Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (15)

Глава 12

Таксито ни стовари пред нас малко след четири сутринта. Лейтъм, като истински джентълмен, какъвто всъщност беше, остана с мен през цялата вечер, докато давах обяснения по случая, а накрая ме придружи и до Спешното, за да извадят парче стъкло, заседнало в стъпалото ми. Двамата се качихме до апартамента ми.

— Романтична вечер, нали? — промълвих аз.

Той се усмихна и ме целуна по носа.

— Шегуваш ли се? На първата ни среща бях отвлечен от сериен убиец, сега пък те видях да спасяваш костюмари в претъпкан бар от надрусан маниак. Утре свободна ли си? Може да видим как обират някоя банка — отвърна той и ме притисна нежно до себе си.

— Искат ли да влезеш? — попитах аз.

— Това е най-хубавото нещо, което успях да чуя днес.

Отворих вратата, съзнавайки, че нямах чисти чаршафи. Замислих се дали съм твърде стара, за да го правя на дивана.

— Късно ли ти е за едно питие? — попитах аз. — Или твърде рано?

— Точно сега бих пил и мускатово вино от кучешка паничка.

— Едно уиски сауър?

Лейтъм кимна утвърдително.

Отидох в кухнята и напълних две високи чаши, мръщейки се на огромната бъркотия наоколо. Лейтъм стоеше в дневната без сако, само по риза. Определено добър знак.

— Тук как ти се струва, харесва ли ти? — попита той, докато му подавах питието.

— Двамата с теб тук?

— Имам предвид апартамента. Знам, че не харесваш много квартала, а също така знам и за някои, да кажем, лоши неща, които са се случвали тук.

— Никога не съм се замисляла особено. Защо питаш?

Той се усмихна палаво и отвърна:

— Защото наскоро купих голям апартамент край езерото. Гледката е направо убийствена.

— Прекрасно — казах аз, отпивайки от питието си. — Ами къщата?

— Продадох я. Ела да живееш при мен, Джак.

Преди да успея да отговоря видях господин Фрискърс, застанал върху телевизора. Готвеше се за скок.

— Лейтъм, не прави нищо.

— Не мога, вече подписах документите.

— Тихо — казах аз, слагайки пръст на устните си. — Става въпрос за котката, мисля, че се готви да скочи отгоре ти.

— Но аз обичам котки. Ако искаш да си вземеш котка, няма никакъв проблем от моя… Иисусе Христе!

Господин Фрискърс скочи във въздуха с разперени лапи. Приличаше на летящо парче плат, криещо в себе си възможностите на опасно оръжие. Приземи се върху лицето на Лейтъм, забивайки нокти в него.

Той изкрещя нещо, което не можах да разбера заради заседналата на устата му топка козина. Сграбчих котката и внимателно се опитах да го освободя.

— Не, недей, моля те, не дърпай! — чух приглушения вик на Лейтъм.

Обзета от паника, пуснах животното. На пода близо до дивана стоеше мишката, която бях купила от магазина за домашни любимци. Взех я и я сложих пред муцуната на господин Фрискърс.

— Добро коте. Махни се от лицето му. Хайде коте, махни се от лицето му.

Животното подуши играчката няколко пъти и отпусна хватката си. Хванах го и го занесох в банята, държейки мишката пред носа му. Сложих и двамата във ваната и заключих вратата.

Лейтъм стоеше в кухнята, покрил лицето си с обилно количество салфетки.

— О, Лейтъм, добре ли си? — попитах аз.

— Мисля, че се нуждая от кръвопреливане — отвърна той, опитвайки да се усмихне.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя.

— Не беше ли противозаконно да имаш пума за домашен любимец.

Разказах накратко цялата история, докато му помагах да почисти раните си, които все пак не бяха толкова сериозни, както в случая с Хърб. Може би имаше известно подобрение в характера на господин Фрискърс.

— Значи няма да остане за постоянно? — каза Лейтъм накрая.

— Не и ако намеря човек, който да го гледа.

