Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (19)

Глава 16

— Дерик, трябва да говориш с тях.

Дерик Ръшло седеше със скръстени ръце в Стая за разпити E, продължавайки да си тананика нещо, лишено от каквато и да била мелодия, едното му око беше вперено в тавана, а другото блуждаеше някъде.

Адвокатът му, негов братовчед на име Гари Плуденца, от един час се опитваше да го убеди да приеме предложеното споразумение.

Приближих се до Ръшло, говорейки тихо, така че той трябваше да слуша внимателно, ако искаше да разбере какво му казвам.

— Затворът въобще не е приятно място, Дерик — започнах аз. — Уверявам те, че няма да ти хареса. Знаем, че имаш съучастник. Кажи ни кой е той и ти обещавам по-лека присъда. В противен случай ще прекараш остатъка от живота си зад решетките.

Ръшло продължаваше да си тананика.

Извадих шофьорската си книжка от портфейла и му показах снимката, закривайки адреса си с палец.

— Виждаш ли какво нося на снимката? Същите онези обеци, които намерихме в твоя офис.

Дерик не каза нищо, тананикането обаче спря. Щеше ми се да му кажа, че имаше негови отпечатъци върху обеците, но те бяха абсолютно чисти.

— Знаем, че си фалшифицирал смъртния акт. Това не е Фелиция Уаймън от Уисконсин, жена с такова име не е умирала скоро, проверихме го. Не е правена и никаква аутопсия.

За трети път говорех едно и също, опитвайки се да го накарам да го осъзнае.

— Сега виж ето тези.

Показах му две снимки, на първата Айлийн Хътън беше по бански, а на втората беше сниман трупът й, и по-специално дясното рамо.

— Виждаш ли рождения белег, Дерик? Този във формата на круша тук и тук. Напълно еднакви са. Съвсем скоро ще излязат и резултатите от изследването на ДНК, които ще докажат без всякакво съмнение, че жената, лежаща на онази маса, не е Фелиция Уаймън, а Айлийн Хътън.

Тишина. Реших да опитам друга тактика. Блъснах с ръка по масата, при което Дерик и адвокатът му подскочиха и казах:

— Не разбираш ли? Ще прекараш следващите петдесет години в тясна килия, три на три метра, заедно с някой мускулест изнасилвач, който за няколко цигари ще те пуска на всеки. Открихме телефона с предплатената карта. Замесен си в две убийства. Струва ли си да изгориш заради съучастника си?

— Мога ли да поговоря насаме с клиента си? — попита Плуденца, усмихвайки се леко.

Излетях от стаята, не преигравах, наистина бях ядосана. Имах нужда от кафе, но нямах представа къде се намираше кафе автомата. Понеже и двамата с Хърб смятахме, че съучастникът беше ченге, най-вероятно от нашето управление, закарахме Ръшло в Дванадесети, вместо в Двадесет и шести участък. Тук обаче също не можехме да бъдем особено сигурни, затова се стараехме нещата да не се разчуват много.

Хвърлих мислено монета и реших да тръгна надясно. След втория ъгъл открих машината.

За съжаление обаче в портмонето си имах само две монети от по пет цента и двадесет доларова банкнота.

— Как върви разпита? — попита Хърб, който идваше към мен по коридора, носейки купчина документи.

— Имаш ли седемдесет и пет цента?

— Толкова ли са ти нужни, за да го пречупиш? Само седемдесет и пет цента?

— Трябват ми за кафе, Хърб.

Той претърси джобовете на панталона си, вадейки потъмняла монета и мръсна дъвка, която лапна.

— Самоличността е изписана на самото тяло — каза Бенедикт, дъвчейки. — Преди две години Айлийн Хътън си счупила крака, докато карала ски. Намерихме рентгеновите й снимки оттогава и те напълно съвпадат с тези, които Бласки току-що направи в моргата.

Хърб ми подаде материалите. Макар и пратени по факс, съвпадението беше очевидно.

— Кога ще приключи аутопсията?

— Почти е готов, органите ги няма, така че работата върви бързо. По негова преценка смъртта е настъпила преди около осемнадесет часа. За разреза на врата е използвано нещо като жица или гарота. Направил е снимки и отливки на раните от ухапване. Сигурен е, че с тяхна помощ може да открие съвпадение със зъбите на евентуален заподозрян. Открил е и семенна течност. По нея ще се опита да определи кръвната група на извършителя. Каза, че била само на няколко часа.

— Нали беше мъртва от осемнадесет часа?

Хърб ме изгледа многозначително и аз загрях.

— Ръшло?

— Точно така. Засега той е главният заподозрян, поне според мен.

В съзнанието ми неволно изникна образът на голия Дерик, който пъшкаше над трупа на Айлийн, но аз моментално го прогоних. Въпреки че мисълта за подобно нещо ме разстрои, не бях кой знае колко учудена. От доста време работех в полицията и отдавна не вярвах в човечността на хората.

— Некрофилията не е престъпление, нали? — попитах аз.

— Ако не е, трябва да бъде. Още ли не е проговорил?

— Нищо не казва. Искаш ли да му покажем снимките?

Хърб кимна в знак на съгласие и двамата се върнахме обратно в стаята за разпити.

— Съгласихте ли се на споразумение? — попита Бенедикт, влизайки в помещението.

Адвокатът въздъхна тежко.

