препарата, за да се измие, като вместо гъба използва чорапите си, които накрая уви в найлона заедно с трупа, откъснатата ръка и мръсните дрехи.

Тренировъчният му екип стоеше в сака, извади го и макар че вонеше на пот, го облече. После натовари тялото в джипа, седна зад волана и потегли.

Болката беше изчезнала.

Когато стигна улица „Халстед“, се обади на Ръшло, но той не вдигна.

Разтревожи се. Дерик винаги вдигаше, такава им беше уговорката. Обърна и се отправи към погребалната агенция на „Гранд авеню“.

Последва повторно набиране. Отново никакъв отговор.

Започна да гризе нокътя на палеца си, усещайки киселото парене на течността за чистачки. Дали беше възможно толкова бързо да са хванали Ръшло? И какво, ако го бяха сторили?

Дерик нямаше да пропее, твърде много се страхуваше от него.

Това обаче можеше и да остане без значение. В случай че бяха арестували Ръшло, преди да се е отървал от тялото, имаше голяма вероятност да са останали някакви следи като косми или слюнка, например.

Или дори обеците на Джак.

Беше му казал да заличи отпечатъците. Дали го беше сторил?

Притеснението постепенно го обземаше.

Поредно позвъняване. И този път никой не вдигна.

Зави надясно по „Гранд авеню“. Навсякъде гъмжеше от ченгета.

Веднага обърна обратно и настъпи рязко газта, гумите изсвириха, а натовареното отзад тяло се удари на няколко пъти в стените на багажника.

Всичко свърши. Време беше да напусне страната.

Банката му се намираше само на десетина минути път с кола. Паркира близо до бордюра и изтича във фоайето.

— Господине, не можете да влезете без обувки — спря го охраната.

Фулър наведе очи и видя, че беше бос. По ноктите на краката му личаха следи от кръв. Въпреки това бързо се окопити, извади значката си от джоба и размахвайки я, изкрещя:

— Полицейска акция. Разкарай наемния си задник от пътя ми или ще те пребия.

Гардът го погледна сурово, но в крайна сметка се отдръпна. Възползвайки се от факта, че беше полицай, пререди опашката и застана на гишето.

— Искам веднага да отворя сейфа си — заповяда той.

Служителят веднага се отзова и двамата слязоха в трезора. Поставиха ключовете на местата им и завъртяха едновременно.

— Ще ми трябва чанта — каза Фулър.

След няколко минути получи хартиена торба. Оставен сам в помещението, той изпразни съдържанието на касетата — деветмилиметров пистолет „Берета“ с три резервни пълнителя, шест хиляди долара в брой, взимани под формата на рекет по времето, когато беше патрулен полицай и фалшив паспорт на името на Бари Айслър. Прехвърли всичко в торбата. На излизане от банката видя, че му съставяха акт за неправилно паркиране.

— Съжалявам сестричке, но аз съм служебно.

Тя изгледа скептично босите му крака, а той само й показа значката, качи се в колата и отпраши.

Законите за екстрадиция в Мексико бяха доста тромави и неефективни, така че отиваше там. Обади се по телефона и си резервира билет за следващия полет до Канкун, който беше след три часа.

Време, напълно достатъчно да си опакова багажа и да свърши някои важни дела.

Фулър се стараеше с всички сили да не бъде заловен, тъй като много добре знаеше какво се случва с ченгетата в затвора. Домът му със сигурност щеше да е обграден, в случай че вече го бяха разкрили. Но не можеше да напусне страната, преди да е убил онази кучка, за която беше женен. Просто нямаше как да стане.

Позвъни у дома, повтаряйки си наум фразите, които искаше да каже.

— Ало?

— Здравей, Холи. Аз съм.

— Какво искаш? — попита тя с твърд, без нотки на страх, нервност или колебание глас.

— Мила, всичко наред ли е? Звучиш странно.

— Не, не е наред. Тези проклети пердета ме подлудяват. Как сме могли да живеем толкова дълго време с тях, Бари? Та те са отвратителни.

Дотук положението изглеждаше нормално.

— Скъпа, чакам едни хора от службата да се отбият по-късно. Да не би случайно вече да са дошли?

— Не.

— Може би чакат отвън в колите?

— Защо пък ще го правят?

— Моля те, провери. Важно е.

— Секунда само — отвърна тя и изтича с бързи стъпки. — В момента гледам навън, но отпред няма никой.

Фулър се замисли. Може би все още не знаеха за него. Може би щеше да успее да се прибере, да убие кучката и да си събере багажа. Идеята обаче не му се стори добра, беше твърде опасна.

— Скъпа, помниш ли откъде си купихме спалнята?

— Да, разбира се. Защо?

— Чакай ме там след час.

— За какво?

— Ще си потърсим нови пердета — отвърна Фулър с усмивка.

— Наистина ли?

— Да. А, и донеси ми, моля те, чисти дрехи и обувки.

— Защо? Какво е станало?

— Дълга история. Един обезумял клошар повърна отгоре ми и сега съм облечен в тренировъчния си екип, който вони на пот. Вземи ми някаква тениска, къси гащи и „найковете“ ми. Ще те чакам вътре в магазина.

— Добре, Бари. Ще се видим след час.

Фулър остави телефона и зави надясно, отправяйки се към улица „Стейт“. Щеше да я убие в „Маршал Фийлдс“. Тя беше маниачка на тема дрехи и въобще нямаше да е трудно да я накара да пробва нещо. Мислеше да й счупи врата в пробната. Емоцията нямаше да е същата, както ако използваше любимия си нож за обезкостяване, но все пак се надяваше изживяването да бъде достатъчно приятно.

Ръчните манипулации винаги носеха удоволствие.