Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (4)

Глава 1

— Проклятие.

Вентилаторът ми се беше развалил. Не се учудих, беше с десет години по-голям от мен, а аз съм родена по времето на Айзенхауер. Мястото му бе в музея, не в офиса.

Беше първият ден от юли, толкова горещо, че спокойно може да си приготвите бургери на тротоара, макар и да не ги изядете. Блузата ми бе залепнала за тялото, найлоновите чорапи се бяха впили в краката ми, а косата ми бе ужасно накъдрена.

Двадесет и шести районен полицейски участък в Чикаго, мястото, където бавно се опичах, временно нямаше климатик. Имаше някакъв проблем с кондензаторите, каквото и да означаваше това. Обещаха ни до декември да ги оправят.

Замерих стойката на вентилатора с телбода си. Въпреки че бях жената с най-висок чин в отдел „Тежки престъпления“, в техническо отношение хич ме нямаше. Единственото нещо, което можех, бе да сменям крушки, но дори и тогава четях инструкциите. Вентилаторът сякаш усещаше безсилието ми, бавно въртейки перките си срещу мен като езици от прах.

Партньорът ми старши детектив Хърб Бенедикт влезе в кабинета, смучейки диетична кола от чаша с размерите на малко кошче за боклук. И това обаче кой знае колко не го спасяваше от жегата. Хърб тежеше около сто и осемнадесет килограма. Имаше повече пори по лицето си, отколкото аз по цялото си тяло. Костюмът му изглеждаше така сякаш е бил накиснат в езерото Мичиган и после веднага облечен.

Той заобиколи и постави влажната си длан на бюрото ми, оставяйки потна ивица върху него. По сивите му мустаци се виждаха малки капчици пот или диетична кола. Челюстите му наподобяваха тези на басет и лъщяха така, сякаш бяха намазани с грес.

— Добро утро, Джак.

Рожденото ми име е Жаклин, но когато се омъжих за бившия си съпруг Алън Даниелс, всички го съкратиха на Джак.

— Добро утро, Хърб. Дошъл си да ми оправиш вентилатора ли?

— Не. Дойдох да изядем закуската ми — той сложи кафява хартиена торбичка на бюрото.

— Донът? Бейгъл? Холестеролен Макмъфин?

— Нищо подобно.

Бенедикт отвори торбичката. Оказа се пълна с оризови кексчета.

— Това ли е всичко? — попитах аз. — Къде е шоколадът? Къде е топеното сирене?

— Внимавам за теглото си, дори започнах да ходя на фитнес.

— Шегуваш се.

— Сещаш ли се за онези зали, които постоянно рекламират по телевизията?

— Където тренираш заедно с културисти с олимпийски мерки само за тридесет долара на месец ли?

— Да, но аз не съм обикновен, а привилегирован член.

— Каква е разликата?

Той назова известна сума пари, при която подсвирнах.

— Но така имам пълен достъп до кортовете за скуош и ракетбол.

— Ти не играеш нито скуош, нито ракетбол.

— Освен това членската ми карта е златна, а не синя.

Облегнах се на стола, преплитайки пръсти зад главата си.

— Е, това вече е друго. Бих си платила допълнително за златната карта. Как е мястото?

— Още не съм ходил да тренирам. Всички там изглеждат толкова добре, че реших да сваля няколко килограма, преди да започна.

— Това едва ли ги интересува, но дори и да е така, можеш да ги впечатлиш като им покажеш златната си карта.

— Джак, не ми помагаш особено.

— Извинявай — отвърнах аз и взех една папка, с която да си правя вятър. — От горещината е.

— Ти също трябва да влезеш във форма. Имам пропуск за външни лица, а някои от часовете са по Пилатес. Мисля да отскоча след работа.

Хърб се усмихна и отхапа от едно оризово кексче. Когато го сдъвка обаче, усмивката му изчезна.

— Проклятие. Тези неща имат вкус на стирофом.

В този момент звънна телефонът.

— Джак, ти ли си? Обажда се Фил Бласки, имаме малък проблем в Областната.

Под Областната се имаше предвид Областната морга. Фил беше главен съдебен лекар там.

— Знам, че може да прозвучи като канцеларска грешка… — той спря за момент, вдишвайки през зъби — … но проверих два пъти.

— Фил, кажи какво има?

— Имаме едно тяло повече. По-точно части от тяло — отговори той.