— Това е добре. Не, че имам нещо против да го вземеш със себе си, но бих предпочел да не си свалям панталоните, докато той е в стаята.

Понечих да отговоря, но не бях сигурна какво точно искам да кажа. Да заживеем двамата с Лейтъм заедно би било страхотно. Той беше прав, наистина не харесвах квартала, както и апартамента, а и факта, че щеше да бъде до мен всяка нощ, би ми помогнал да се преборя с безсънието.

Вместо това обаче се сетих за мама, представяйки си я паднала безпомощна на пода в банята.

— Лейтъм, много ми се иска да се съберем — започнах аз.

— Страхотно!

— Но не мога. Когато мама излезе от болницата, ще дойде да живее при мен — казах аз, гледайки как лицето му се изпълваше с разочарование.

— Апартаментът има само една спалня — отвърна той.

— Лейтъм, не те моля да вземеш мама в твоя апартамент — казах твърдо аз.

— Знам. Имам предвид бих искал да дойдете и двете, но апартаментът е едностаен. Просто няма да има свободна стая за нея.

— Вече ти казах, не съм те молила за подобно нещо.

— Не исках да прозвучи така — каза Лейтъм, докосвайки ме по бузата. — Виж, Джак, аз наистина искам да бъда с теб. Цялата тази история, аз преспивам у вас, ти у нас, мисля, че сме твърде стари за това, разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, Лейтъм. Иска ми се да намерим някакво решение на въпроса.

— Има ли такова? Решение, имам предвид.

Начинът, по който се развиваше разговорът не ми харесваше, но все пак реших да разбера намеренията му докрай.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Не може ли майка ти да остане тук? Само на двайсетина минути с кола е.

— Не е там работата. Трябва постоянно да има човек около нея.

— Добре, виж, условията тук са добри. Майка ти може да получи помощ по всяко време, както и медицински грижи. Ние също можем да я посещаваме всеки…

— Лейтъм, стана късно. Време е да си кажем лека нощ — прекъснах го аз. Хванах го за лакътя го съпроводих до вратата.

— Джак, опитвам се да ти обясня, че грижата за възрастен родител е тежка работа. Не искам да си пропилееш живота.

— Не смятам, че като гледам мама, ще си пропилея живота — отвърнах аз, отваряйки вратата.

— Нямах предвид това. Виж, Джак, прекарахме ужасна нощ, явно вече не съм в състояние да мисля трезво.

— Очевидно не.

При тези думи Лейтъм ме погледна строго. Никога не го бях виждала ядосан, но начинът, по който изглеждаше сега, не ми хареса.

— Може и да прозвучи малко нескромно, но все пак мисля, че съм доста свестен човек.

— Много си прав — отвърнах аз. — Точно така прозвуча.

Почувствах се ужасно в момента, в който го изрекох, но преди да успея да се извиня Лейтъм вече слизаше надолу по стъпалата. Извиках след него, той обаче просто излезе през входната врата без дори да погледне назад.

— Браво, Джак, току-що прецака връзката си с последния свестен мъж в Средния Запад — казах си аз.

Господин Фрискърс измяука от банята в знак на съгласие.

Прибрах се обратно в апартамента, изпих си питието, това на Лейтъм, както и още едно в добавка. Приятно замаяна, пуснах мяукащата котка от банята, почистих грима си и се свих върху неоправеното легло, прекарвайки четиридесет и пет прекрасни минути в сън, след което се събудих.

За следващите три часа заспивах и се будех през кратки интервали от време, изпълнена с тревога, съмнения и досадни въпроси.

Когато накрая станах за работа, изглеждах ужасно.

Направих малко лицеви опори и коремни преси без всякакво желание. Взех си хладен душ, облякох светлокафяво сако — марка Пери Елис, пола с подобен цвят и блуза на райета.

Влизайки в дневната, разбрах, че не само аз не съм могла да спя през тази нощ. За мое голямо удивление, господин Фрискърс беше успял да свали с ноктите си почти всичката боя от старинния люлеещ се стол на баба и сега стоеше на дивана, без да мърда, докато аз оглеждах щетите.

