Дъглас Престън
Хищник (50)

4.

Мадокс паркира роувъра пред търговския център „Сънсет“ и погледна часовника си. Девет и двайсет и една. Половината дузина реклами за бира в стъклената витрина хвърляха неясна неонова светлина към прашния капак на колата му. Освен момчето зад гишето не се виждаше никой. Луната още не бе изгряла. От по-раншни проучвания знаеше, че би могъл да види фаровете на задаваща се от юг кола две минути и четиридесет секунди преди да премине.

Излезе бавно, пъхна ръце в джобовете си и се облегна на колата; вдъхна от хладния въздух на пустинята, затвори очи, мърморейки под нос мантрата си и се опита да успокои пулса на сърцето си. След няколко минути отвори очи. Магистралата все още беше тъмна. Девет и двадесет и две. Беше задминал шевито на Бродбент преди единадесет минути и ако следваше инструкциите му и поддържаше скорост, фаровете щяха да се появят след не повече от шест минути.

Той влезе в закусвалнята, взе си парче стара пица и голяма чаша горчиво кафе и плати точната сума. Върна се отново до колата, подпря крак върху бронята и се загледа в тъмното шосе. Още две минути. Един поглед към магазина го увери, че момчето бе погълнато от някаква кино комедия. Той изля остатъка от кафето на земята и запрати парчето пица в кактуса, окичен с какви ли не боклуци. Погледна часовника си и провери клетъчния телефон — имаше добро покритие.

Влезе в колата, запали двигателя и зачака.

Девет и двадесет и шест.

Девет и двадесет и седем.

Девет и двадесет и осем.

Бинго! Чифт фарове изплуваха от морето тъмнина. Светлите кръгове бавно се разшириха и засияха, когато колата се приближи по пътя — след което пикапът светна в тюркоазено и задните светлини се отдалечиха в тъмнината на юг. Девет часът, тридесет минути и четиридесет секунди.

Той чакаше, заковал поглед в часовника, изброи точно още една минута, после натисна бутона на телефона си.

— Да? — отзова се незабавно гласът отсреща.

— Слушай внимателно. Продължавай със същата скорост. Недей да забавяш, нито да ускоряваш. Смъкни стъклото на прозореца от дясната си страна.

— Какво става с жена ми?

— След няколко минути ще е при теб. Прави каквото ти кажа.

— Смъкнах стъклото.

Мадокс за втори път погледна часовника си.

— Когато ти кажа, вземи телефона си, затвори го, но не го изключвай. Пъхни го при тефтера в торбата с боклук и изхвърли торбата през прозореца. Изчакай да ти дам сигнал. След като я изхвърлиш, продължи напред, без да спираш.

— Слушай, кучи сине, няма да правя нищо, докато не ми кажеш къде е жена ми.

— Прави каквото ти казвам или е мъртва.

— Тогава никога няма да видиш тефтера.

Мадокс погледна часовника си. Вече бяха минали три и половина минути. С една ръка върху волана той натисна педала за газта и излезе на магистралата, оставяйки мирис на изгоряла гума след себе си.

— Тя е в стария лагер на Медира Крийк, знаеш къде е, нали? Двадесет и пет километра южно оттук по Рио Гранде. Кучката ми се съпротивляваше и се нарани, сега кърви… В момента е с партньора ми, ако не правиш каквото ти кажа, ще му се обадя и ще я убие. Затова пусни сега телефона в торбата и я изхвърли веднага.

— Аз пък ще ти кажа това: ако тя умре, ти си мъртвец. Ще те преследвам до края на земята и ще те убия!

— Спри да ми се ежиш и прави каквото ти казвам!

— Правя го.

Мадокс чу шумолене и линията прекъсна. Той изпусна една въздишка на облекчение. Погледна часовника си, засече времето с точност до секунда и насочи вниманието си към скоростомера. Тефтерът би трябвало да е на шест и половина километра южно от търговския център. Изключи телефона си и закова скоростта. Вече бе проучил магистралата, бе изчислил разстоянието и си бе отбелязал километричните камъни. И знаеше, че проклетият бележник трябва да е приблизително на четиристотин метра.

Той отмина километричния камък и намали леко, спусна стъклото на прозореца и набра телефона на Бродбент. Секунда по-късно чу слабо звънене: там беше, отстрани на пътя лежеше една найлонова торба. Отмина я, като в същото време включи прожектора върху покрива и освети наоколо, за да е сигурен, че Бродбент не го причаква от засада. Но прерията изглеждаше празна от край до край. Малко се съмняваше, че Бродбент се е понесъл на юг към лагера на Медира Крийк. По всяка вероятност щеше да спре в Абикию да се обади на ченгетата и в болницата. Мадокс не разполагаше с много време да вземе бележника и да се омете.

Той направи обратен завой, върна се до торбата, пресегна се и я вдигна. След това, докато ускоряваше към магистралата, я отвори с дясната си ръка и започна да рови из нея за тефтера.

Ето го. Извади го и го погледна. Беше подвързан в стара кожа и на задната корица още имаше петно кръв. Отвори го. Редици от осем цифрени числа, точно както беше казал Корвъс. Това е. Беше успял.

Запита се как ли щеше да реагира Бродбент, когато завареше лагера на Медира празен. До края на земята.

Бележникът беше у него. Сега беше време да се отърве от жената.