Дъглас Престън
Хищник (70)

24.

Мадокс „Тревата“ видя, че с всяка крачка застига Бродбент. Беше спрял на три пъти, за да се прицели, но всеки път се оказваше твърде далеч и тези паузи дадоха възможност на Бродбент да си възвърне спечелената преднина. Трябваше да бъде внимателен; Бродбент разполагаше с някакво малокалибрено оръжие, не можеше да се мери с неговия „Глок“, но все пак си бе оръжие. Трябваше първо да се справи с него, а после и с жената.

Склонът стана стръмен и дърветата — по-гъсти. Бродбент сега тичаше по сухото корито на реката. Беше бърз, дяволски бърз, но и Мадокс си го биваше. Имаше тренинг в армията, правеше упражнения, тичаше, практикуваше йога и всичко това сега щеше да се изплати. Нямаше начин Бродбент да му избяга.

Той го видя, че завива наляво и затова пресече по диагонал, спечелвайки няколко метра. Още няколко минути, и кучият син щеше да лежи в краката му с пръсната глава. Склонът се гмурна надолу още по-стръмно и се превърна в дефиле. Мадокс беше само на седемдесет-осемдесет крачки отзад. Играта беше почти свършила; независимо от всичките си усилия, Бродбент бе притиснат като в менгеме между двата хребета. Още петдесет крачки и падаше в ръчичките му.

Бродбент се изгуби зад някакви дебели дървета. Миг по-късно Мадокс мина покрай тях и видя напред стръмна скала, която оформяше своеобразно „V“, където минаваше пресъхналото корито. Беше хванал Бродбент в капана.

Той спря. Мъжът беше изчезнал.

Мадокс прокара лъча на фенерчето от единия край до другия. Бродбент го нямаше. Този побърканяк беше скочил от скалата. Или се бе спуснал по нея. Той спря на ръба и плъзна светлината надолу. Виждаше се почти цялата грапава повърхност, но от Бродбент нямаше и следа нито по склона, нито на дъното. Усети, че го изпълва бяс. Какво беше станало? Да не би Бродбент да беше завил и да бе хукнал обратно нагоре? Той вдигна фенерчето в посоката, от която бе дошъл, но склоновете бяха празни, не се забелязваше никакво движение между дърветата. Върна се отново по ръба на скалата и трепкащата светлина заигра, претърсвайки камъните за тяло. На петнайсетина стъпки от скалата се издигаше висок смърч. Чу пропукване и видя, че ниските клони от отсрещната страна се движат.

Кучият му син беше сред клоните на дървото.

Мадокс дръпна пушката си и коленичи, прицелвайки се. Изстреля един патрон, после втори, трети по посока на движението и звука, но без никакъв резултат. Бродбент беше слязъл от другата страна на ствола, използвайки го като прикритие. Мадокс огледа бездната. Петнайсет стъпки. Трябваше да скочи със засилване, за да може да прескочи това разстояние, което на свой ред означаваше, да се върне назад. И дори тогава съществуваше риск. Само човек, чийто живот виси на косъм, би се осмелил да го направи.

Мадокс изтича по ръба на скалата, като търсеше по-добър ъгъл за стрелба, за да може да стреля в момента, в който Бродбент се дръпне от дървото. Той коленичи, прицели се, сдържа дъха си и зачака да се появи.

Мадокс стреля точно когато Бродбент скочи от най-ниския клон. За миг дори си помисли, че го е улучил, но копелето беше предвидило изстрела и се затъркаля в мига, в който докосна земята; след това се изправи светкавично и хукна.

Мръсник.

Мадокс метна пушката през рамо и се огледа за жената, но тя отдавна бе избягала. Той стоеше на ръба на скалата извън себе си от ярост и безсилие. Бяха му се изплъзнали.

Но не съвсем. Щяха да се насочат към Чама ривър, по течението, което би ги принудило да преминат през високите плата, а това си бяха ни повече, ни по-малко от петдесет жестоки километра. Мадокс знаеше как да ги проследи, по дяволите, беше воювал в пустинята, пък и познаваше високите плата. Щеше да ги открие.

Да им позволи да се спасят би означавало да се върне в затвора — и този път нямаше да го пуснат да излезе, осланяйки се на честната му дума, че няма да избяга. Трябваше да ги убие или сам да умре.