Дъглас Престън
Хищник (38)

12.

Мадокс „Тревата“ се приведе зад обора и зачака. Децата яздеха по арената в кръгове и си подхвърляха закачки. Беше тук вече час и едва сега състезанието за изостанали или както там ги наричаха, изглежда наближаваше да завърши. Децата започнаха да слизат от конете и да помагат при свалянето на седлата и чесаното на животните, след което едно по едно ги изведоха на паша. Мадок чакаше, мускулите го боляха, целият се бе сковал, съжаляваше, че не е дошъл в пет часа вместо в три. Най-сетне шумната тълпа се разреди. Вановете и леките автомобили с възбудени деца и доволни майки напуснаха паркинга зад къщата сред викове и смях.

Той погледна часовника си. Четири. Изглежда никой не бе останал да чисти — Сали беше сама. По всяка вероятност нямаше да излезе, както бе направила миналия път. След такъв дълъг ден трябваше да е уморена. Щеше да влезе вътре и да си почива, може би да си вземе душ.

С тези интересни мисли в главата той проследи как последният пикап напуска алеята сред сивкав прах. Бавният облак се издигна и изчезна в златната следобедна светлина и всичко утихна. Той я гледаше как пресича двора, понесла в ръце юзди и оглавници. Беше направо разбиваща в тези ботуши за езда, джинси и бяла риза, с дългата руса коса, която се сипеше по гърба й. Тя се насочи към обора и влезе вътре — можеше да я чуе как ходи насам-натам, закачва такъмите, говори на конете. В един момент се оказа на не повече от няколко стъпки от него — разделяше ги само паянтовата дървена стена. Но сега не беше моментът; щеше да я хване вътре в къщата, където ограниченото пространство би приглушило всички звуци. Въпреки че най-близката съседска къща се намираше на четиристотин метра оттук, звукът се разнасяше и човек никога не знаеше кой се разхожда или язди наоколо.

Той чу, че нещо става в обора, конете пръхтяха и риеха, до слуха му достигна стържене на лопата, мърморене. Десетина минути по-късно тя излезе с бърза крачка и влезе в къщата през задната врата. Можеше да я види през кухненския прозорец как пълни чайника от чешмата, как го слага на печката, как изважда чаша и нещо, което приличаше на кутия с пликчета чай. След това седна на кухненската маса и зачака водата да кипне, като разлистваше някакво списание. Чай и после баня? Не можеше да бъде сигурен и беше по-добре да не чака. Намираше се точно където той искаше, в кухнята. Правенето и пиенето на чай щеше да отнеме най-малко пет минути, давайки му възможността, от която се нуждаеше.

Той действаше бързо, напъха краката си в гумените обувки, надяна мушамата, мрежата за коса, шапката за къпане и най-накрая чорапа. Провери Глока, извади пълнителя и го сложи на място. Една последна стъпка — разтвори плана на къщата и го разгледа внимателно. Знаеше точно какво иска да направи.

Мадокс мина от другата страна на обора, където тя не можеше да го види от кухненския прозорец. След това се насочи напред, влезе през входа, който водеше към вътрешния двор и бързо се спусна отстрани към къщата. Вътрешният двор се намираше отдясно. Той надникна в дневната и видя, че вътре няма никой — тя продължаваше да седи в кухнята — и пъхна един клин там, където вратата се заключваше, провря го от другата страна и го натисна надолу. Ключалката се освободи с шумно изщракване; той побутна вратата да я отвори, влезе с приведена глава, затвори и се промъкна зад наклонената стена, там, където коридорът водеше от дневната към кухнята.

Чу в кухнята да изскърцва стол.

— Кой е там?

Той се закова на място. Последваха няколко тихи, несигурни стъпки от коридора към дневната.

— Има ли някой?

Мадокс чакаше, сдържайки дъха си. Тя щеше да влезе и да види какво е предизвикало шума. Чу още няколко колебливи стъпки надолу по коридора, които секнаха, явно бе спряла на входа към дневната. Намираше точно зад ъгъла, достатъчно близко, за да може да чуе дишането й.