— Вече разбирам защо толкова много хора имат кучета.

От негова страна не последва отговор.

Почистих старателно разпилените абсорбиращи гранули, сипах храна на котката, хапнах насила малко сладка зърнена закуска и излязох. Денят започваше.

Чикаго приличаше на пещ, дори очната ми линия щеше да се разтопи от горещината. Да спра за кафе ми изглеждаше пълна лудост, но организмът ми се нуждаеше от кофеин, даже взех едно и за Хърб.

Климатичната инсталация в участъка все още не беше оправена. Първите две минути, след като влязох, бяха поносими, но после положението стана нетърпимо.

Хърб винаги идваше по-рано в офиса, затова ми се стори странно, че го няма още. Оставих кафето на бюрото му и отидох в моя кабинет, откъдето проведох няколко разговора, свързани със снощния инцидент.

Простреляният в корема бодигард беше стабилизиран, а нападателят, противно на всякакви очаквания, продължаваше да се държи. Казах на лекуващия лекар да ми изпрати резултатите от анализа на кръвта, когато са готови. Според нея обаче нямаше да има нужда.

— Деветдесет и девет процента съм сигурна, че е имал висока хидро концентрация — каза тя.

— Имате предвид вода?

— Не. Хидро е името на нова улична дрога. Представлява нискокачествена смес от фенциклидин хидрохлорид, фентермин хидрохлорид и оксикодон хидрохлорид, казано на по-прост език — ангелски прах, амфетамини и кодеин. Нямам представа обаче защо някой би създал подобна комбинация. Освен това дрогата се смесва с мефитон фионадион.

— Което всъщност е?

— Витамин К. Дава се на пациенти преди операция заради способността му да подпомага съсирването на кръвта.

— Искате да кажете, че този наркотик превръща хората в откачени свръхчовеци, които не познават болка и не се влияят от загуба на кръв?

— На фона на това ЛСД и шейсетте изглеждат като безобидна приказка, нали?

— Но кой би създал подобно нещо?

— От шест години работя в спешно отделение, виждала съм хиляди начини за унищожаване на човешкия организъм, вече им изгубих бройката. Тук просто ги кърпим, за да могат да отидат и да го направят отново.

— Не бъдете цинична.

— Цинична ли? Аз съм тази, която заши раните на онзи човек. Доколкото знам — нанесени са от вас. И вие ме наричате цинична?

Тя очевидно знаеше повече, отколкото твърдеше, което само разбуди любопитството ми и ме накара да се свържа с Отдела за борба с наркотици.

— Навярно сте чули за „Големият удар“ — отговориха ми оттам.

Така нареченият „Голям удар“, за който говореше агентът, се изразяваше в залавянето на голямо количество хероин край бреговете на Флорида. Стойността му беше почти един милиард долара, което автоматично го превръщаше в един от най-големите в историята.

— По този начин на пазара се получи вакуум — продължи той. — Зависимите обаче постоянно се нуждаят от стока. Затова наркокартелът, властваш по Западното крайбрежие по всяка вероятност е възложил на определени химици да измислят заместител. Досега сме затворили три лаборатории за производство на Хидро. Броят им обаче постоянно расте и ги има практически навсякъде. От своя страна самата дрога е много коварна, тъй като причинява халюцинации и води до загуба на контрол.

— Да, известно ми е. Простреляхме човек единадесет пъти, а той изчезна все едно беше Карл Люис.

— Само единадесет? Дори не сте близо до рекорда. Наскоро две ченгета в Комптън спипали подобна откачалка, въоръжена с Мак-10. Нужни им били двадесет и осем изстрела, за да го повалят на земята.

— Нашият човек обаче е още жив.

— Онзи също. Макар и да се храни през тръба. Обмисляме да го използваме за лице на следващия ни плакат срещу дрогата.

Възстановила поразклатените си напоследък разбирания относно човешката природа, проверих отново дали Хърб се беше появил в офиса. Нямаше го. Взех кафето му, моето го бях изпила отдавна, и отидох да видя какво прави по въпроса с моята база данни полицай Фулър.

