Дъглас Престън
Хищник (95)

13.

Масаго наблюдаваше отдолу как Хит и другите две момчета изкачват стръмния пясъчник и спират малко под ръба на пещерата, разпръсквайки се така, че да покрият бегълците от три ъгъла. Това бе класическа маневра, малко пресилена, може би, като се имаше предвид, че целите им по всяка вероятност не бяха въоръжени.

Когато заеха места, прозвуча гласът на Хит, не силен, но изпълнен с железен авторитет.

— Ей, вие, в пещерата. Въоръжени сте по-зле и сте по-малко на брой. Влизаме. Не мърдайте, дръжте ръцете си така, че да ги виждаме.

Масаго гледаше, като се опитваше да се пребори с нехарактерното за него чувство за напрегнатост.

Хит се изправи, откривайки се към невидимите цели вътре. Другите двама останаха да го прикриват.

— Точно така. С ръце над главите. Никой няма да пострада. — Той направи жест към другите двама.

Всичко беше свършило. Трите цели стояха в открития централен район на пещерата с вдигнати ръце.

— Прикривай ме.

Хит се приближи към тях и ги опипа, за да се увери, че не са въоръжени. После заговори в слушалките си:

— Сър, вече можете да се качите.

Масаго се хвана за първата вдлъбнатина, повдигна се и след няколко минути стоеше в преддверието на пещерата и гледаше тези жалки копелета, които от толкова време търсеше: монаха, Бродбент и съпругата му.

— Невъоръжени ли са?

Хит кимна.

— Претърсете ги отново. Искам да видя всичко, което носят в себе си. Всичко. Сложете го на пясъка тук пред мен.

Хит кимна към един от подчинените си, който се зае да претърсва омърляната група. Извади фенерче, портфейли, ключове, шофьорска книжка и подреди всичко грижливо върху пясъка. Раницата на монаха съдържаше празна манерка, кибритени клечки, няколко празни канчета и други лагерни принадлежности.

Последното, което се показа, беше скрито в расото на монаха.

— Какво е това, по дяволите? — попита един от десантниците и го вдигна.

Без да променя изражението си, Масаго произнесе:

— Донесете ми го.

Момчето му го подаде. Масаго погледна зъба, повъртя го в ръце и вдигна ръка.

— Ти. — Той посочи монаха. — Трябва да си Форд.

Монахът кимна едва забележимо.

— Мини крачка напред.

Монахът направи малка крачка и спря.

Масаго вдигна зъба.

— Значи ти си го намерил. Знаеш къде е.

— Точно така — отвърна той.

— Ще ми кажеш къде е.

— Аз съм единственият, който притежава информацията, която желаете. И няма да кажа нищо, докато първо не отговорите на моите въпроси.

Масаго разкопча Беретата си и насочи оръжието към Форд.

— Говори.

— Дати го начукам!

Масаго стреля и куршумът мина на косъм от ухото на Форд. Монахът дори не трепна.

Масаго свали оръжието. Разбра, че няма да успее да го сплаши, виждаше се.

— Убий ме — и никога няма да намериш динозавъра. Никога.

Масаго се усмихна слабо.

— Добре тогава, имаш право на един въпрос.

— Защо искаш динозавъра?

— Съдържа силно опасни заразни частици, които могат да бъдат превърнати в биооръжие. — Видя, че монахът обмисля твърдението. Не биваше да казва повече: нищо, което би могло да противоречи на патрулната заповед.

— Името на отдела ви?

— Това вече е втори въпрос.

— Върви по дяволите, тогава!

Масаго направи бърза крачка напред и заби юмрук в слънчевия му сплит; мъжът се свлече на пясъка като торба цимент, закашля се, изправи се на колене, ръцете му конвулсивно драскаха пясъка в усилие да се вдигне.

— Динозавърът, господин Форд: къде е?

— Вода… моля…

Масаго извади манерката си и я разклати предизвикателно:

— Когато чуя мястото, на което се намира динозавърът. — Той развъртя капачето и я наклони към треперещия мъж, който едва се крепеше на ръце и колене.

Монахът се стрелна като змия. Ръката му изскочи от пясъка и в нея видяха незнайно откъде появило се оръжие. Преди Масаго да успее да реагира, лявата ръка на Форд се уви около шията му и изви главата му назад. Масаго усети натиска на дулото до ухото си, и това го накара да се откаже от опита да извади Беретата си.

— Сега — каза Форд, използвайки Масаго като щит, докато се обръщаше към войниците, — този човек ще каже на всички ни какво наистина става — или е мъртъв.