Дъглас Престън
Хищник (91)

9.

Форд стигна пръв до ръба и погледна надолу към долината. Беше шокиран, когато осъзна, че се бяха въртели в кръг и се намираха в отсрещния край на Дяволското гробище. Порази го, че теренът се бе оказал толкова сложен, че дори опитът му да се ориентира и познаването на пустинята не бяха предотвратили объркването. Той разгъна картата и установи, че са навлезли в района от северозапад.

Огледа се, очаквайки всеки момент да съзре черна точка на хоризонта, но не видя нищо такова. Онова, което бе имал винаги, бе информация, сега действаше на сляпо. Знаеше единствено, че собственото му правителство се опитва да го убие.

Форд спря и изчака Том и Сали. Двамата бяха изненадващо издръжливи, като се има предвид, че бяха ранени, изтощени и силно дехидратирани. Когато Предътъра удари стената, това бе достатъчно да ги спре, където и да се намираха. Можеше да се прояви под формата на топлинно изтощение, хипертермия, при което организмът губи контрол върху способността си да запазва телесната си температура. Форд бе виждал това веднъж в джунглите на Камбоджа; неговият човек бе престанал изведнъж да се поти; температурата му се бе покачила до четиридесет градуса, получи силни гърчове и след пет минути беше мъртъв.

Той примига на ярката светлина. Планините се намираха на двеста и четиридесет километра от едната страна, реката — на сто и деветдесет от другата. Имаха по-малко от четвърт литър вода, а жегата бе непоносима. Дори без преследвачи се намираха в сериозна беда.

Форд гледаше стръмната скала с нарастващо чувство на тревога.

— Тук може би има път за надолу — каза Том, застанал на ръба.

Форд замълча, вперил очи към ужасяващата отвесна пукнатина. Слаб пулсиращ звук погъделичка слуха му. Той огледа хоризонта и видя петънцата на може би три-четири километра оттук. Дори нямаше нужда да вдига бинокъла си: знаеше какво е.

— Да вървим.