Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (6)

Глава 3

Нямах представа колко уязвима е станала мама, докато не я видях прикована към болничното легло, поставена на системи, безмилостно забити в бледата й, тънка ръка. Беше отслабнала до невероятните четиридесет и пет килограма, очите й някога живи и искрящи, сега бяха хлътнали и мрачни.

Това не беше жената, която ме отгледа. Строг, но любящ патрулен полицай. Тази, която ми беше и баща и майка, докато растях, която ме научи да чета и да стрелям и която притежаваше такава вътрешна сила, че да успее да ме накара да я последвам.

— Жаклин, докторите проиграват. Ще се оправя — изрече тя с бледа усмивка и глас, който не приличаше на нейния.

— Мамо, бедрената ти става е счупена, едва не си умряла.

— Далеч си от истината.

Държах ръката й, усещайки крехките кости през кожата. Повече не можех да се преструвам на спокойна.

— Ако господин Грифин не беше накарал полицаите да разбият вратата, още щеше да лежиш на пода в банята.

— Глупости. Скоро щях да се измъкна оттам.

— Мамо… стояла си там четири дни! — ужасът от случилото се заседна в гърлото ми. Вчера й бях звъняла. Обикновено се чувахме два пъти седмично, и когато не ми вдигна, си помислих, че е излязла с господин Грифин или с някой от другите възрастни мъже, с които се виждаше от време на време.

— Във ваната имаше достатъчно вода, можех да издържа още цяла седмица, даже две.

— О, мамо… — сълзи текнаха от очите ми. Но тя ме потупа по ръката и каза:

— Жаклин, не се разстройвай. Случват се такива работи, когато хората остареят.

— Трябваше да съм там.

— Не говори глупости, та ти живееш на хиляди мили разстояние. Аз съм си виновна, че се подхлъзнах под душа.

— Вчера ти звънях. Когато не вдигна, трябваше да… — спрях по средата на обяснението, когато тя нежно ме накара да замълча.

— Захарче, сама знаеш, че особено в нашата професия няма възможност да се мисли много. Пък и това не ми се случва за пръв път.

Дори и да бе искала, не можеше да ме нарани повече.

— За кой път се случва?

— Жаклин.

— За кой път?

— Трети или четвърти.

— Не ми трябваше да го чувам. Не си се наранявала, нали?

— Е, може и да съм си обелвала леко лакътя.

— И въобще не си ми казала? — борех се да не извикам.

— Ти не си отговорна за мен.

— Напротив. Разбира се, че съм.

Тя въздъхна, а лицето й беше толкова тъжно.

— Жаклин, след като баща ти почина, ти бе единственото семейство, което имах и единственото, от което някога съм се нуждаела. Никога, абсолютно никога, не бих допуснала да ти бъда в тежест.

Известно време подсмърчах, но накрая се овладях и казах:

— Е, ще се наложи да свикнеш. Изпишат ли те, идваш при мен.

— Изключено. Няма да стане.

— О да, ще стане.

— Не, няма.

— Мамо, моля те.

— Не. Аз водя много активен социален живот. Как бих могла да се усамотя с някой мъж, като знам, че дъщеря ми е в другата стая?!

Макар и да нямах особено желание, трябваше да си изиграя козовете.

— Говорих с лекарите. Смятат, че няма да можеш да се грижиш за себе си.

Изражението на лицето й стана твърдо.

— Какво? Това е нелепо.

— Ще те изпишат само, ако те взема при себе си и те наглеждам.

— Доктор Кингсбъри ли ти го каза? Малко, мазно копеленце, говори ми сякаш съм на три години.

— Мамо, нямаш избор.

— Аз винаги имам избор.

— Или аз, или някой друг ще трябва да се грижи за теб.

Гледах как думите ми нахлуват в съзнанието й. Единственият и най-голям неин страх беше старческият дом. Преди да срещне баща ми, работила за кратко като ръководител на занимания в подобно учреждение и се кълнеше, че по-скоро би се хвърлила под автобус, отколкото да отиде в някой от „хотелите на смъртта“, както ги наричаше тя.

— Няма начин.

— Мамо, мога да се обърна към адвокат.

— Умът ми е бистър.

Събрах сили да продължа, въпреки че ненавиждах дори мисълта за това.

— Имам познати в съда.

Майка ми се обърна на другата страна, поклати глава и каза:

— Не би ми причинила подобно нещо.

— Мамо, погледни ме. До къде мислиш, че мога да стигна, за да те предпазя?

Тя продължи да гледа в стената, сълзи се стичаха по бузите й.

— Да тормозиш стара жена. На това ли съм те учила, Жаклин?

— Не, научи ме да бъда грижовна. Сама каза, че аз съм единственото семейство, което си имала. Грижи се за мен цели осемнадесет години, — отвърнах аз, стискайки ръката й — сега е мой ред.

Мама дръпна ръката си.

— Искам да остана сама.

— Моля те, не бъди такава.

Тя натисна бутона, с който се викаше сестрата.

— Мамо, недей.

Фигура, облечена в бели дрехи, надзърна в стаята.

— Добре ли сте, госпожо Стренг?

— Много съм изморена, бих искала да подремна малко.

Сестрата ме погледна съчувствено.

Изправих се, оставих набързо букета цветя, който бях донесла и тръгнах да излизам.

— Сестра? — чу се дрезгавият глас на мама. — Моля, никой да не ме безпокои в следващите няколко дни.

— Утре може би ще размислите, госпожо Стренг.

— Не, няма.

Очите ми отново се изпълниха със сълзи. Поех си дълбоко дъх и спрях да хълцам.

— Обичам те мамо — казах на тръгване.

За пръв път тя не ми отговори с „И аз те обичам“.

Сестрата сложи леко ръка на рамото ми, подканяйки ме да изляза.

Погледнах още веднъж към мама и напуснах стаята.