— Сега ли влизате? — попитах аз.

Той стоеше наведен пред компютъра и внимателно гледаше някакъв документ. Явно го бях изненадала, защото трепна, когато чу гласа ми.

— О, лейтенант, здравейте. Не, тук съм от известно време. Защо?

— Температурата тук е десет градуса, а вие се потите.

— Радвам се на висок метаболизъм — усмихна се той.

— И аз бих искала да имам такъв късмет. Между другото как върви работата с базата данни?

— Бавно. Имате доста извършени арести.

— Радвам се на дълга и успешна кариера. Има ли някакви съвпадения с хората, посещавали моргата?

Той поклати глава.

— Ако открия нещо, веднага ще ви уведомя.

— Благодаря ви, полицай. През октомври се пенсионира Кармайкъл, това означава, че в детективския отдел ще се отвори свободно място.

Фулър измънка нещо под носа си, което не успях да разбера.

— Моля? — възкликнах аз.

— Просто се помолих тихо на глас, лейтенант. Повече от година се опитвам да вляза във вашия отдел, а вие все ме подминавате.

— Фулър, вие сте добро ченге, но полицаите, които досега постъпваха при нас, бяха с по-високи чинове.

Той отново измърмори нещо и този път останах с впечатлението, че ме обиди. Не казах нищо. Фулър беше в правото си да се чувства разочарован, винаги правеше всичко възможно да помогне на двама ни с Хърб, дори и ако се наложеше да остане след работно време. Освен това имаше нюх към убийствата, особено към жестоките, като в редица случаи приносът му се беше оказвал изключително ценен.

От друга страна обаче той беше в системата само от три години. Никой не можеше да се издигне толкова бързо. Просто правилата бяха такива.

— Все още ли няма нищо? — попитах аз.

— Не, но ако има ще го открия.

Благодарих му за пореден път и забелязах Бенедикт с крайчеца на окото си. Всъщност го чух да си подсвирва, преди да го видя.

— Добро утро, Хърб.

— Здравей, Джак — усмихна ми се той, намигайки.

— Наред ли е всичко? — попитах аз, гледайки го подозрително.

— Не би могло да бъде по-добре.

— Закъсня за работа днес.

— Успах се — отвърна той и отново намигна.

— Да не би да ти има нещо на окото?

— Не. Защо?

— Постоянно ми намигаш.

— Просто съм в добро настроение. Ще отидем ли да разпитаме дилъра? — попита той и пъхна ръце в джобовете си, повдигайки се на пети.

— Да. Трябва само да взема едно пликче от кабинета си. Наистина ли си добре?

— В перфектно състояние съм, Джак — отвърна Хърб и намигна за трети път.

Отидох до бюрото си, а „странният“ ми партньор ме последва. Измъкнах найлонова торбичка, пълна с пудра захар. Предполагаемият дилър на Дави вероятно нямаше да е склонен да сътрудничи на полицията, но това пликче щеше да ни помогне да му развържем езика.

Дадох го на Хърб, тъй като в наши дни претърсването на мъж от жена или обратно бе доста рисковано, а законите за сексуален тормоз защитаваха дори и престъпниците.

Минахме през паркинга, който по-скоро приличаше на пустиня, и се вмъкнахме в камарото на Бенедикт, включвайки климатика. Беше само въпрос на време кога ще хвана пневмония заради резките смени на топло със студено, на които се излагах.

Хърб сви по „Лейк Шоур Драйв“ и тръгна на юг. Жителите на Чикаго не изглеждаха притеснени от жегата, алеите по брега бяха пълни с хора, а няколко самоубийци дори тичаха. Езерото от своя страна също беше пълно с лодки, борещи се за повече място. Изглеждаше така, сякаш някой бе посипал готварска сол върху огромно огледало.

Хърб отново започна да си подсвирва, барабанейки с пръсти по волана.

— Добре — не издържах аз накрая. — Изплюй камъчето.

