Дъглас Престън
Хищник (89)

7.

Том тичаше непосредствено зад Сали, тътенът от експлозията още отекваше болезнено в ушите му, очите му се пълнеха с прах. Спряха да си отдъхнат за малко на завет до стената на каньона.

— Какво става, по дяволите? — попита задъхано Том.

Монахът поклати плава.

— Нас ли обстрелваха?

— Безпилотен самолет. Още е тук, наблюдава ни. Но вече е без ракети. Носят само по две.

— Не е за вярване.

— Мисля, че целта е само да се блокира каньонът. Искат да ни затворят в капан.

— Кои са те?

— По-късно ще ти кажа, Том. Първо трябва да се измъкнем оттук.

Том присви очи и се огледа. Погледът му се спря върху широка пукнатина, на дъното, на която имаше дълъг сипей. Дълбоката цепнатина предлагаше много възможности за захващане на ръцете и краката, там където бяха рухнали камъните, образувайки естествени подпори за катерене.

— Можем да изкачим тази пукнатина. — Той се обърна към Сали. — Ще се справиш ли?

— Да, по дяволите.

— А ти, Уайман?

— Няма проблеми. Води.

— Знаеш ли какво има оттатък?

— Не съм стигал толкова далеч във високите плата.

Том наведе очи към ръчно изработените си маркови италиански обувки, до такава степен очукани, че не личеше какви са, макар още да се държаха. Добре поне, че беше поръчал модела с гумените подметки.

Прахът от експлозията се стелеше мързеливо над тях, мятайки върху небето жълто-оранжев покров.

— Да тръгваме.

Той се хвана за първата подпора и се вдигна.

— Гледайте за какво се хващам и къде слагам краката си и правете същото. Дръжте се на десетина крачки разстояние един от друг. Сали, ти си следващата.

Том подпря коляно в един камък и се издигна. Опитваше се да игнорира факта, че усеща устата си като пълна с пясък. Агонията за вода бе преминала отвъд усещането за жажда; бе станала физическа болка.

Беше трудно, шеметно изкачване, но поне разполагаха с достатъчно опори за краката и ръцете си. Том се катереше методично, като се обръщаше всяка минута, за да види какво прави Сали. Тя беше атлетична и се справяше бързо. Форд напредваше безстрашно, като маймуна — демонстрираше истински талант. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-огромно и ужасяващо зееше пространството под тях. Катереха се без въжета, без куки, без нищо. Беше от онзи тип катерене, за който алпинистите казват: паднеш ли — умрял си.

Стигнаха до малка издатина и спряха върху нея да отдъхнат. Форд извади манерката си.

— О, Боже, това вода ли е? — попита Сали.

— Съвсем малко. Пийни две глътки.

Тя взе манерката и я вдигна към устата си с треперещи ръце. Отпи и я даде на Том. Водата беше топла и миришеше на пластмаса, но той никога не бе пил по-прекрасна течност в живота си и положи върховно усилие, за да се накара да спре. Върна манерката на Форд, който я прибра в раницата си, без дори да я погледне.

— Няма ли да пиеш?

— Не се налага — отвърна той кратко.

Том вдигна очи нагоре. Все още чуваше лекото като на комар бръмчене на безпилотния самолет, но не можеше да го види. Притисна се към скалата, като се опита да мисли отново за нападението.

— Какво, по дяволите, става?

— Това нещо, което ни търси, се казва „Предътър“, безпилотен самолет, струва четиридесет милиона долара, секретен преследвач.

— Но защо?

Форд поклати шава.

— Не знам.

Стената на каньона излъчваше горещина. Том огледа канарата нагоре, избра път и започна да се катери. Останалите го последваха, без да говорят. Намираха се на височина двеста стъпки, но движението ставаше по-лесно. След още пет минути стигнаха до отвесната част на канарата. Нагоре се заредиха изтощителни стръмни сипеи и завои. Когато стигнаха на върха, Сали се отпусна по гръб върху гладкия камък, дишайки тежко. Том легна до нея. Впери очи в празното небе над тях — беше тихо, както изглежда самолетът бе отлетял.

Форд измъкна парцалива карта от джоба си и я разтвори.

— Къде се намираме? — попита Том.

— Извън картата. — Той отново я сгъна.

Том въздъхна и огледа пейзажа напред. Върхът на платото представляваше хлъзгава скала — гол пясъчник, хлътнал и издълбан от силите на вятъра водата. Някои от по-ниските места бяха пълни с навят пясък, набръчкан от постоянния вятър. Тук-там се виждаше по някоя обрулена хвойна, притисната към камъка. Платото завършваше на четири-петстотин метра в синьото небе. Том примига и се взря нататък.

— Иска ми се да видя какво има отвъд този ръб. Тук сме открити отвсякъде.

— С онова око в небето, навсякъде ще сме открити.

— Дали още ни наблюдават? — попита Сали.

— Можеш да бъдеш сигурна. И имам подозрението, че ще изпратят хеликоптер. Бих казал, че разполагаме с десет, най-много двайсет минути.

— Това е напълно безсмислено. Наистина нямаме представа какво става.

Форд поклати глава:

— Единственото, за което се сещам, е динозавърът.

— Какъв интерес могат да проявяват те към един динозавър?

— Струва ми се много по-вероятно някой бомбардировач случайно да е изгубил водородна бомба, или пък секретен сателит да се е разбил — нещо от тоя сорт.

Форд поклати тава:

— Кой знае защо аз не мисля така.

— Но дори ако става въпрос за динозавъра, защо им е да ни преследват? — попита Том.

— За да получат информация.

— Каква информация? Ние представа нямаме къде се намира.

— Те обаче не го знаят със сигурност. Разполагаме с бележника, а аз имам и схемата от радара за подземно сканиране. С всяко от тези неща те могат да намерят фосила за няколко дни.

— А когато вземат от нас онова, което им трябва?

— Ще ни убият.

— Не го вярваш наистина.

— Не го вярвам, Том. Знам го. Те вече се опитаха да ме убият.

Форд се изправи на крака, Том го последва с усилие и помогна на Сали да стане. Монахът тръгна през каменното плато с обичайната си забързана крачка към ръба на каньона; кафявото му расо замиташе земята при всяка негова стъпка.