Дъглас Престън
Хищник (80)

8.

С всяка стъпка Том усещаше все по-силно горещината на пясъка с подметките на италианските си обувки. Пришките му отдавна се бяха спукали и отворените рани се триеха болезнено в иначе меката кожа. Но с усилването на жаждата болката сякаш намаляваше. Бяха отминали няколко големи скални дупки, в които обикновено се задържа вода, но всички бяха празни.

Той спря в сянката на една надвиснала скала.

— Пет минути почивка?

— Господи, да.

Седнаха на земята и Том улови ръката на Сали.

— Как се чувстваш?

Тя поклати глава и русите кичури се разпиляха по раменете й.

— Добре съм, Том. А ти?

— Справям се.

Тя опипа с пръсти копринените панталони на костюма му „Господин Ким“ и се усмихна:

— Проработи ли?

— Не биваше да те оставям сама.

— Том, спри да се самообвиняваш.

— Имаш ли представа кой е мъжът, който те отвлече?

— Похвали ми се. Наемен убиец, работи за някакъв куратор в един от музеите на изток. Може да не е образован, но никак не е глупав. — Тя се протегна назад и затвори очи.

— Значи е убил Уедърс, за да вземе бележника, а след това се е върнал за теб. Господи, изобщо не трябваше да ходя в Тъксън, съжалявам…

Сали сложи ръка на рамото му.

— Да оставим извиненията за времето, когато се измъкнем оттук. — Тя млъкна за малко, после продължи: — Мислиш ли, че наистина сме му се изплъзнали?

Том не отговори.

— Ти продължаваш да се тревожиш, нали?

Той кимна и погледът му се спусна надолу към каньона.

— Не ми харесва начина, по който изчезна. Точно както се случи в града на призраците.

— Точно така, изгубил е следите ни.

— Той знае, че ако не ни убие с него е свършено. А това е достатъчно добър стимул.

Сали бавно кимна:

— Наистина не е от онези, дето ще се откажат. — Тя подпря гръб в скалата и отново затвори очи.

— Ще се кача по-високо, за да хвърля един поглед назад.

Том запълзя нагоре по сипея. Но отвъд него не се виждаше нищо, освен празна каменна пустош. До реката оставаха най-малко трийсетина километра, но той имаше смътна представа къде точно се намират. Изруга през зъби и си помисли колко добре щеше да е ако разполагаше с карта; никога не бе навлизал толкова дълбоко в местността на високите плата и нямаше идея какво има между тях и реката.

Върна се надолу и загледа замислено Сали, преди да я докосне. Тя отвори очи.

— По-добре да тръгваме.

Тя изохка, докато й помагаше да се изправи. Тъкмо се канеха да поемат, когато дълбок тътен, който очевидно не бе от гръм, се разнесе над пустошта и отекна странно в каньоните.

Том вдигна поглед:

— Интересно. По небето няма никакъв облак.