— Какво да изплюя?

— Кажи защо си толкова щастлив.

— Какво имаш предвид?

— Приличаш на едно от онези весели мечета, които ги има по картичките.

— Джак, най-добре е някои неща да запазят личния си характер — каза Хърб, поглеждайки ме с намигане.

— Това е абсурдно, ние сме партньори и нямаме тайни.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се.

Той намигна отново и аз стиснах юмрук готова да го фрасна.

— Добре де. Снощи Бърнис и аз правихме… секс.

— Само това ли? Просто си спал с жена си и си толкова щастлив?

— Пет пъти — усмихна се той.

— Пет пъти? — повторих с учудване.

— Снощи три и тази сутрин още два.

В този момент погледнах Хърб с особено уважение.

— Май сбърках, не приличаш на мече, а на порнозвезда — отвърнах аз.

— Виагра — намигна ми той.

— Наистина ли?

— Двамата с Бърнис го правим веднъж седмично вече тридесет години. Снощи обаче реших да поразнообразя малко нещата.

— Е, явно е имало ефект.

— Бях като машина, Джак. Трябва да ти покажа белезите по гърба си.

В случая не знаех как да реагирам. Дали да го потупам по рамото, или пък да му кажа да го направи още веднъж и заради мен?

— Това е страхотно — просто отвърнах накрая.

— Тя ме молеше да спра, Джак, но аз продължавах. Не я бях чувал да крещи така, откакто…

— Хърб — прекъснах го аз — ти беше прав. Някои неща не бива да се разгласяват.

Колин Андрюс живееше в бедняшки квартал, пълен с нехранимайковци от различни раси, които веднага започнаха да ни оглеждат, чудейки се каква ли работа имаха тук двама бели, возещи се в спортна кола. Докато чакахме на един светофар, клатейки се наляво-надясно, към нас се приближи дете в широки гащи и почука на прозореца ми.

— Да не се изгубихте нещо? — попита то.

— Ние сме полицаи. Как е при теб? — усмихнах се аз.

Той на свой ред също се усмихна, разкривайки златните си зъби. Вдигна ръце, за да покаже, че всичко е наред и се отдалечи. Носеше кърпа на главата си, което беше сигурен знак, че членува в някоя банда, а нямаше повече от дванадесет години.

— Рап музиката е виновна — обади се Хърб.

— Много е лесно да се хвърли вината върху нея, но според мен причините трябва да се търсят в родителите.

— Говоря сериозно. Само си помисли колко би намаляло насилието, ако всички слушаха Пери Комо.

— Да намалее ли? По-скоро ще избухнат бунтове. Какво говориш, дори аз ще се разбунтувам.

Деветдесет и шеста улица бе покрита повече с дупки, отколкото с асфалт, което караше Хърб да изтръпва всеки път, когато минавахме през неравност. Апартаментът на Андрюс се намираше в най-хубавата от всички околни сгради. Това обаче само по себе си не означаваше нищо. Тротоарът и стените наоколо бяха покрити с графити, а на входната врата личаха три дупки от куршум.

Хърб спря на улицата точно пред сградата. Кожените калъфки на значките ни бяха снабдени с въженца и ние ги окачихме на вратовете си. На излизане от колата усетих онова същото чувство на безпокойство, което винаги се появяваше, докато се намирах в Южната част на Чикаго, бидейки едновременно бяла жена и полицай. Тук на тези три неща въобще не се гледаше с уважение.

— Какъв е планът ти? — попита Хърб.

— Знаех какво имаше предвид. Беше малко вероятно Колин да е човекът, снабдявал Дави с наркотици, тъй като по принцип дилърите оперират на квартално ниво, освен, разбира се, ако не е отскачал често до Голд Коуст. Пък и рязането на ръце не беше в стила нито на уличните банди, нито на занимаващите се с продажба на дрога.

— Звъняла му е на мобилния. Може да извадим късмет — отвърнах аз.