— Ало? Има ли някой?

Можеше да се завърти и да се върне в кухнята. Можеше да отиде за телефона. Но не беше сигурна… Беше чула звук и сега стоеше на прага, дневната изглеждаше празна… можеше да е всичко — някой клон да се е ударил в прозореца, или да се е блъснала птица в стъклото. Мадокс знаеше точно какво си мисля тя сега.

От кухнята се чу шумно изсвирване, което премина почти в писък. Чайникът беше заврял.

Мътните да го вземат!

Тя се завъртя енергично и стъпките й се отдалечиха по коридора надолу към кухнята.

Мадокс се изкашля, не шумно, но достатъчно отчетливо, за да я накара да се върне.

Стъпките спряха.

— Кой е там?

Свиренето на чайника се усили.

Тя внезапно се насочи към дневната. Той се дръпна назад в момента, в който видя за своя огромна изненада, че тя държи трийсет и осемкалибров пистолет. Тя се завъртя и той клекна точно когато оръжието изгърмя; удари я силно и я блъсна на килима. Пистолетът излетя от ръцете й. Тя викаше, блъскаше, косата й се заплете, докато юмруците й му нанасяха зашеметяващи удари по главата.

Жълтокоса кучка.

Той отвръщаше ожесточено на ударите й, блъсна се в нещо меко, но това не му попречи да се метне върху нея, приковавайки я към пода. Тя се задъха, бореше се да се освободи, но той лежеше с цялата си тежест върху нея и притискаше Глока към ухото й.

— Кучко мръсна! — Пръстът му почти — почти — натисна спусъка.

Виковете й станаха по-силни, но и хватката на краката му, в която бе стиснал нейните, стана по-здрава. Той се владееше напълно. Господи, без малко да я застреля, и може би наистина трябваше да го направи.

— Ще те убия, ако трябва. Ще го направя.

Блъскане, несвързани звуци. Тази жена беше невероятно силна, като дива котка.

— Ще те убия! Не ме карай да го правя, макар че ако не спреш, ще бъда принуден да те убия.

Наистина го мислеше, разбра го по гласа му, затова спря. Веднага щом утихна, той плъзна крака си настрани, опитвайки се да достигне пистолета й, който лежеше на десетина стъпки върху килима.

— Не мърдай!

Усещаше я под себе си, хълцаща от страх. Добре. Трябваше да се страхува. Беше стигнал толкова близо до убийството й, почти го усети.

Сложи крак върху пистолета й, побутна го още малко към себе си, вдигна го и го пъхна в джоба си. Притисна цевта на Глока към устата й и каза:

— Ще опитаме отново. Сега вече знаеш, че ще те убия. Кимни, ако разбираш.

Тя внезапно се изви рязко и го ритна с все сила по пищяла, но нямаше опорна точка и той я спря с остро, внезапно извиване на ръката назад.

— Не се бори с мен! — Той завъртя дулото и го натика в устата й. — Това е оръжие, кучко, схващаш ли?

Тя се отпусна.

— Прави каквото ти казвам и никой няма да пострада. Кимни, ако си разбрала.

Тя кимна и той охлаби хватката си леко.

— Идваш с мен. Бавно и леко. Но първо искам да направиш нещо.

Никакъв отговор. Той натисна дулото по-навътре в устата й.

Кимване.

Цялото й тяло трепереше в ръцете му.

— Сега ще те пусна. Не искам никакъв звук. Никакви викове. Никакви резки движения. Ще те убия веднага, ако не правиш точно каквото ти кажа.

Кимване и изхълцване.

— Знаеш ли какво искам?

Поклащане на главата. Той продължаваше да лежи върху нея, краката му бяха стегнати около нейните, държеше я здраво.

— Искам бележника. Онзи, който съпругът ти взе от иманяря. В къщата ли е?

Поклащане на главата.

— У съпруга ти ли е?

Никакъв отговор.

Значи беше у съпруга й. Вече беше повече от сигурен.

— Сега ме слушай внимателно, Сали. Нямам намерение да се разтакавам. Една погрешна стъпка, един вик, един тъп трик — и те убивам. Това е.

