Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (30)

Глава 27

Обадих се на Либи още, докато бях в колата на Бенедикт, и й разказах накратко какво се беше случило.

— Знаех си, че ни будалка! — възкликна възбудено тя.

— Нямаме доказателства.

— Но за сметка на това ситуацията се изясни и все ще намерим нещо. По отношение на детектора на лъжата разполагаме с най-добрия специалист в тази област. Той хвана Тед Бънди^[1], ще хване и Фулър. Добра работа, Джак.

— Благодаря.

Но вместо да чувствам, че съм се справила добре, се чувствах така, сякаш ми бяха сритали задника.

— Искаш ли да присъстваш утре?

— На теста с детектора ли?

— Разбира се. Той няма да очаква подобно нещо, ще се притесни и ще свали гарда.

Искаше ми се да кажа не. Не исках да ходя. Фулър събуди в мен дълбоко погребани чувства.

Чувства на страх.

В критични ситуации на всяко ченге е нужна известна доза от тях. Страхът вдига адреналина, който пък прави реакциите по-бързи. Преди няколко месеца, когато прострелях Фулър, също бях уплашена, тогава страхът беше мой съюзник, помогна ми да се съсредоточа и ме накара да действам инстинктивно, по начина, по който бях научена.

Сега обаче свитият стомах, изпотените длани, пресъхналата уста и развинтеното въображение изобщо не ми бяха от полза, точно обратно, изнервяха ме, обогатявайки и без това дългия ми списък с нервни разстройства.

— Джак, там ли си?

— Виж, Либи, отскоро съм отново на работа и за утре нищо не мога да обещая.

— Тестът ще се проведе в Единадесети участък от девет сутринта. Ще говоря с Бейнс да те освободи.

— Благодаря — едва отвърнах аз. — До утре тогава.

Хърб спря на един светофар и ме погледна.

— Джак, какво ти е? Виждаш ми се зле.

— Добре съм.

— Допуснала си го до себе си. Позволила си му да си играе с психиката ти.

— Нищо подобно — опитах да се усмихна аз. — Просто съм малко уморена, това е.

Светна зелено, но Бенедикт не потегли.

— Познавам те, Джак. Не си естествена.

Вместо да отговарям реших да сменя ролите.

— Аз ли? Ти изглеждаш така, сякаш те е хванала кризата на средната възраст. Стоиш и мълчиш, дума не обелваш.

Зад нас се чу вой на клаксони.

— Не съм в криза на средната възраст.

— Добре де, мъжка менопауза.

— Не е там работата. Бърнис и аз просто вървим в различни посоки.

— Различни посоки ли? Хърб, та вие сте женени от двадесет години.

— Може би двадесет години са твърде дълго време — каза той, обръщайки се напред.

Колите зад нас отново надуха клаксони. Бенедикт настъпи газта и потегли със свистящи гуми.

Затворих очи, връщайки се към вчерашния ден, когато мислех единствено каква пица да си поръчам, кога отново щях да мога да правя любов и дали бях пристрастена към Ambien. И изведнъж, само за една нощ животът ми се превърна в ад, като най-голямата беда от всички беше, че си имах работа с психопат, който по всяка вероятност скоро щеше да излезе на свобода и щеше да започне да избива близките ми хора.

Двамата с Хърб не говорихме повече по обратния път към участъка. Аз влязох в кабинета си и вперих поглед в огромната купчина документи на бюрото, която се беше образувала във времето, докато ме е нямало. За момента реших просто да я преместя встрани и седнах да пиша доклада си.

След час кълване по клавиатурата предадох доклада заедно със записа на Бейнс. После мислех да се захвана с недовършената работа, но така и не можах да се настроя и реших да си ходя.

Прибирайки се, с раздразнение установих, че из целия етаж на блока звучеше силна музика от пиано. Някой слушаше джаз. Почти бях готова да започна да блъскам по вратите, извадила значката си, когато установих, че в случая тя нямаше да свърши кой знае каква работа. Музиката идваше от моя апартамент.

— Мамо? — казах аз учудено на себе си.