Ключалката на входната врата беше разбита и ние бързо се озовахме вътре. Из горещото стълбище се носеше воня на загнило, стените отново бяха обсипани с графити, а две от общо трите крушки — строшени.

Колин Андрюс живееше в апартамент под наем на първия етаж. Номерът на вратата го нямаше, но се оправихме лесно, съдейки по останалите.

— Колин Андрюс? Отворете. Полиция — извика Хърб, чукайки по вратата.

Отговор не последва.

— Мистър Андрюс, бихме искали да ви зададем няколко въпроса, във ваш интерес е да ни пуснете да влезем.

— От къде на къде ще е в мой интерес да отварям на ченгетата? — чу се глас отвътре.

— Ако откажете, ще започнем да ви търсим по апартаментите на всичките ви съседи. Как мислите, животът тук би станал доста труден, ако всички ви смятат за ухо на полицията.

— Не съм никакво ухо — отговори Колин.

Докато чакахме, забелязах, че ръката на Хърб стоеше в близост до кобура му и осъзнах, че и моята се беше преместила на същото място.

След минута вратата се открехна и едно кафяво око ни погледна изпитателно отвътре.

— За какво става въпрос? — попита той.

— Нали не искате всички да ви видят, че говорите с нас? — усмихнах се аз.

Той отвори вратата. Апартаментът беше чист, добре обзаведен и имаше климатик. До широкоекранния телевизор стоеше система за домашно кино, последна дума на техниката.

На ръст Колин беше приблизително колкото Хърб, но много по-слаб. Носеше широка фланелка на Стийлърс, а на врата си имаше дебел златен ланец, който явно му тежеше, защото стоеше приведен.

— Бизнесът сигурно върви добре — казах аз, оглеждайки наоколо, раздразнена от факта, че престъпниците винаги бяха по-заможни от мен.

Той сви рамене.

— Колин? — прозвуча женски глас от съседната стая. — Кой е при теб?

— Никой мамо, стой си в стаята.

— Мама знае ли, че се занимавате с продажба на наркотици? — попитах аз.

— Станала е някаква грешка, аз не продавам наркотици.

Бръкнах в джоба си и извадих снимка на Дави Маккормик.

— Познавате ли тази жена?

Внимателно наблюдавах изражението на лицето му, докато гледаше снимката. То обаче не се промени.

— Никога не съм я виждал — отвърна той.

— Преди няколко дни е звъняла на мобилния ви телефон.

— Нямам такъв.

Казах номера.

— Този номер вече не е мой, изгубих си телефона.

— Кога го изгубихте?

— Преди няколко седмица.

По едно време Хърб се наведе, протягайки ръка към крака на Колин.

— Май изтървахте нещо, я да видим какво имаме тук — рече той и вдигна пликчето с пудра захар.

— Човече, това не е мое.

— Видях го да пада от джоба ви, нали Джак? — каза Бенедикт с невинна физиономия.

— Въобще не се занимавам с подобен боклук, единственото, което продавам е марихуана.

— Колин, къде е телефонът ви?

— Вече ви казах, изгубих го.

Бенедикт мушна пръст в пликчето и го допря до езика си.

— Колко имаме тук според вас? Осем, десет грама? Това прави около тридесет години.

— Открихме ръцете, знаем, че ви се е обаждала — казах аз, приближавайки се до Андрюс.

— За какво говорите? Аз съм кротък човек, не нося оръжие.

— Къде е телефонът?

— Не знам.

Колин изглеждаше уплашен, но нямаше как да го арестувам за притежание на захарни изделия. Затова реших да рискувам.

— Знаеш процедурата. Падни на колене и постави ръце зад главата си — казах аз.

— Телефонът не е у мен! Кълна се! Питайте вашите хора, ако не вярвате!

— Кои хора?

— Ченгетата. Взеха ми телефона, когато ме арестуваха миналия месец и повече не ми го върнаха.

С крайчеца на окото си забелязах Хърб, как за втори път вкусва съдържанието на пликчето.

— Искаш да кажеш, че телефонът ти е у нас? — отвърнах, заставайки между двамата.