Казах му, че ще се отбием и обсъдих ситуацията с Хърб.

— Възможно е да е някаква шега. Моргата е странно място.

— Да, но Фил не мисли така.

— Спомена ли какви точно са тези допълнителни части?

— Ръце.

Бенедикт се замисли.

— Може би просто някой иска да му подаде ръка.

Станах, опънах няколко пъти блузата си, правейки си вятър и казах:

— Отиваме с твоята кола.

Хърб наскоро си беше купил ново спортно „Camaro Z28“, скъпо доказателство за отказа му да остарее с финес. Изглеждаше глупаво зад волана, но пък колата имаше отличен климатик, какъвто моята „Nova 1988“ нямаше.

Излязохме от офиса, прекосихме стълбите и се озовахме навън. Почувствахме се като в тостер. Въпреки че градусите не можеха да бъдат кой знае колко по-високи от тези в сградата на районното, изгарящото слънце караше всичко да се издува. На отсрещния тротоар рекламното пано на една банка показваше температурата — тридесет и осем градуса и три десети, и то на сянка.

Хърб натисна копчето върху дистанционното на алармата, колата изпиука и запали сама. Беше червена и толкова излъскана, че блясъкът й направо ме заслепи. Седнах отпред и насочих и двете струи на вентилацията към лицето си, докато Хърб внимателно излизаше от паркинга.

— Ускорява от нула до сто за 5,2 секунди.

— Вдигал ли си толкова вече?

— Още я разработвам — каза той. Постави си очилата марка „Рей Бан“ и се отправи по „Адисън авеню“. Аз затворих очи, наслаждавайки се на хладкия въздух. Пристигнахме в моргата твърде рано.

Областната морга беше разположена на улица Харисън в медицинската част на Чикаго, близо до Презвитерианската болница. Представляваше двуетажна сграда, изградена от мръснобял камък с цветни прозорци. Хърб обърна и спря до бордюра.

— Мразя да идвам тук — оплака се той и мустакът му увисна надолу като на морж. — Дрехите се вмирисват ужасно.

Едно време, когато майка ми патрулирала, полицаите мажели горната си устна с уиски, за да ги предпазват от смрадта в моргата.

Сега санитарните условия са на по-високо ниво, поддържат се по-ниски температури, има по-добра вентилация, обръща се по-голямо внимание на хигиената като цяло, но миризмата още се пропива навсякъде.

Моето решение на проблема бе гланц за устни с аромат на череши. Сложих си малко под всяка ноздра и подадох тубичката на Хърб.

— Череша? Нямаш ли ментов?

— Погледни каква жега е навън, няма шанс да ти се напука кожата, затова не съм и мислила за подобна козметика.

Той взе мехлема, помириса го, и без да си слага ми го подаде обратно.

— Мирише толкова хубаво, че ще го изям.

Когато излязох от колата, все едно срещу мен бяха насочили сешоар.

Дойде едно ченге и загледа камарото. Около моргата винаги имаше ченгета. Беше млад и мургав, не ми обърна особено внимание, предпочете направо да заговори Хърб.

— Петскоростна ли е?

— Шест. Триста и десет коня.

Полицаят подсвирна, прокарвайки пръст по колата.

— Какво има под капака, 5,7?

Хърб кимна.

— Искаш ли да погледнеш?

Оставих момчетата да се радват на играчката си и влязох във входа, вдясно от автоматичната двукрила врата.

Фоайето, ако въобще можеше да се нарече така, се състоеше от плот, врата и разделително стъкло. От другата страна стоеше чернокож мъж, облечен в медицинска униформа.

— Фил Бласки?

Той посочи с палец към вратата и отвърна:

— В хладилното.

Подписах се, получих пластмасова табелка и влязох в главното помещение.

Мирисът на разложени тела бързо неутрализира черешовия аромат на гланца. Беше силен, отвратително кисел и наподобяваше миризмата на изгнили карамфили, усещах го в цялата си уста.

Вдясно погребален агент, в евтин костюм, вдигна някакво тяло от масата и го постави върху носилка, след което свали латексовите си ръкавици и ги захвърли в коша, сякаш бяха от ластик.

В близост до него на неръждаема платформа, закрепена за пода, лежеше голо мъжко тяло, доста пълно на вид и с множество изгаряния в областта на торса. Екранът на стената показваше 204 кг, а самият труп миришеше на бекон.

