Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уаймън Форд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tyrannosaur Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дъглас Престън

Заглавие: Хищник

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-89-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642

История

  1. — Добавяне

16.

Д-р Айън Корвъс се приближи към единствения прозорец на офиса си, обърнат към Сентръл Парк. Можеше да види езерото, блестяща метална повърхност, отразяваща следобедната слънчева светлина. Докато гледаше, една гребна лодка прекоси водата — баща и син, излезли на разходка, всеки с по едно весло. Веслата се потапяха, загребваха и оттласкваха лодката едва забележимо напред. Момчето изглежда изпитваше затруднения, защото накрая пусна греблото, скочи във водата и заплува напред. Мъжът се изправи и започна да ръкомаха възмутено. Дотук не идваше и звук, всичко сякаш се случваше в пълна тишина, като в пантомима.

Баща и син. Корвъс усети, че му прилошава. Малката очарователна сценка му напомни за собствения му баща, работещ по онова време в Британския музей, един от най-известните биолози в Англия. По онова време баща му беше трийсет и пет годишен, сегашната възраст на Корвъс, но вече член на Кралското Общество, награден с ордена „Крипен“. Корвъс усети как го изпълва старият гняв, когато си представи мустакатото лице на баща си, бузите му с изпъкнали вени, военния маниер и изпъстрената му със старчески петна ръка, постояло стискаща чаша с уиски. Сякаш още чуваше саркастичния му глас. Старото копеле бе пукнало преди десет години, повалено от удар като умряла скумрия с пръснати наоколо кубчета лед по дебелия килим в градската им къща в Уилтън Кресчън, Лондон. Разбира се, Корвъс наследи куп пари, но нито това, нито името му бяха помогнали да започне работа в Британския музей, единственото място, където винаги бе искал да работи.

Сега беше на трийсет и пет и все още помощник-куратор в отдела по палеонтология, смирено очаквайки пожизнената професорска степен. Без нея той бе само полуучен, всъщност, получовешко същество. Помощник-куратор. Почти усещаше миризмата на поражение, която излъчваше това словосъчетание. Корвъс така и не си бе намерил място в американската академична перпетуум-мобиле; той беше черната овца в стадото. Знаеше, че е с тежък характер, саркастичен и нетърпелив. Не играеше игрите им. Кандидатурата му бе обсъдена преди три години, но решението се отложи; палеонтологичната му изследователска експедиция до долината Тунг Нор в Синян не бе дала плодове. През изминалите три години тича като муха без глава, и разбира се — без резултат. До този момент.

Той погледна часовника си. Беше време за проклетата среща.

* * *

Офисът на д-р У. Къшман Пийл, президент на музея, се намираше в югозападната кула на сградата и това осигуряваше широк изглед към Мюзиъм Парк и неокласическата фасада на Нюйоркското историческо дружество. Секретарката на Пийл въведе Корвъс вътре и съобщи името му с тих глас. Защо ставаше така, запита се Корвъс, докато стоеше пред августейшата особа с приятна усмивка, замръзнала на физиономията си, че човек винаги започва да шепне в присъствието на крале или кретени.

Пийл излезе иззад бюрото си и го поздрави със здраво, мъжко ръкостискане, докато с другата си ръка го потупваше по рамото; после го настани да седне в античен стол „Шейкър“ пред мраморна камина — за разлика от онази, в собствения му офис, тази работеше. Едва когато се увери, че Корвъс се е настанил удобно, Пийл седна, демонстрирайки старовремска учтивост. С побелялата си лъвска грива, причесана назад, костюм в графитен цвят и старомоден маниер на разговор, Пийл изглеждаше така, сякаш се бе родил музеен директор. Беше шоу, Корвъс знаеше това много добре: под светската външност се криеше мъж с изтънчеността и чувствителността на копой.

— Айън, как си? — Пийк се облегна в креслото и направи колибка с пръстите си.

— Много добре, благодаря, Къшман — отговори той и подръпна гънката на панталона си, докато кръстосваше крака.

— Добре, добре. Мога ли да ти предложа нещо? Вода? Кафе? Шери?

— Не, благодаря.

— Лично аз бих пийнал малко шери в пет следобед. Това е единственият ми порок.