— Бях с него, когато ме прибраха, но после, когато излизах, не ми го върнаха и никой не знаеше нищо по въпроса.

По принцип трудно можех да бъда излъгана, Колин обаче или беше доста добър лъжец, или просто казваше истината.

— Блокира ли му картата?

— Не стигнах дотам.

— Защо?

За миг очите на Андрюс се изпълниха със страх.

— Колин, знаеш ли в кого е телефонът ти?

— Не.

— Колин, този човек е много опасен. Ако ни кажеш кой е, ще можем да те предпазим от него.

— Вече ви казах, не знам.

— Може би една малка разходка до участъка ще ти помогне да си опресниш паметта — сплаши го Хърб.

— Не мисля, че има за какво да ме обвините — отвърна Андрюс с усмивка.

Погледнах и видях Бенедикт да ближе белия прах от дланта си.

— Само проверявам качеството на дрогата — каза той с посипана със захар брада.

Колин отиде до вратата и я отвори:

— Време е да си вървите.

— Но, Колин…

— Знам си правата. Щом ви казвам да си вървите, значи трябва да го направите.

— Просто искаме да ти помогнем.

— Да бе, сигурно.

Подадох му визитката си, той я взе неохотно.

— Ако полицай е откраднал мобилния ти телефон, можеш да подадеш официално оплакване за това и да ни помогнеш да го хванем.

— Няма значение.

— Господи, Хърб. Колко професионално от твоя страна — избухнах аз, след като излязохме от апартамента.

— Не можах да се сдържа. Не бях вкусвал нещо сладко повече от седмица. Опитах веднъж и повече не успях да спра — отвърна той и сякаш, за да подкрепи теорията си, изсипа остатъка от съдържанието на пликчето в устата си.

— Знаеш ли колко въглехидрати има в това нещо?

— Не ме интересува, езикът ми пирува.

— Все пак успя ли да чуеш какво каза Колин?

Той само кимна в отговор и се навъси.

Дотук знаехме, че убиецът е имал достъп до белезниците ми, до моргата и до телефона на Андрюс. Всички тези факти сочеха едно-единствено нещо, а именно че беше полицай.

Това обаче съвсем не беше достатъчно. В Чикаго имаше над седемнадесет хиляди ченгета, осем хиляди, от които бяха извън нашия район. Към тях трябваше да прибавим и полицаите, които всекидневно биваха изпращани при нас от други райони. В групата на последните влизаха адвокати, федерални, полицаи от други градове и правителствени чиновници.

— Може би ще успеем да стесним кръга, след като видим пълната разпечатка от разговорите — каза Бенедикт, явно четейки мислите ми.

— Чии услуги ползва Колин?

— Тези на ФоунКо. Те обаче изискват съдебна заповед, преди да предоставят някакви данни.

— Може да минем през съда.

Хърб облиза брадата си с език.

— Дали да не пратим хора да следят Андрюс?

Замислих се по въпроса. Ако Колин разбереше, че го наблюдават, имаше вероятност да се уплаши и да се опита да избяга. А и на кого можех да поверя задачата? Ако случайно изпратех истинския убиец?

— Не. Първо трябва да говорим със заместника на щатския прокурор. Делото по случая на Андрюс наближава — отвърнах аз.

Не ми се искаше да си тръгвам, знаейки, че Колин крие нещо, но просто нямаше какво да направя. Зачудих се дали, ако му предложехме сделка, езикът му щеше да се развърже.

— Джак, много се надявам убиецът да не е полицай.

Аз също се надявах. На полицията не биваше да се гледа като на враг, в противен случай крехкият баланс на силите би се нарушил. Хората биха изгубили уважение към закона, което щеше да доведе до неговото погазване. Властта сама по себе си би била безсилна. Можеше да се стигне и до нападения над представители на реда, че дори и по-лошо.

Затворих очи и се опитах да не мисля за подобни неща.

— Може би грешим, Хърб. Вероятно убиецът въобще не е ченге — казах аз, но дълбоко в себе си знаех, че сме прави.