— Съжалявам, детектив. Отказва да говори.

Хърб седна на един стол срещу Ръшло, а аз застанах зад него със сурово изражение на лицето.

— Дерик, току-що получихме рентгенови снимки, които доказват, че въпросната жена е Айлийн Хътън. Ще ти повдигнат обвинение в предумишлено убийство. Говорих със служител от канцеларията на щатския прокурор, обеща ми да получиш по-лека присъда, ако назовеш името на съучастника си.

Ръшло отново започна да си тананика нещо. Това ме вбеси и почувствах непреодолимо желание да го прасна по главата.

— Притесняваш се за съучастника си ли? Или се притесняваш да признаеш какво си сторил с тялото, след като са ти го докарали?

При тези думи адвокатът на Ръшло се намръщи.

— Дерик, за какво говорят? Какво си направил с тялото?

— Разполагаме с доказателства, че клиентът ви е осъществил сексуален контакт с трупа преди около два часа — отвърнах аз, слагайки резултатите от анализа на бюрото.

Никога не бях виждала толкова отвратен адвокат, както Плуденца, когато разбра за случилото се. Подейства ми тонизиращо в известна степен.

— Дерик, мисля, че трябва да си намериш друг защитник.

— Но, ти си ми братовчед! Не можеш да ме изоставиш! — обърна се паникьосан Ръшло към него.

— Не знам дали ще мога да се справя. Пътните инциденти, и по-специално случаите с пияни и дрогирани шофьори, са силната ми страна, а не чукането на мъртъвци.

— Не познавам никой друг, освен теб!

— Ще се обадя на няколко места, да видя дали ще намеря някой. Не казвай нищо в отсъствието на адвокат — предупреди Плуденца и стана, събирайки си нещата, след което напусна стаята с отвратено изражение на лицето.

Искаше ми се да продължим разпита, но без присъствието на адвокат нямаше как да задаваме въпроси. Направихме досие с отпечатъци и снимки, след което хвърлихме Ръшло в една от килиите за арестанти с наложена мярка за неотклонение.

— Проклятие, чувствам, че няма да ни каже името на съучастника си — ядно казах аз.

— Трябва да проверим обкръжението му, да се опитаме да стесним кръга.

— Това ще ни отнеме доста време, а междувременно някакво откачено ченге се разкарва на свобода и кълца наред момичета на повикване.

— Какво ще кажеш да използваме агент под прикритие?

Замислих се.

— Ами, ако някое от ченгетата в този участък е убиецът? Може би затова Ръшло е толкова уплашен?

— Да пуснем някой вътрешен човек в килията, с прикрепен към тялото му микрофон. Възможно е да изкопчи нещо.

— Познаваш ли подходящ човек, който да не е полицай, и който знае как да изтръгне необходимата информация?

— Сещам се за няколко пенсионирани колеги. Мога да звънна тук-там. При теб как стоят нещата?

— Не познавам никой — поклатих глава аз.

— Ами бившият ти партньор? Онзи Макглейд?

— Не, той не става. Ще оплеска нещата.

— Джак, имаме на разположение единствено тази вечер. Утре ще преместят Ръшло в областния затвор, а там няма как да вкараме човек.

— Но, Макглейд е идиот.

— Все пак е бил полицай. Освен това ти е длъжник заради начина, по който те представиха в оня ужасен филм. Помниш ли, караха те постоянно да се тъпчеш все едно си болна от хиперфагия^[1]. Сигурно е било доста унизително.

Сетих се за отнетото разрешение на Макглейд, бих могла да му помогна в замяна на съдействие от негова страна. Мътните го взели, подобно нещо би означавало да си изгърмя патроните на вятъра.

— Ако трябва да избирам между това да работя с Хари или да оставя онзи маниак да се разхожда на свобода, не съм сигурна кое от двете ще предпочета.

— Обади му се.

— Дали аз самата да не се облека като мъж. Даже ще си нарисувам и мустаци със спирала.

— Обади му се.

— Проклятие.

Набрах първо услуги, за да ми дадат номера на Макглейд. Докато телефонът звънеше тайничко се надявах да не вдигне.

— Говори Хари Макглейд, най-великият частен детектив на света, увековечен във филма „Смъртоносна свобода“. Слушам ви.

— Хари, Джак е — казах аз, преглъщайки гордостта си.

— Джаки! Обаждаш се да ми съобщиш добри новини, свързани с лиценза ми ли?

— Нещо такова. Искам обаче една услуга.

— Готово скъпа. Нямах представа, че искаш да се повозиш на ракетата на Хари, но ще бъда повече от щастлив да ти позволя да опиташ, макар че по принцип си падам по по-млади.

— Дори и да ме завържеш, Макглейд, бих прегризала собствените си ръце, за да се освободя. Искам да минеш под прикритие.

— Обясни малко по-подробно за какво става въпрос.

Разясних ситуацията на Хари, снижавайки глас, когато покрай мен минаха двама полицаи.

— Значи, ако ти помогна с този твърдоглавец, ще получа разрешителното си обратно?

— Имаш думата ми.

— До половин час съм при вас, готов за действие. Доскоро.

Хари затвори телефона.

— Джак, за добро е — каза Хърб, потупвайки ме по рамото.

Поех си дълбоко дъх и разтърках слепоочията си.

— Така е казал и Опенхаймер навремето.