Отворих вратата и звукът ме удари като вълна. Никога не съм харесвала джаз. Предпочитах по-мелодична музика. Никога не съм харесвала и пианото като инструмент. Може би, защото две години бях принудена да вземам уроци, понеже според мама това спомагало за изграждането на характера.

В дневната ме чакаха още неприятни изненади. Диванът беше сменил местоположението си, а отгоре му имаше три розови възглавнички, напълно в тон с новите розови завеси, окачени на прозорците.

Харесвах розовото точно толкова, колкото и джаза.

— Мамо? — извиках аз, изключвайки уредбата.

— В спалнята съм скъпа.

Поех дълбоко въздух, издишах и влязох при нея. Тя тъкмо окачваше една от онези картини на стената, които в универсалните магазини струваха по-малко от двадесет долара парчето. Картината изобразяваше сива котка с розова панделка на шията, играеща си с кълбо прежда.

— Здравей, Жаклин. Какво стана с Мидори?

— Мидори ли?

— Мидори Кавамура — дискът, който слушах.

— Чуваше се много силно, а съседите се оплакват.

— Филистинци. Та тя е един от най-добрите джазови пианисти в света.

— Не харесвам джаз.

— Може би, защото не можа да станеш пианистка и сега завиждаш.

Бях твърде ядосана, за да се усмихна на тази шега.

— Мамо, защо диванът ми е обърнат?

— Ами, преди гледаше към стената, сега гледа към прозореца. Харесаха ли ти новите възглавнички?

— Не обичам розово.

— Никога не си харесвала особено женските работи. Когато беше на шест, всичките ти приятелки си играеха с кукли, а аз трябваше да ти купувам войници. Какво ще кажеш за новата си картина? — завърши тя, вдигайки ръце към котката на стената.

— Очарователна е — отвърнах равнодушно аз.

— Напомни ми за твоята котка и реших да я купя. Фриски? Къде си?

Господин Фрискърс дотърча в стаята, скочи на леглото и оттам се хвърли в ръцете на мама.

— Фриски ли? — попитах аз.

— Погледни го само, не ти ли прилича на котката от картината?

Тя го вдигна във въздуха и наистина имаше една прилика с нарисувания му събрат — розовата панделка, която тя беше вързала около врата му.

— Направо са като две капки вода. Би ли свалила тази панделка. Измъчваш го — отвърнах аз.

— Глупости. Фриски обича розовото, за разлика от някои други хора. Нали Фриски? — каза мама и го погали по гушката, а проклетата котка започна да мърка. Седнах на леглото, което никога не бях успявала да оправя толкова добре, не се забелязваше дори и една гънка.

— Как направи всичко това?

— Алън ме изведе, колко е мил само. Скоро трябва да се върне с цветето.

— Цвете ли?

— Помолих го да купи някое голямо стайно цвете в саксия. Тук е прекалено сиво и пусто, има нужда от малко освежаване и зеленина.

Беше безполезно да се съпротивлявам, така че просто изхлузих обувките си и се съблякох.

— Жаклин? Нали не си ядосана?

— Не, мамо. Имах тежък ден, това е.

Тя остави котката на земята и ме погали по главата.

— Искаш ли да поговорим?

— По-късно може би. Сега трябва да си взема душ.

Мама кимна, усмихвайки се и излезе от спалнята. Миг по-късно музиката засвири отново.

Затръшнах вратата на банята и пуснах горещата вода. Десетте минути, прекарани под душа, ми подействаха ободрително и донякъде свалиха натрупаното в мен напрежение. Отстраних космите по тялото си и измих косата си с балсам, след което се заех със скубане на вежди пред огледалото.

Бях завита във влажна хавлия, когато вратата се отвори.

— Жаклин? Пред вратата има някакъв непознат мъж.

За момент ме обзе паника, но после се успокоих, съзнавайки, че беше невъзможно да става въпрос за Фулър.

— Червенокос ли е?

— Да.

— Това е Лейтъм, мамо. Приятелят ми. Той не си ли отключи?

— Опита, обаче аз сложих веригата.

— Покани го вътре, моля те, и му кажи, че идвам веднага.

Мама кимна и се намръщи леко. Облякох бързо халата и увих мократа хавлия около главата си.