Задържах си дъха и дръпнах тежката алуминиева врата, която водеше към хладилното.

Вонята тук беше още по-ужасна. Белината, кръвта, урината и разложената плът заформяха отвратителна комбинация.

Моргата на район Кук беше най-голямата в Средния Запад. Бедняци, непотърсени тела, жертви на катастрофи, самоубийци, престъпници, всички бяха докарвани тук. Побираше около триста тела и за мой късмет в момента бе пълна.

От лявата ми страна върху стелажи, по пет на височина и тридесет на ширина, стояха наредени трупове. Целият под бе задръстен от маси и колички, всичките заети. Някои от мъртвите бяха в черни найлонови торби, но само някои.

Тук, за разлика от моргите, които ни показват по филмите, телата не лежаха нормално по гръб. Много от тях бяха останали в положението, в което са умрели — стърчащи ръце, крака, извити на различни страни, изкривени вратове. Освен това не приличаха и на мъртвите от киното, истинският мъртвец е много блед. Независимо от расата, кожата избледнява, придобивайки светло син оттенък, очите стават празни и мътни, като покрити с прах снежни кълбета.

В помещенията се поддържаше температура от около десет градуса, а вентилатори раздухваха ледения и противен въздух. Потта ми замръзна.

От дясната страна, в стая наблизо, правеха аутопсия. Вгледах се във фигурата, която държеше машинката за рязане на кости, не можах да го позная и продължих да се оглеждам.

Открих Фил Бласки в дъното на стаята. Приближих се внимателно, тъй като по пода имаше най-различни течности, а това не беше добре за моите обувки, марка „Гучи“.

— Фил.

— Джак.

Фил се беше облегнал на една стоманена маса и гледаше нещо. Застанах до него, като се стараех да не гледам към голото тяло на малко дете, което лежеше завито в черна найлонова торба. Изглеждаше толкова сковано и бледо, сякаш бе направено от восък.

— Огледах всички трупове повторно. Няма такива, на които да им липсват ръце.

Погледнах надолу към масата, ръцете бяха отрязани в областта на раменете и поставени под формата на буквата М. Пръстите се докосваха, а китките бяха свързани една за друга посредством чифт черни белезници. Очевидно принадлежаха на бяла жена с изкуствени розови нокти. Кръв почти нямаше, но самото отрязване не беше извършено прецизно, което подсказваше, че не са били отделени лесно.

— Мисля, че е направено с брадва — каза Фил, натискайки раната с пръст. — Виждаш ли този белег на раменната кост? Нужни бяха два удара, за да премахнем израстъците.

— Това не ми се струва забавно^[1] — намръщи се Бенедикт, който се бе промъкнал зад нас.

— Интересно — отвърна Фил. — От двадесет години се занимавам с трупове, но никога не бях чувал подобно нещо. Следващия път кажи нещо от сорта на: защо не ми подадеш ръка?^[2] — Правил съм го вече — продължи Хърб. — Какво ще кажеш обаче за това: очевидно заподозреният е бил обезоръжен?^[3]

— Винаги ли е била такава майтапчийка^[4]? — Желаете ли рамо, на което да си поплачете?

— Мога ли да кажа и нещо друго?^[5]

— Поне ще получи ли обезщетение?^[6]

При тези думи Фил се начумери.

— Отрязване? — каза Хърб. — Отрязвам?

Прекъснах играта им и огледах ръцете по-отблизо. Сложих гумена ръкавица, разтворих студените и корави пръсти. Исках да видя по-подробно белезниците. Бяха „Смит и Уесън“ модел номер 100.

— Полицейски са — каза Бенедикт, побутвайки ги с молива си. — Имам абсолютно същите.

Имаха ги и всички останали ченгета в нашия район, а може би и в Чикаго. Освен това можеха да се намерят в сексшоповете, военните и военноморски магазини, магазините за спортни стоки и на още безброй места в интернет. Невъзможно беше да ги проследим, но можеше и да имаме късмет, ако собственикът бе гравирал името и адреса си върху…

Втрещих се.

Не беше възможно.

В близост до ключалките изрисувани с червен лак за нокти се виждаха малки инициали. Извадих девет милиметровия „Смит и Уесън“, закопчан под жилетката ми и погледнах дръжката. Бяха същите червени букви.

ДЖ. Д.

— Хърб? — извиках, докато се стараех да запазя самообладание. — Тези белезници са мои.