Да бе. Пийл имаше съпруга с трийсет години по-млада от него, която го правеше на глупак с един млад куратор по археология, и докато това да се правиш на изкуфял дъртак не беше точно порок, то да се ожениш за жена, която би могла да ти е дъщеря, беше.

Секретарката донесе сребърен поднос с малка кристална чаша, в която искреше кехлибарена течност. Пийл я пое и отпи придирчиво.

— „Греъм’с“, реколта 61-а. Същински божествен еликсир.

Корвъс търпеливо чакаше, без да изтрива приятното си изражение.

Пийл остави чашата.

— Не искам да го увъртам, Айън. Както знаеш, отново се разглежда кандидатурата ти. Отделът започва обсъждания от първи следващия месец. Всички знаем процедурата.

— Естествено.

— Сам разбираш, че случаят е: сега или никога. Отделът изпрати препоръка до мен. Фактически аз имам последната дума, въпреки че през десетгодишната си работа като президент на музея нито веднъж не съм заставал срещу решенията, на който и да е отдел и не възнамерявам да го правя и сега. Не знам какво възнамерява отделът в твоя случай. Не съм говорил с тях за това. Но ми се иска да ти дам един съвет.

— Съвет от вас, Къшман, е винаги добре дошъл.

— Ние сме музей, не сме университет. Имаме късмет, че не сме обременени с преподаване на сбирщина студенти. Посветили сме се сто процента на изследвания и публикации. Така че няма оправдания за слаби статии.

Той направи пауза, вдигна леко едната си вежда, сякаш да подчертае думите си, което бе — както обикновено — колкото изтънчено, толкова и нетактично.

Пийл взе един лист от бюрото си.

— Това е списъкът с публикациите ти. Тук си от девет години, а аз преброявам единадесет статии. Грубо — по една годишно.

— Брои се качеството, не количеството.

— Не работя в твоята сфера, аз съм ентомолог, така че ми прости, че не коментирам качеството. Не се съмнявам, че статиите ти са добри. Никой не поставя под въпрос висотата на работата ти, всички знаем, че е било просто лош късмет, че експедицията до Синян не е излязла успешна. Но единадесет? Имаме куратори, които публикуват по единадесет статии на година.

— Всеки може да изфабрикува статия. Публикуване заради самото публикуване. Предпочитам да изчакам, докато имам какво да кажа.

— Хайде, Айън, знаеш, че не е истина. Да, допускам, че има и нещо от рода на „публикувай-или-умри“, но ние сме Природонаучен музей и повечето от нещата ни са на световно равнище. Но аз се отклоних. Измина цяла година, откак не си публикувал нищо. Причината да те извикам тук е предположението ми, че работиш върху нещо важно.

Веждите му излетяха нагоре, давайки да се разбере, че това е въпрос.

Корвъс се размърда и смени положението на краката си. Чувстваше как мускулите около устата му се напрягат от усилието да се усмихне. Унижението бе почти непоносимо.

— В този момент аз работя върху наистина важен проект.

— Мога ли да попитам върху какво точно?

— Точно сега нещата са в твърде деликатен момент на преход, но след седмица-две ще съм в състояние да представя работата си пред вас и изборната комисия. Това ще е най-удовлетворителният отговор.

Пийл го гледа известно време, след което се усмихна.

— Великолепно, Айън. Истината е, че според мен ти си прекрасно допълнение към музея; разбира се, видното ти име, което се асоциира с прочутия ти баща, е също така важно за нас. Задавам тези въпроси единствено, за да съм в курса на нещата и за да мога да ти дам съвет. Вземаме присърце, когато наш куратор не успее да получи постоянната професорска степен. Гледаме на това по-скоро като на наш провал. — Пийл се изправи с широка усмивка и протегна ръка. — Късмет!

Корвъс напусна офиса му и тръгна по дългия коридор, спускайки се пет етажа по-надолу. Бе до такава степен изпълнен с тиха ярост, че едва дишаше. Но запази усмивката си, като кимаше наляво и надясно и промърморваше по някой поздрав към колегите, които му се изпречваха на излизане от музея в края на работния ден; стадото, което се връща към бетонните килии на фермите в безличните американски покрайнини в Кънектикът, Ню Джърси и Лонг Айлънд.