Мислеше го наистина и тя за втори път схвана посланието.

— Сега ще те пусна и ще се дръпна. Ти ще отидеш до телефонния секретар, който е на масата и ще запишеш следното съобщение: Здравейте, това е домът на Том и Сали. Том е по работа, а на мен ми се наложи неочаквано да напусна града, така че няма да можем да се върнем веднага. Съжалявам за пропуснатите уроци, ще ги наваксаме по-късно. Оставете съобщение, благодаря.

Никакъв отговор.

Той завъртя дулото.

Кимване.

Извади дулото от устата й и тя се разкашля.

— Кажи го. Искам да чуя гласа ти.

— Ще го направя.

Гласът й трепереше. Той я пусна и насочи оръжието към нея, докато тя се изправяше.

— Прави каквото ти кажа. Ще проверя съобщението на моя клетъчен веднага щом свършиш, и ако не си го направила както трябва, ако си извъртяла някой номер, да знаеш, че си мъртва.

Жената се приближи към телефона, натисна един бутон и изрече съобщението.

— Гласът ти звучи доста притеснено. Дай пак. По-естествено.

Тя го повтори, потрети и най-сетне се получи както той го искаше.

— Добре. Сега ще излезем навън като нормални хора, първо ти, аз ще се движа на пет крачки след теб. Не бива да забравяш дори за миг, че имам оръжие. Колата ми е паркирана в една дъбова горичка на триста-четиристотин метра нагоре по пътя. Знаеш ли къде са дърветата?

Тя кимна.

— Там отиваме.

Докато пресичаха дневната, той усети мокрота върху бедрото си. Погледна надолу. Мушамата беше разкъсана и от крачола му висеше парче плат. Видя тъмно петно кръв, не много, но все пак беше кръв. Мадокс бе изненадан, защото не бе почувствал нищо. Той огледа килима, но не забеляза да е капнала кръв по него. Опипа с ръка, за пръв път усетил болка от раната.

По дяволите. Кучката го беше ранила.

Той я изведе от къщата и двамата пресякоха обраслата с бурени поляна, продължавайки покрай реката. След малко стигнаха до колата. В мига, в който влязоха в прикритието на дъбовия шубрак, той извади от раницата си чифт чехли и ги хвърли в краката й.

— Обуй ги.

Тя се наведе и ги нахлузи.

— Сложи ръце на гърба.

Сали се подчини и той я извъртя рязко и завърза ръцете й с две носни кърпи. После отвори вратата до шофьорското място.

— Влизай.

Тя успя да седне и прибра краката си.

Той взе раницата си, извади бутилката с хлороформ и парцала и го напои добре.

— Не! — чу я той да вика. — Недей! — Тя размаха крака да го ритне, но разполагаше с твърде малко пространство да маневрира, а той вече бе затиснал свързаните й ръце и увиваше парцала около лицето й. Тя се бореше, крещеше, извиваше се и риташе, но след няколко минути утихна.

Той се увери, че диша добре, след което заобиколи откъм шофьорското място и седна зад волана. Тя лежеше отпусната върху седалката, в неестествена поза. Повдигна я и я подпря на вратата, пъхна зад главата й възглавница и я зави с одеяло, така че изглеждаше спокойно заспала.

Смъкна стъклото, за да излезе миризмата на хлороформ от купето и свали от себе си чорапа, шапката за къпане, обувките, мрежата за коса и мушамата, събра ги на топка и ги натъпка в една торба за боклук.

Запали двигателя и се измъкна бързо от прикритието на дърветата, след което подкара по черния път към магистралата. Оттам пресече язовирната стена и продължи на север по магистрала 84. След шестнайсет километра се отклони по немаркирания път на лесничейството, който водеше към държавната гора Карсън, до лагера на ГКООС на Пердиз Крийк.

Жената лежеше срещу вратата със затворени очи, русата й коса беше разбъркана. Той задържа поглед върху нея. По дяволите, помисли си, наистина изглежда страхотно — истинска русокоса красавица.