Дъглас Престън
Хищник (100)

4.

Нощта бе паднала над Природонаучния музей в Манхатън. Нежен вятър шумолеше в листата на стария чинар в парка на музея и каменният фонтан с причудливи фигури се взираше със слепите си очи срещу отдавна притъмнялото небе. Дълбоко в сутерена на сградата, в лабораторията по минералогия, светеше лампа — Мелъди Крукшанк седеше приведена над микроскопа и наблюдаваше деленето на група клетки.

Това траеше от три часа и половина. Венерините частици предизвикваха удивително ускоряване на растежа — истинска вакханалия на деление. Отначало Мелъди си мислеше, че частиците могат да задвижат някакво раково новообразувание, недиференциран грозд от злокачествени клетки. Но това бе много преди да осъзнае, че тези клетки не се делят като раковите или дори като нормални клетки в една култура.

Не — тези клетки се видоизменяха.

Групата клетки бе започнала да придобива характеристиките на бластоцист, топчето от клетки, което се формира от оплодена яйцеклетка. Когато клетките бяха продължили да се делят, Мелъди бе видяла в средата на бластоциста да се очертава тъмна ивица. Изглеждаше точно като т.нар. примитивна ивица, която развиват всички хордови ембриони — което би било евентуална форма на спиналната хорда и гръбна кост на развиващото се живо същество.

Живо същество.

Напълно изтощена, Мелъди изправи глава. Не й идваше наум в какво точно щеше да се развие това нещо — в гущер или в нещо друго, онтологичният процес се намираше в твърде ранна фаза, за да може да се каже.

Тя потрепери. Какво, по дяволите, правеше? Беше пълно безумие да чака. Това, което вършеше, бе не само глупаво, беше изключително опасно. Тези частици трябваше да се изследват при изключителни мерки за сигурност, а не в лаборатория като нейната.

Погледна към часовника, едва успявайки да се фокусира върху цифрите. Примига и разтърка очи. Беше толкова изморена, че почти халюцинираше.

Представа нямаше какви са тези частици, какво правят, как действат. Бяха извънземна форма на живот, попаднала на Земята заедно с астероида Чикскълъб. Това й идваше в повече.

Тя оттласна стола назад и се изправи, малко несигурна, хвана се за масата за опора, ръцете й трепереха. Започна да й се прояснява какво трябваше да направи. Огледа се и очите й се спряха върху бутилка с осемдесет процентов разтвор на флуороводородна киселина. Отключи шкафа, взе бутилката, сложи я под камината, счупи печата и изля няколко унции от нея в плитък стъклен съд. Изключително внимателно свали предметното стъкло от микроскопа, занесе го до камината и го пусна в солната киселина. Получи се слабо разпенване и съскане, когато киселината мигновено разруши и разтвори отвратително разрасналата се топчица от клетки, докато не остана нищо.

Тя въздъхна с облекчение. Това беше първата стъпка, да разруши организма, който се развиваше върху предметното стъкло. А сега трябваше да разруши останалите венерини частици.

Добави силна основа към киселината, за да я неутрализира и предизвика отлагането на утайка от сол на дъното. Запали спиртна лампа под камината, сложи стъкления съд върху нея и започна да загрява разтвора. След няколко минути цялата течност се бе изпарила, оставяйки само коричка сол. Увеличи силата на пламъка до максимална степен. Изминаха пет минути, после десет, солта започна да се нажежава, когато температурата наближи точката на топене на стъклото. Никоя въглеродна форма, дори фулърина не можеше да издържи на такава температура. В продължение на пет минути държа огнеупорния съд над спиртната лампа, докато той заблестя във виненочервено; едва тогава го свали и го остави да се охлажда.

Оставаше й да направи още едно нещо: най-важното. И то бе да завърши статията, да добави онова, което току-що бе открила. Написа два финални параграфа, обрисувайки с най-сухия научен език, който можеше да си представи, онова, което преди малко бе наблюдавала. Запази го, прочете го още веднъж и се почувства удовлетворена.

Мелъди въздъхна и тихо се прокле за собствената си липса на внимание. Каквото и да представляваха частиците, тя вече бе сигурна, че могат да бъдат много опасни. Не можеше да се каже какво са в състояние да причинят на жив организъм, на човешко същество. Усети, че я побиват тръпки при мисълта дали не се е заразила. Но то беше невъзможно — частиците бяха прекалено големи, за да са въздушнопреносими, пък и тя толкова старателно ги бе отделила от камъка, останалите бяха надеждно съхранени в хладното му безразличие, на шестдесет и пет милиона години, но все още функциониращи.

Функциониращи.

Това бе наистина проблемът. Каква е функцията им? Но още докато си задаваше този въпрос, тя знаеше, че отговорът може да отнеме месеци, ако не и години.

Прикачи статията към един имейл и се приготви да я изпрати; пръстът й се спря над клавиша enter.

Натисна го.

После се облегна назад в стола си с шумна въздишка, усетила се изведнъж изцедена. С натискането на този клавиш животът й се бе променил. Завинаги.