Двамата стояха в кухнята, Лейтъм облечен в обичайния си работен костюм — сиви панталони, червена вратовръзка и сиво сако, а тя от своя страна вперила в него пренебрежителен поглед.

— Здравей, Джак. Помислих да се отбия и да излезем да хапнем по нещо.

— Ние вече имаме планове за вечерта — усмихна се мама вежливо.

Погледнах я остро, но тя се направи, че не ме забелязва.

— Не е нищо особено — отвърнах аз с ласкава усмивка. — Ще се радваме да дойдеш с нас. Нали, мамо?

— Естествено. Би било чудесно, Натън — каза тя престорено.

— Лейтъм — извикахме в един глас и двамата.

— Сигурна съм, че Алън също няма да има нищо против.

Проклятие. Как можах да забравя за Алън?

— Приятелят ти? — попита плахо Лейтъм, гледайки към мама.

— Съпругът й — отговори надуто тя.

— По-точно бившият ми съпруг. Беше така добър да придружи мама при визитата й.

— Помага ми с преместването. Прекрасен човек.

— Какво преместване? — сбърчи вежди Лейтъм. Идеше ми направо да побягна в спалнята и да заровя глава под възглавниците.

— Мама в крайна сметка реши да дойде при мен.

Лейтъм се сепна едва доловимо. Хванах ръката му и силно я стиснах, надявайки се, че по този начин щеше да разбере какво чувствах.

Той обаче не реагира.

— Е, това е чудесно. Джак го искаше много отдавна. Тя постоянно говори за вас.

— Колко мило. А аз дори и не подозирах за съществуването ви.

Стиснах отново ръката му, след което я пуснах, за да отведа мама от стаята, преди да е станало по-лошо.

— Ще ни извиниш ли за момент? Женски разговор.

Отидохме в спалнята и аз затворих вратата.

— Какво има, Жаклин?

— Спри с тези глупости, държиш се ужасно.

— Ужасно ли? Че защо?

Вдигнах заплашително пръст:

— Говоря сериозно. Обичам този човек и ако продължиш…

— Обичаш го? Никога не си ми казвала, че го обичаш.

— Просто нямах възможност. Ти отскоро взе да отговаряш на обажданията ми, пък и разговорите все се въртяха около теб.

Веднага съжалих за думите си, но вече беше твърде късно. Мама се почувства изключително неудобно.

— Не искаш да оставам тук, нали?

— Мамо…

— Никога нямаше да дойда при теб, ако знаех, че си влюбена в този мъж. Той поиска ли да заживеете заедно?

— Тези неща можем да ги обсъдим и по-късно.

— Щом го обичаш, защо тогава се целуваше сутринта с Алън?

— Ти нали уж беше заспала?

— Преструвах се.

— Направих грешка. Виж, имах тежък ден, искам само да се облека и да изляза да хапна нещо. Много те моля, иди при Лейтъм и се сприятели с него.

— Ще се постарая, скъпа. Разговорът е приключен.

Прехапах устни, чудейки се какво по-лошо можеше да се случи, когато чух входната врата да се отваря.

— Мери? Донесох цветето.

Беше Алън. Изхвърчах от спалнята, готова да спасявам положението и се натъкнах на Лейтъм.

— Трябваше да се обадя.

— Трябваше да ти кажа. Ще се оправим. Бъди смел — казах аз, докосвайки го по бузата. Той обаче не реагира по никакъв начин.

Алън държеше в ръцете си голямо растение с едри, островърхи зелени листа, които много наподобяваха тези на папрата. Оставяйки го на пода, той ми се усмихна, но когато видя Лейтъм усмивката му изчезна.

— Не исках да се натрапвам.

— Алън, това е Лейтъм Конджър, моят приятел. Лейтъм, това е Алън Даниелс, бившият ми съпруг.

Нито един от двамата не подаде ръка да се здрависа, просто стояха и се измерваха с погледи. Имах чувството, че ако бяха кучета, щяха да започнат да маркират територията си.

— Здравей, Алън! Каква хубава папрат само! — възкликна мама и го целуна, разигравайки поредния си театър.

Лейтъм погледна часовника си.

— Е — плеснах аз с ръце, преструвайки се, че се усмихвам. — Кой иска да хапнем пица?